Кои са Джамила и приятелите й, които пеят за страданията в Газа (интервю)

Грижа, отговорност и любов към живота. Това проповядват с песните си музикантите от групата JAMILA & THE OTHER HEROES, която ще гостува на фестивала A to JazZ в София през юли. 

От бреговете на Нил до Атлантическия океан публиката от различни континенти описва концертите на групата като изцелителни ритуали – диви, емоционални, но и съпроводени от силни, провокативни политически послания. 

Джамила Ал-Юсеф е родена в Източен Берлин в деня на падането на Берлинската стена. Повлияна от революционния дух на този исторически момент и дълбоко белязана от житейската история на своя баща палестинец, тя пише песни на арабски и английски език, в които разказва семейните си истории и преживяванията си като палестинка във времена на конфликт в ивицата Газа.

Джамила споделя една различна перспектива – някои хора трудно биха се съгласили с нея. Но си струва да бъде чута. Ето какво разказа тя за творчеството си пред OFFNews.

Описвате JAMILA & THE OTHER HEROES като берлинска група, събрала музиканти родом „отвсякъде“. Какво означава това?

Щастливи сме, че сме част от изключително разнообразната музикална сцена в Берлин. Групата ни се състои от музиканти с различен произход, идентичност, исторически, политически и музикални биографии, които влияят върху творчеството и начина ни на създаване на музика.

В София на сцената ще бъдем Джара Даян – китара (Австралия), Кармен Рамос – барабани (Бразилия/Германия), Салам Алхасан – перкусии (Сирия), Феликс Барт – бас китара (Германия) и аз, Джамила Ал-Юсеф – вокали и перкусии (Палестина/Германия).

Как започнахте да се занимавате с музика и как се запознахте?

Занимавам се с музика от много ранна възраст. Написах първите си песни на 12 години, а на 14 започнах да организирам фестивали, на които свирех и с първата си рок група.

По-късно учих музика в Лондон, а след това в малкия германски град Хилдесхайм. Продължих образованието си в уникална програма, наречена „Културни науки и естетическа практика“, а след това завърших магистратура по културна медиация и разнообразие в музикалното образование.

Именно в Хилдесхайм се запознах и с Леон, който по-късно стана наш китарист. Днес той вече не е част от групата, тъй като прекарва по-голямата част от годината в Колумбия със съпругата си.

След обучението си се преместих в Берлин и през 2013 г. създадох JAMILA & THE OTHER HEROES като забавен страничен проект с приятели. Едва през 2017 г. реших да се заема по-сериозно с него, записахме първия си миниалбум и започнахме да ходим по турнета извън Берлин и Германия.

Повечето ми музикални съмишленици се присъединиха съвсем естествено – чрез джем сесии или покрай ежегодната програма Arab*Underground, която организирах на фестивала Fusion. Около нея постепенно се оформи общност от артисти и музиканти.

Спомням си, че Салам – нашият перкусионист (бел. ред. перкусиите са ударни музикални инструменти като конги, бонгос и дайре, които създават ритъма в музиката), който пристигна в Германия заради войната в Сирия – ни видя да свирим на събитие на Arab*Underground през 2016 г. Потанцувахме върху масите, а след концерта той дойде и попита дали може да се присъедини към групата =)

Каква е историята зад името на групата?

Кръстена съм на моята баба палестинка – Джамила. Тя умира трагично едва на 38 години до моя баща, който тогава е бил само на година и половина. Останал е сам с нея, докато ги открият. Това преживяване оставя дълбока травма у него, а животът му след това е изпълнен с трудности.

Баща му умира, когато той е едва на пет години. По-късно, на 14-годишна възраст, бяга в Йордания по време на Шестдневната война през 1967 г. Когато няколко седмици по-късно се опитва да се върне в Наблус, израелската армия не му позволява да влезе. Така той губи дома си в Палестина и започва своето изгнание, което продължава вече близо 60 години.

След това се връща в Йордания, завършва средното си образование и благодарение на своята упоритост получава стипендия в ГДР. Програмата подкрепя палестинското освободително движение чрез образование, а в крайна сметка той става лекар.

В студентски клуб в Източен Берлин се запознава с майка ми – първият човек в нейното семейство, който учи във висше училище. Двамата се влюбват, танцувайки на смесица от ориенталска музика и рокендрол. От тяхната любов се раждам аз – в деня, когато пада Берлинската стена.

Родителите ми винаги са знаели, че искат да ме кръстят на баба ми Джамила. Нося не само нейното име, но и нейната травма, нейната сила и любов. Семейната ми история оказа огромно влияние върху мен и още от ранна възраст започнах да се интересувам от световната история, политика, Палестина и съдбата на потиснатите народи.

