Поезията на Герджиков - за клинична пътека 120, ГПК и лекарство срещу запек

На пръв поглед звучи абсурдно да се възпеят постулатите на гражданското право, клиничните пътеки на НЗОК и лекарството срещу запек дуфалак. Доста иронично е и да издадеш автобиография преди да станеш премиер на страната си.

И все пак новият български служебен премиер проф. Огнян Герджиков някак успява да го направи и то доста забавно. 

Автобиографията си "Аз не бях политик" той издаде през 2015 г., а анотацията към нея гласи:

"Знам, че има по-умни, и по-начетени, и по-амбициозни, и по-талантливи, и по-работливи, и още много "по-" от мен, но не всички от тях са успели. Защо? Дали отговорът не се крие в притчата за двата вълка:

"Старец от индианското племе чероки разказвал на внука си каква борба се води в човека.

– Синко, във всеки от нас живеят два вълка и те се борят помежду си. Единият е зъл. Той е гневът, ревността, алчността, надменността, раболепието, егоизмът, лъжите, егоцентризмът... Другият е добър. Той е радостта, мирът, любовта, честността, човечността, добротата, съчувствието, щедростта, съпричастността и вярата.

Внукът помислил за миг и попитал:

– И кой вълк побеждава?
– Този, когото храниш, синко - простичко отговорил старецът."

Този, когото храниш..."

Преди да се хване със сериозната проза обаче Герджиков експериментира и в мерената реч. Забавни и доста изненадващи са детските стихове на Герджиков от книжката "История с Мечо, с патоци и с Лиса – История, дето съвсем ще ви слиса". От нея е и масово споделяното в социалните мрежи след указа за назначаването му за служебен премиер стихотворение "Запек".

Ето го:

Слушай, палавнико мой,
хайде с кротко, не със бой.
Твойто крехко детско тяло
много е храна събрало,
в която, за беля,
има вредни вещества.

Без да мислиш, без да чакаш
трябва ти да ги изакаш.
Да, ама за зла беда,
не го правиш досега.

Затова си има лек.
Той помага в студ и пек.
Този лек е дуфалак
И е кат товарен влак.

Влиза вътре във корема,
всичко вредно пътьом взема,
във вагони го товари,
без да подминава гари.

И поема към дупето –
орган важен на детето.
Всичко ясно е, нали?
Хайде, моля, го глътни!

Но детето, на което
в крайна сметка е дупето,
дуфалака го не иска.
Ако го насилиш – писка.

- И да викаш, и да крякаш,
трябва ти да се изакаш!
Почваш пак да обясняваш.
Всичко мило, драго даваш
дуфалака да го глътне.
Инак баба ще се гътне.

Всички сме се наредили,
поглед в дуфалака впили.
Но детето не, та не,
дуфалака го не ще.

Трябва тука нов подход.
Дядо вече е на ход.
Взема дядо важна поза.
Почва в рими, не във проза:

- Днес мъжете сме на мода.
с теб сме от една порода.
Ако искаш да си мъж,
ще го глътнеш изведнъж.

В миг събуди се във него
пустото му мъжко его.
И с решителен замах,
докат мама каже “ах”,
дуфалака той налапа,
дето е със вкус на тапа.

Ето, чуйте, влака трака.
Значи действа дуфалака.
Мама, тати, баба, кака,
всеки гледа как ще ака.

Възкачен на своя трон,
във устата с биберон,
вперил във тавана взор,
вижда Алекс страшен зор.

Но геройски той се справя.
Дълго чаканата гадост
предизвиква бурна радост.

Наскоро Герджиков посвети стихове и на тема, която трудно можем да си представим като източник на лирично вдъхновение. Горчивият личен опит обаче се е превърнал в стихове

ПО КЛИНИЧНАТА ПЪТЕКА

Заби се трън жестоко в моя палец
и одве сгърчен в болницата влитам.
Отвсякъде личи, че съм страдалец,
от болка чак краката си преплитам.

„Да, господине, много неприятно,
но болницата няма тазʾ пътека.
Да беше трън в петата, да, но в палец?
Момент, да видя в нашʾта картотека.

Намирам по пътека сто и двайсет.
За пръст е тя, но трябва да е среден.
А както и да гледам, то се вижда,
че средният Ви хич не е повреден.“

„Добре тогаз, пишете, че е среден!“
„Но господине, туй ще е измама.
Нали го виждам, че не е повреден.“
„Ох, направете нещо, Вашʾта мама!“

„Единствената опция е тази:
да се премести трънчето надлежно,
на точен пръст да иде и тогава
ще спазим правилата най-прилежно.“

„Правете кʾвото щете, но по-скоро!
Сами го вижте: син, подут, кръвясал.
Боли, пулсира, свитки ми излизат.
Направо съм си вече перкулясал.“

„О, господине, тъй не става лесно.
Пишете, че сте запознат с правата.
Пишете още, че за Вас е риска,
случайно паднете ли от кревата.

