Кан 2026: ''Човешкост'' срещу хуманоиди и нежни чудовища

Киното наблюдава, но и осмисля реалността, а най-доброто ни показва скрития духовен свят и понякога, рядко, сочи пътища как да го опазим. Днес въпросът е не просто какво става с обществата, а с целия човешки род. Заплашени ли сме от необратима трансформация? Какво може да направим, за да се съхраним, но като се развиваме? Такива екзистенциални въпроси стовариха върху зрителите два от най-сериозните филми, претенденти за награди в една жестока конкуренция.

Стана дума, че на екрана в Кан често се появяват сюжети, свързани с неустановената идентичност и търсене на ориентири в един несигурен свят. И сякаш за да опровергае това, се появи филм, който изследва други герои с други усещания, с други отношения и цели. Може би утопичен, но при целия си трагизъм, дълбоко оптимистичен. Защото показа, че все още има хора, които искат „невъзможното да стане възможно“, като променят нещо в системата, като помагат на другите да се справят. Става дума за „Изведнъж“ на Рюсуке Хамагучи, мощен (196 мин.) и великолепен филм, с всички шансове да отнесе Палмата в своята родина Япония. И там има две силни жени, но те се свързват в дълбоко приятелство, не в двойка. При това пред лицето на смъртта, старостта и немощта. Едната е директор на старчески дом в Париж и се опитва да приложи нов метод на грижи, при който основното е да се пази достойнството на пациентите. Това, разбира се, се натъква на съпротива от персонала и висшестоящите. Другата, експериментален театрален режисьор от Япония, е терминално болна от рак и ще умре.

"Изведнъж"

Срещата между двете преобръща животите им и разкрива, че има нещо отвъд отчаянието. Двете жени (Виржини Ефира и японския модел Тао Окамато) говорят на френски и японски, спорят за същността на капитализма, за политика и икономика. Макар и на места декларативен, разказът е дълбоко емоционален, високо интелектуален и съзерцателен по японски. Новаторската система „Човешкост“ (Humanitude), която се бори да въведе героинята на Ефира, е метафора на идеята, че е възможно невъзможното да стане възможно, ако се надмогне егоизмът. От история с измислени персонажи „Изведнъж“ се превръща в трактат за ценностите, но и в поетично есе от радост и тъга. Личните загуби се преодоляват с отдаване на другия и през изкуството - така беше и в прелестния „Карай колата ми“, който освен в Кан, беше отличен и с „Оскар“ за международен филм. На фона на доста откровено и стилизирано насилие, филмът на Хамагучи ни връща в една мечтана нормалност, която може да бъде усъвършенствана, надграждана за по-добро.

Актьорското присъствия на двете героини съществено допринася за това ведро усещане. С естественост, фотогеничност, но и фино овладяна техника Ефира блести и във филма на Фархади „Паралелни истории“, където дори играе две роли – на истински и измислен персонаж. Тя със сигурност е една от сериозните претендентки за най-добра женско роля.

„Овца в кутия“

Хуманността е разгледана от коренно различен ъгъл в друг японски филм, вторият в конкурса - „Овца в кутия“ на Хироказу Корееда, носител на „Златна палма“ за „Семейна история“ и Награда на журито за „Какъвто бащата, такъв и синът“. Това е едно от най-очакваните заглавия – заради славата на режисьора, но най-вече заради темата си – навлизането на хуманоидните роботи и ИИ в интимния свят на хората. Сюжетът е суперинтригуващ и леко плашещ. Действието се развива в близкото бъдеще, така че едва ли може да наречем филма научна-фантастика. На семейство, загубило детето си при катастрофа, фирма „Прераждане“ предлага хуманоиден робот, напълно идентичен със сина им. Момченцето само дето не яде, но е послушно и напълно заредено с информация за навиците на предшественика си. Настройват го за 7-годишно, има чип да не се отдалечава на повече от 30 метра. Зарежда се, като сяда на специално столче. И си е досущ като истинско, макар и твърдо при прегръдка...

Режисурата изследва най-интимните реакции на родителите - бащата отначало е силно скептичен, майката болезнено се привързва. Постепенно обаче разбират, че тази операция е невъзможна, а и детето роботче се свързва с разбунтували се себеподобни деца машини и се опитва да избяга с тях. Родителите не се възпротивяват. Те преживяват чисто човешки катарзис, общувайки въображаемо с мъртвия си син и дори го молят за прошка. Границата между реалност и въображение е размита чрез любовта. Докато това е под контрол, всичко е наред. Но ако роботите станат самостойни и започнат да не се подчиняват...