Когато търсех име за групата, знаех, че искам по някакъв начин да включа баба ми. Исках да почета предците, които са проправили пътя, за да можем днес да живеем свободно. А тъй като музиката ми винаги е била свързана със защитата на човешките права и социалната справедливост, добавих и „The Other Heroes“, защото вярвам, че всеки от нас може да бъде герой и да допринася за по-справедливо и приобщаващо общество.

Така се роди името Jamila & The Other Heroes (бел. ред. „Джамила и другите герои“).

Снимка: Ахмед Ел Хаббал

Описвате музиката си като „психеделичен пустинен рок“. Какво означава това и как се различава от традиционния рок?

За нас „психеделичният пустинен рок“ е музика, която те отвежда на пътешествие. Съчетава енергията на рока с хипнотични ритми, повторения, характерния звук на фъз китарите и влияния от музикалните традиции на Югоизточна Азия, Северна Африка и други култури по света.

Психеделичният елемент е свързан със създаването на потапящо емоционално преживяване, което свързва хората и ги въвлича в общ транс. Общността е много важна за нас. Искаме концертите ни да бъдат споделено пространство за танц, размисъл, съпротива, изцеление и радост.

Това, което ни отличава от по-традиционния рок, е, че поставяме по-малък акцент върху индивидуалното изпълнение и по-голям върху атмосферата, разказването на истории и колективната енергия. Песните ни често се развиват постепенно и приличат повече на ритуали или емоционални пътешествия, отколкото на класически рок композиции със структура куплет–припев.

В творчеството ви често присъстват темите за идентичността и чувството за принадлежност. Как се промени представата ви за образа на дома през годините?

Домът е там, където е сърцето. Домът са хората, които обичам. Домът са местата, където се чувствам приета, обичана и където принадлежа. Той може да бъде джем сесия или прегръдка. Може да бъде всяко море. Домът е там, където са корените ми. Домът е една диаспорна общност, която не забравя произхода си и активно се бори за равни права и освобождение. В крайна сметка за мен домът е в природата и в музиката. Когато съм край морето, на сцената или на джем сесия и се чувствам истински свързана със себе си, със звука, с хората, които творят с мен, с публиката и с вселената във всичките ѝ проявления. Тогава най-силно усещам, че съм у дома.

По-малко поетично казано, никога не съм се чувствала истински у дома в Германия, дори в Берлин. А това усещане се засили още повече след началото на войната в Газа, която  Германия подкрепи чрез износ на оръжие и дипломатически. Когато всичко започна, бях в Палестина и се върнах в Германия, която ми се стори по-несигурна от всякога.

След завръщането си, носейки болката, че не успях да се сбогувам истински със семейството и приятелите си в Палестина (повече за това ТУК), станах свидетел на рязко нарастване на антипалестинския расизъм. Държавните репресии бяха насочени срещу хора от всякакъв произход – включително към еврейски артисти и учени, които критикуваха действията на израелското правителство. Имаше полицейско насилие по време на демонстрации, които в първите седмици дори бяха забранени, заглушаване и очерняне на артисти в националните медии, цензура на културни събития и спиране на финансирането на критично настроени културни институции.

След година, белязана от тази война и от усилията ми да подкрепям засегнатите общности, да обучавам хора и да използвам изкуството като инструмент за това, прегорях и реших да напусна Германия за известно време.

Пътувах седем месеца и живях на различни места, където споделях музиката си. Египет се превърна в мой втори дом и е една от страните, в които свирим най-често извън Германия. Много хора от Газа намериха убежище там и аз започнах проекти с музиканти от Газа. След това отидох в Йордания, където живее част от палестинското ми семейство. По-късно изнесох концерти със свои местни музиканти в САЩ, Португалия и Великобритания.

Това беше много лечебно преживяване, защото осъзнах, че мога да започна отначало навсякъде. Навсякъде срещах прекрасни хора и общности, които приемаха мен, музиката ми и посланията ми с отворени обятия.

Но да, често се чувствам емоционално бездомна. Пея и за това в песента ни „Border Syndrome“, която написах след расистка проверка на границата.

Определяте музиката си като инструмент за освобождение и съпротива. Къде минава границата между артиста и активиста?

Не поставям такава граница. За мен двете неща се преплитат, вдъхновяват се взаимно и се нуждаят едно от друго. Те съществуват в симбиоза.