И дайте, моля, личната си карта!
Без нея няма как да Ви приемем.
Сега ще ида аз да я сканирам.
И данните Ви лични ще да вземем.

„Семейно положение?“ - „Неженен“
„Тогава, завещание пишете!“
„Но, моля Ви, не смятам да умирам.“
„За всеки случай – и не се гневете!“

И трябват още някои важни данни:
по-точно – към какво сте алергичен?
В рода си имате ли наркомани
и имали ли сте бронхит спастичен?

Какви лекерства вземате за кръвно
и за простатата, евентуално,
пушач ли сте, и пиете ли често,
свещички слагали ли сте анално?

Сърцето как е, имате ли кръвно?
Кардиологът ще Ви го измери.
Ще трябва да се вземат някои проби.
И още нещо, ако се намери.

Освен това, е нужна спектрограма,
ще вземем кръв за кръвната картина.
Изследването, за да бъде пълно,
ще трябва да дадете и урина.“

„Защо пък и урина, не разбирам.
Махнете този трън и обещавам,
че после, без за миг да се забавя,
урината си цяла завещавам.“

„Когато обработим всички данни,
ще преценим дали за планов прием
или е случай с елемент на спешност,
и почваме да режем и да шием.“

О, слава Богу! Случаят бил спешен.
И вкараха ме в операционна.
Хирург пристига, с маска на лицето
и почва операция шаблонна.

„Сестра, упойка, лампа, марля, скалпел
и дръжте пръста, моля, да не мърда!“
Усетих аз ръката на хирурга -
ръка на мъж - уверена и твърда.

„Готов съм, свърших, слагайте превръзка!
И хоспитализирайте го спешно!“
Недоумявам, що това е нужно?
Дори ми стана малко смешно.

Защо ще трябва в болница да бъда?
Защо не мога вече да си ида?
Обезтрънен с превръзка много лека.
Да легна в болница ще е обида.

Обида към самия мен, най-вече.
Обида и към хилядите болни.
Кому е нужно? Сетих се накрая -
да бъдат, май, в системата доволни.

„Ти само ще се водиш, че си тука –
прошепва във ухото ми сестрата,
след седмица ела да те изпишем!
Такава всъщност е при нас играта.

И само потребителската такса,
ще трябва да платиш при нас накрая,
за леглодните в болницата ужким,
но истината само аз да зная.“

Такава бе клиничната пътека.
По нея дадох своя скромен принос
към здравната система на страната.
Но плюс ли е това или пък минус???

И ако лириката на тема здравна реформа звучи странно, то стиховете на професора по право за ГПК вероятно са уникални в световен мащаб. 

Книгата си “Гражданскоправна поема”, новият служебен премиер започва така:

Какво е гражданското право?
Съвкупност е от норми правни.
Това е право обективно,
при него всичките сме равни.
Различно е в отрасли други,
които ни субординират.
Така е в публичното право.
При него често ни нервират.
Във частното е друго нещо
-не трябва да се подчиняваш;
дали да проявиш активност
от теб зависи - сам решаваш.

Има и римувано разяснение за това какъв е  редът за влизане в сила на закон:

Кога законът влиза в сила?
Държавен вестник само знае.
Тогава е пределно ясно.
Но ако вестникът си трае?
Та, ако вестникът си трае -
тогава точно 3 дни стигат (Чл.5, ал.5 Конст)
и нормените адресати
започват по закон да мигат.
До влизане закона в сила,
в чакалня кротко пребивава,
а времето във тазʾ чакалня
с vacatio се означава. (Vacatio legis)

А също и за това как се отменя закона: 

Abrogatio expressa,
аbrogatio tacita,
знаеш ли това какво е?
Кой не знае – да попита.
Abrogatio expressa
е изричната отмяна.
ЗеНеА я „препоръчва“, (Чл.11 ,ал.3 ЗНА)
за да бъде тя разбрана.
Аbrogatio tacita
е отмяна мълчалива.
Щем не щем, ще я приемем
стигнем ли до круша крива.
А пък крушата е крива,
щом закон се нов приеме
и мълчи какво да стане
със закона – вече бреме.
Lex posterior derogat –
новият закон отменя,
правилото повелява – (Lex posterior derogat) lex priori фира дава. (legi priori)
Ако новият обаче,
е закон от общ порядък, (Lex posterior generalis) не отменя lex speciali – (non derogat legi)
случай релативно рядък.