Филмът така и завършва, някак неопределено и двусмислено. На финала родителите оставят „сина“ си с другите изкуствени създания да се оправят сами в една приказна гора. На този етап хората не искат да водят войни с роботите - всеки да си знае мястото – хората с хора, машините с машини. Сюжетът деликатно, но и директно препраща към ценностите от „Малкия принц“ (откъдето и заглавието, а и една фигурка, която майката купува на изкуствения си син). Роботите нямат въображение и душа, но така ли е всъщност и така ли ще бъде винаги – няма категоричен отговор. Очарованието на „Малкия принц“ се усеща на моменти в разказа, но като цяло изображението и поведението е стерилно и историята, при цялата си интимност, остава потопена в изкуственост и неопределеност. Корееда и тук разглежда семейните кризи и отношенията вътре в семейството, но за разлика от предишните си филми, тук психологическото приближение някак не е достатъчно. Всъщност, такива са и усещанията на повечето хора днес – раздвоени за Изкуствения интелект, тревожни и объркани. Все пак героите на Корееда избраха да се откъснат от миналото и да сложат край на неестествената си привързаност. Но защо така и не опитаха да си направят истинско бебе? Защо този най-човешка акт им е отказан? Това сигурно не е случайно - тук също прозира духът на недалечното бъдеще с изстиването на емоциите по пътя към трансхуманизъм...

Има разбира се и по-„ведри“ и приземени теми, като отношенията баща-дъщеря в испанския филм „Любимото същество“ на Родриго Сорогойен, участващ за първи път в състезанието, но в момента много известен в страната си режисьор. Той ще защитава честта на Испания, но в конкуренция с прочутия Педро Алмодовар, с неговия „Горчиво Рождество“. „Любимото същество“ е филм във филма, любим сюжет, който винаги има успех – от „Осем и половина“ на Фелини и „Американска нощ“ на Трюфо до нашия „Един снимачен ден“ на Шаралиев, да споменем на посоки само две заглавия.

Публиката обича да гледа как се създава и разрушава магията на киното, „как се прави“ всичко сложно и толкова красиво, на което тя после плаче, въздиша или се смее. Този тип филми са просто обречени на успех, дори и да не са голямо изкуство. Такъв донякъде е случаят и с „Любимото същество“, разказващ за световно известен режисьор с „Оскар“, който се връща в Испания за снимките на новия си филм. Предлага главната роля на непозната актриса, коята е негова дъщеря, която е изоставил някога и не е виждал от 13 години. Младата жена приема ролята, но се сблъсква жестоко с един човек, когото не познава. И това отваря болка и стари рани. Накрая няма облекчение, промяна и катарзис... Сюжетът много напомня „Сантиментална стойност“, но ако там действието се развиваше в красива семейна къща в нордически стил, тук снимките вървят на фона на Сахара, неприкрита алегория за емоциите на главните герои. Режисурата изцяло разчита на мощното присъствие на Хавиер Бардем, както винаги харизматичен и изпълващ екрана, тук с множество крупни планове на необикновено експресивното му лице. Персонажът му е авторитарен режисьор с експлозивен характер, ужас за всеки снимачен екип. Филмът озадачава с формалистичното, донякъде претенциозно използване на черно-бели кадри, без специална психологическа или сюжетна необходимост.

„Нежно чудовище“ Снимки: Пресцентър на фестивала в Кан

Върху интимността на семейния живот е съсредоточен и „Нежно чудовище“ на австрийската режисьорка Мари Кройцер. Луси е известна авангардна певица и музикант и живее бохемски със семейството си в провинцията, в голяма къща с градина, в естествен декор. За един миг благополучието й се взривява от ареста на съпруга й, обвинен че в компютъра си има хиляди файлове материали, свързани със сексуално насилие над деца. Луси е в стрес и не знае на кого да вярва до края, страхува се и за душевното здраве на сина си. Сюжетът е вдъхновен от истински случай, с който индиректно е свързана и режисьорката. Актьорът Флориан Тайхтмайстер от предишния й филм „Корсаж“ е бил осъден за притежание на материали с педофилско съдържание и с филма си тя разглежда на дълбоко психологическо ниво тази ужасна тема. В ролята на жената е Леа Сейду, която много убедително портретира несигурността, болката и любовта си към един мъж, когото не може повече да приеме, но все пак обича. С тази тежка и детайлно разработена роля тя също е потенциален кандидат за най-добра актриса.

Независимо дали е населен с хуманоидни роботи-деца, с бащи-педофили, с властни кинорежисьори или жени, посветили се на грижата за другите, екранът на Кан носи силна хуманна енергия и винаги защитава човечността и човешкостта. Изкуството е срещу трансхуманизма, поне на този етап.

Следете новините ни в GoogleNews