Не мога да пиша просто любовни песни. Благодарна съм, че музиката ми позволява да изживявам емоциите си, да превръщам преживяванията си в изкуство и да ги споделям с хора, които също могат да намерят пространство, в което да почувстват емоциите си, да бъдат виждани, приети и най-вече да не се чувстват сами.

Концертите ми са пространства за дълбока връзка между хората. Те са концерти на скръбта и радостта, но и призив за действие и принос към справедливостта и колективното освобождение. Изкуството е мощен инструмент, който достига до сърцата на хората и разказва лични истории, които са част от по-големи политически системи, които се стремим да променим.

Винаги съм използвала музиката си, за да привличам внимание към важни теми (както можете да видите във видеата на „Fragments of Palestine“ и „Border Syndrome“). Но от октомври 2023 г. насам няма концерт, на който да не говоря ясно за политическата ситуация и да не използвам музиката като средство за защита на равните права.

Веднъж ракета е прелетяла над главата Ви по време на репетиция. Разкажете ни повече.

През октомври 2023 г. бях на Западния бряг, за да посетя семейството си край Наблус и приятели в Рамала. След дни, в които никой не смееше да излиза от дома си, успях да стигна до Рамала.

Докато свирехме на покрив с приятели, за да се почувстваме по-малко сами на фона на ужасяващите новини от Газа, една мелодия непрекъснато се връщаше в съзнанието ми като своеобразна утеха. Но атмосферата около нас беше напрегната и плашеща. Постоянно чувахме военни самолети и сирени на линейки.

Импровизирахме около идеята за „Layla“ – дума, която означава „нощ“ – когато внезапно огромна огнена следа от ракета премина точно над главите ни. Беше толкова ниско и толкова шумно, че за миг си помислихме, че ще падне върху нас.

Сърцето ми спря за секунда. Замръзнах и си помислих: „Това е краят.“ После ракетата изчезна в посока Газа. Най-болезненото осъзнаване беше, че докато ние сме в безопасност, същата тази ракета може да убие хора там.

След това последваха много нощи на страх и безсилие. Безсънни нощи, в които непрекъснато следяхме новините, особено когато интернетът в Газа прекъсваше и никой не знаеше какво се случва.

Завръщането в Германия беше изключително самотно преживяване. Имах чувството, че хората около мен не могат напълно да разберат през какво преминавам емоционално. Трудно приемах как животът продължава нормално за толкова много хора, докато в същото време в Газа хора умират.

В този труден период завършването на песента „Layla“, което осъществихме заедно с моя колега Феликс, се оказа истински лечебен процес. Музиката се превърна в пространство, в което да преработя скръбта, страха и безсилието си, но и да открия връзка, устойчивост и надежда.

В един все по-поляризиран свят може ли музиката все още да бъде пространство за диалог между хора с коренно различни политически възгледи?

Като музикален разказвач вярвам, че музиката все още може да създава пространство за разбиране. Не непременно чрез спор или съгласие, а чрез емоционална връзка. Тя позволява на хората първо да видят човечността един в друг, преди политическите позиции, идентичностите или заглавията в новините.

Често виждаме как на нашите концерти се събират хора с напълно различен произход. Някои познават политическия контекст и дори са пряко засегнати от него, а други идват просто заради музиката. Но когато хората танцуват, пеят или споделят уязвимостта си заедно, нещо се променя. Появява се повече място за съпричастност, сложност и истинско изслушване.

В същото време вярвам, че има граници. Диалогът не означава потиснатите хора постоянно да бъдат принуждавани да обясняват или оправдават собствената си човечност. Особено за палестинците е изтощително непрекъснато да бъдат очаквани да „превеждат“ болката си на език, удобен за останалите.

Това, което музиката може да направи, е да ни напомни, че зад всяка политическа история стоят реални хора – със скръб, радост, противоречия, спомени и мечти. В един свят, който става все по-дехуманизиращ и поляризиран, това само по себе си е дълбоко политически и необходим акт.

Кои изпълнители или албуми са оказали най-силно влияние върху звученето ви?

Музиката ни е резултат от срещата на много различни музикални светове. В нея със сигурност могат да се чуят влияния от психеделичния рок на групи от 60-те и 70-те години като Pink Floyd, но също така и от арабските музикални традиции, протестната музика и духовните музикални култури от региона SWANA (Югозападна Азия и Северна Африка), представени от артисти като Aziza Brahim, TootArd и Ministry of Dub-Key – предишният проект на Walaa Sbait от 47Soul. В тяхната музика има прекрасен баланс между съпротива, експериментаторство, танц и дълбока връзка с корените на региона.

