Милион продадени билета, новата асоциация и отдавна отлаганият разговор за българския театър: АКТА

Създаването на АКТА – Асоциация на креативните театрални агенции – е най-новият знак, че дълго отлаганият разговор за правилата в българските сценични изкуства вече не може да бъде заобиколен. Новата организация, в която влизат „Артвент“ на Атанас Боев и Ваня Симонска, „Арт Билет“ на режисьора Димитър Коцев-Шошо, (който притежава и "Контраплан") и драматуржката Яна Борисова, „База Х“ на актьора Захари Бахаров, „Брейк А Лег“ на актрисата Луиза Григорова-Макариев, „Контраплан“, „Опшън Би“ на актьорите Стефания Колева и Деян Ангелова и „Фери Арт“ на актьора Фахрадин Фахрадинов), заявява амбиция да представлява интересите на частния театрален сектор и да настоява за „прозрачна, устойчива и конкурентна среда в културата“. Неин председател е Велизар Величков, съосновател на Grabo.

От името на „Артвент“, може би най-успешният частен продуцент на театрални заглавия у нас, който не прави компромис с качеството на продукцията си, Атанас Боев обяви създаването на асоциацията с думите:

„Днес поставяме началото на АКТА – Асоциация на креативните театрални агенции. АКТА е обединение на независими театрални продуценти и организации, които вярват, че развитието на театъра минава през партньорство, диалог и ясни правила. Създадохме тази асоциация с една проста идея: заедно можем повече.“

По думите на инициаторите това е „първата стъпка към по-силно сътрудничество между независимите театрални продуценти в България“.

АКТА излиза и с конкретни предложения. Сред тях са:

• таван от 35% за разходите по външни услуги при културни събития в държавни и общински институти,
• квота за достъп на независими продуцентски организации до сцените на държавните и общинските културни институции,
• минимални ценови прагове за билети, за да се избегне дъмпинг от субсидирани структури, както и
• безвъзмезден достъп до билетните каси на държавните театри за продажба на билети за частни спектакли.

Аргументът е, че сцените и касите са публична инфраструктура, създадена и поддържана с парите на данъкоплатците, и следователно трябва да бъдат отворени за по-широк културен достъп. От АКТА подчертават и нещо важно за тежестта си в сектора, този кацент постави и актьорът Захари Бахаров, който подкрепи създаването на организацията с аргумента, че „само компаниите в АКТА… са продали над 1 милион билета през последните години – това показва колко голяма роля вече има независимият сектор в българския театър. Време е и правилата в системата да отразяват тази реалност – с прозрачност, равнопоставен достъп до сцени и честна конкуренция.“

Точно тук обаче започват и възраженията.

Режисьорът Петринел Гочев поставя под съмнение още самия език, с който асоциацията се легитимира. Според него посланието ѝ започва с „агресивно въвеждане, като че ли неподлежащ на обсъждане, критерий – количество билети“, който той определя като „силно компрометиран, заради извращенията по отношение на професионално качество и художествена стойност, показател“. За Гочев проблематични са и понятията, с които АКТА се самоназовава. Той пита какво точно значи „независими“, „от какво са независими“, и дали „креативни“ означава, че останалите не са. Според него в публичното послание се създава внушение, че милионът билети е някаква изключителна легитимация за достъп до публичен ресурс, без да е изяснено от чие име и с какъв статут се говори.

Още по-важно е, че Гочев настоява за по-ясно разграничение между три различни сегмента в системата на сценичните изкуства: държавен/общински репертоарен театър, независим сектор и частен сектор. По думите му именно различните цели на тези сегменти задават и различни критерии за качество и различни основания за финансиране. Той поставя и един въпрос-табу: какво се случва с артистите, които работят едновременно в няколко сегмента – на трудов договор в държавен театър и паралелно в частни продукции. „Те излизат ли в неплатен отпуск при работодателя, при който са на основен трудов договор, или се клонират?“, пита той. И добавя нещо, което вероятно ще бъде споделено от мнозина: „Изключителна ценност е, че този дебат най-накрая започна.“

Сходно, но по-системно възражение идва от Марина Василева, която отбелязва, че в момента в културата текат три различни разговора, които не се срещат в обща рамка: разговорът на частните продуценти за достъп и конкуренция; разговорът на директорите на държавните театри за недофинансиране, непредвидимост и неработеща методика; и напрежението между независимия и комерсиалния сектор. „Така вместо един разговор за системата, се получават няколко паралелни монолога“, пише тя.

Според Василева един от най-видимите проблеми е смесването на две различни логики – пазарната и публичната. Частните продуцентски компании мислят през логиката на пазара – което е естествено. Държавните театри обаче имат друга функция: достъп до култура, поддържане на репертоар, образование на публика. Когато тези две логики бъдат поставени в една рамка без ясни правила, конфликтът е неизбежен. По думите ѝ най-големият парадокс е, че самата система кара театрите „да мислят като бизнес, финансирани са като институции, а са регулирани като администрация“. Според нея истинската опасност е, че вместо обща секторна политика се оформя конкуренция на политическо ниво, при която различни групи се опитват да наложат исканията си директно към държавата, което рядко води до реформа, а по-често – до „частични решения и лобистки компромиси“.

Най-острата реакция идва от писателя и артистичен директор на фестивала „Малък сезон“ на Театрална работилница „Сфумато“ Иван Димитров, който директно оспорва легитимността и посоката на исканията на АКТА. Той прави важно разграничение между истинския независим сектор и комерсиалния театрален сектор, като според него новата асоциация представлява втория. По думите му, ако ставаше дума за действително независими организации, достъпът до държавни сцени би бил „супер“, но „тук става дума за комерсиалния театрален сектор“. Димитров припомня и дългогодишния проблем, че независими организации трудно сключват копродукции с държавни театри, защото билетите при такива копродукции не се субсидират, което той свързва със стари злоупотреби.

Той е особено остър и към предложенията за минимални ценови прагове и безвъзмезден достъп до билетните каси на държавните театри. Според него държавните и общинските театри трябва да държат цените си „възможно най-ниски, защото трябва да дават достъп на публиките до театър. Нали затова са държавни.“ За него настояването частният сектор да ползва държавната инфраструктура безвъзмездно е прекрачване на граница. „Това не е вик за помощ, а изнудване и наглост“, пише Димитров, и предупреждава, че подобна посока би била „по-нататъшна крачка за опошляването на българското театрално изкуство“.

Така с появата на АКТА на практика на едно място се събират няколко различни напрежения, които досега се трупаха поотделно: спорът за достъпа до публичната инфраструктура, спорът за модела на финансиране, спорът за качеството и публиката, и най-накрая – спорът кой говори от името на „независимия“ сектор. Новата асоциация очевидно иска да бъде фактор в този дебат и излиза с ясно формулирани искания. Но реакциите показват, че още първите ѝ стъпки срещат множество въпроси – не само заради предложените мерки, а и заради начина, по който се подреждат понятията „независим“, „частен“, „креативен“, „публичен интерес“.

И може би най-важното в цялата ситуация е, че този спор вече не може да бъде замитан като поредното вътрешногилдийно напрежение. Защото, както личи и от думите на защитниците, и от критиците на АКТА, въпросът не е просто кой ще продава повече билети и на коя сцена. Въпросът е какъв театрален модел искаме: дали само пазарно ефективен, дали само публично защитен, дали само художествено рискуващ, дали само социално достъпен – или някакъв труден, но честен баланс между всички тях.

Следете новините ни в GoogleNews