Никола Вапцаров – поетът-идеалист

Ние от „Българска история“ често Ви разказваме за личности, които много изследователи приемат за противоречиви. Човекът, за когото ще Ви разкажем днес, е определян за такъв и от много видни българи. От едни е смятан за терорист, а от други за комунист и антифашист. Ние обаче по изключение ще се разграничим от всеобщото твърдение и ще се опитаме да предадем историята на поета Никола Вапцаров така, както я чувстваме. За нас той остава идеалист, който губи живота си в преследване на една невъзможна утопия. Нека обаче приключим с разсъжденията си, за да обърнем внимание на историята.

На 7 декември, през 1909 г., в Банско е роден Никола Йонков Вапцаров. Той отраства в семейство, чиято кръв е буйна – дядото на бъдещия поет е хайдутин и броец за свобода, който загива в борба с турците. Бащата пък е член на ВМРО, който нееднократно кръстосва планините и се сражава с османците. По линия на македонската организация в дома на Вапцарови неколкократно гостува писателят Пейо Яворов. Майката на Никола – Елена – също е много знакова фигура за неговото развитие като човек. Тя е будна, културна българка, високо образована и със силен характер. Поетът споделя, че тя се отличава с дарбата си да разказва и преразказва. Може би оттам идва и неговият бъдещ литературен талант. От Елена децата научават за някои от най-големите български и световни автори. Особено любим на малкия Никола е Уилям Шекспир и неговото произведение – „Хамлет“.

Отгледан в подобна среда, Вапцаров неминуемо е тласнат към образованието. Той завършва начално училище, след което е приет в гимназията в Разлог. В началните си години е изключително трудолюбив и работлив, любознателен е и прочита голямо количество книги. Именно в гимназията започва неговото по-сериозно вглъбяване в света на литературата. Там той попада на някои от най-великите класики – творби на писатели като Лев Толстой, Александър Пушкин, Емил Зола, Виктор Юго, Едгар Алън По, Хенрик Ибсен и др. В ученическите си години бъдещият поет се изявява като артист и декламатор, а през 1926-та е отпечатан и неговият първи творчески опит – стихотворението „Към светли идеали!“, което излиза на страниците на вестник „Борба“.

Прогимназиалният и гимназиалният период са изключително важни за Вапцаров. Именно тогава той се среща с мъчителната действителност в България след Първата световна война. Никола става идеалист и мечтател, черти твърде типични за един бъдещ творец. Младежът силно желае, след като завърши гимназия, да се премести и да следва литература. Баща му Йонко обаче не подкрепя сина си в това отношение.

В резултат, Никола постъпва като курсант в Морското машинно училище във Варна. Там условията за живот са изключително сурови и неминуемо се отразяват на артистичната натура на Вапцаров. Той се съобразява със строгите изисквания на морското училище, но без да загърбва любовта си към четенето. Сред любимите му автори попадат творци като Лорд Байрон и Фьодор Достоевски. Времето, прекарано в морското училище е изключително полезно за младия Вапцаров. Покрай рецитациите и театъра, покрай въздържателните дружества на моряците и варненските ученици, той завързва много важни приятелства. Никола е много обичан от своите колеги.

Младежът получава вдъхновение и започва да пише стихове все по-често. Близо сто са творбите му, посветени само на периода на обучение в морското училище. Различни вестници и списания с радост издават негови произведения. В Никола се събужда една нова страст – любов към морето и машините, вярата в несломимата мъжка дружба. В края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ в. започва практиката на курсантите по корабите. Тогава Вапцаров служи на торпедоносеца „Дръзки“, а по-късно е изпратен като стажант на кораба „Бургас“.

Последният отплава на далечно плаване, което оставя страхотно впечатление в съзнанието на младия поет. Според много изследователи именно тогава Никола търпи същинско социално израстване. През 1932 година поетът най-накрая завършва и е произведен в чин офицерски кандидат. Дипломира се като пълноправен машинен техник. Вапцаров е избран да говори от името на целия випуск по случай края на обучението. Той изнася реч, която изразява мислите и чувствата на неговите колеги така, както може да ги усети само един поет. Речта освен всичко друго е и доказателство, че творецът вече не е малко момче, а е една целеустремена личност, непримирима към социалните неправди.

След края на цялото приключение, което морякът изживява в годините на обучение, той е изправен пред голям кръстопът. Животът му предлага два пътя и Никола трябва да направи един от най-трудните избори, тъй като е разкъсан между страстта към литературата и тази към машините. В този момент бащата Йонко урежда сина си в един от най-големите вестници – „Зора“. Единственото, което се иска от Никола, е да изпрати статия за периодичното издание. Статията, която написва обаче, ясно показва, че той принадлежи към друг свят.

Вапцаров не получава работата и заради това е принуден да търси друго препитание. Постъпва като механик във фабриката на горската индустрия, но през 1936 г. е уволнен след авария. След случилото се, Никола се мести в София. Там съдбата го връхлита отново – синът му Йонко умира – нещастие, което Вапцаров приема изключително тежко. Въпреки всичко, той продължава усилено да работи в сферата на своята специализация. До края на 30-те е огняр в БДЖ и Софийски екарисаж. Макар и да е поставен в изключително тежка ситуация, Никола не се отказва от писането.

През 1940-та излиза неговата единствена стихосбирка „Моторни песни“, която оставя много важна следа в литературата. Същата година обаче писателят е интерниран в лагера Годеч заради набирането на подписи за т.нар. „Соболева акция“. По-късно, след завръщането си оттам, Вапцаров решава да се противопостави на случващото се в България. Втората световна война е в разгара си и страната тъкмо е влязла в съюз с Третия райх. Никола, освен всичко друго, е и член на комунистическата БРП(к). Той е един от ръководните ù кадри и разгръща подривна дейност срещу намиращите се в родината немски войски. Това е причината през 1942-ра поетът да бъде арестуван.

На 23 юли същата година той е осъден по бързата процедура, след което само след няколко часа е застрелян. Така среща смъртта си един от най-големите родни писатели. Макар и свързан с комунистите, той далеч се отличава по убеждения от случилото се в България след 9-ти септември 1944-та. Вапцаров до последно остава идеалист, вярващ в утопичната мечта за по-добър живот на цялото човечество.