Силно ме вдъхновяват и изпълнители като Hiatus Kaiyote заради усещането за пътешествие, което носят техните песни и албуми – музика, която те потапя, разгръща се на пластове и те променя.

Друго важно, по-скорошно влияние за мен е Samora Pinderhughes и неговият проект Healing Project, фокусиран върху изцелението, сътрудничеството и общностно ориентираната артистична работа. Интересувам се от музиката не само като изпълнение, а и като колективен и емоционален процес, който създава пространство за свързване и промяна.

Като група сме силно повлияни от импровизацията и енергията на живото изпълнение. Понякога песните се раждат по-скоро от съвместни джем сесии, отколкото от класическия процес на сядане и писане. Затова общността, ритъмът и емоционалната интензивност са толкова важни за нашето звучене.

Мисля, че музиката ни съществува някъде между различни светове: пустинен рок, психеделичен рок, арабски ритми, политически разкази, ритуалност, скръб, съпротива и танц. Тази смесица вероятно идва от факта, че всички ние носим в едно и също пространство различни истории, музикални влияния и миграционни преживявания.

Ако някой никога не е слушал музиката ви, коя ваша песен бихте избрали, за да го запознаете с групата, и защо?

Определено най-новата ни песен – „HIJARNA (Our Stones) / حجارنا“. Всичко, което сме изграждали през последните години, достига своя връх в тази песен. Пея на арабски и английски, тя има много жизнерадостно звучене, което те кара да танцуваш, но в същото време засяга изключително сериозна тема.

„Hijarna (Нашите камъни)“ е песен, родена след повече от две години продължаваща война в Газа. Тя отдава почит на загиналите, като същевременно подчертава устойчивостта на оцелелите и на хората по света, които ги подкрепят. „Камъните“ са основната метафора в песента – те натежават от скръбта, но същевременно стават по-здрави благодарение на връзката с корените, издръжливостта и колективната сила.

Смятам, че и по-стари песни като „YABA“ и „Farashat“ много добре представят характерния ни стил – музика, която прилича на пътешествие и носи послания за социална справедливост чрез лични истории и връзка с корените на региона, но поднесени със съвременно звучене.

А „Fragments of Palestine“ носи още по-дълбоко послание, отдавайки почит на убития еврейско-палестински театрален режисьор и основател на Театъра на свободата в Дженин – Джулиано Мер-Хамис.

За първи път ли сте в България? Какво очаквате от фестивала A to JaZZ?

Всъщност вече съм посещавала България. Когато бях на 18 години, пътувах с раница и обикалях Европа с влак. Оттогава обаче не съм се връщала и нямам търпение да преоткрия страната.

Много се вълнуваме и за фестивала. Чували сме прекрасни неща за него от други музиканти и колеги и сме изключително щастливи, че ще бъдем част от него.

Коя е основната емоция, която искате да споделите с публиката си?

Мисля, че най-важното чувство, което искам да предам, е усещането за сила чрез свързаността помежду ни. Дори когато песните ни говорят за скръб, разселване, несправедливост или разбити сърца, никога не искам хората да си тръгват от концертите ни без надежда. Искам да се чувстват по-малко самотни и по-уверени, че могат да бъдат част от промяната.

Голяма част от музиката ни е посветена на превръщането на болката в движение, общност и емоционално освобождение. За мен има нещо дълбоко лечебно в това хората да танцуват, плачат, размишляват и празнуват заедно на едно място, особено във времена, когато толкова много хора се чувстват изолирани, претоварени или откъснати едни от други.

Искам също така хората да усещат едновременно смелост и нежност. Уязвимостта често се възприема като слабост, но според мен именно тя създава близост, устойчивост и солидарност. Затова концертите ни често приличат повече на колективни ритуали или емоционални пътешествия, отколкото на обикновени музикални изпълнения.

И, честно казано – радост. Истинска, крайна радост. Радостта да си жив, да оцеляваш и да бъдеш заедно с другите въпреки всичко. За много общности, засегнати от война, расизъм или принудително разселване, самата радост може да бъде акт на съпротива.

Коя е най-голямата Ви мечта?

Баща ми да доживее да види свободна Палестина. Тази стена да падне, преди аз да си отида от този свят. Хората навсякъде по света да живеят достойно, в сигурност и радост. Капитализмът да не доведе до унищожението на нашата магическа планета и да не диктува как трябва да изглежда пълноценният живот. Хората да живеят с чувство за отговорност и грижа – грижа за природата, за другите и за самите себе си.

Повече за гостите на фестивала A to JazZ можете да прочетете ТУК.

Следете новините ни в GoogleNews