Кан 2024: Мистични птици, митологични дракони и перверзности на три километра до края на света

Мистични птици, митологични дракони и перверзности на три километра до края на света. Това е краткото обобщение на продължаващия до 25 май филмов фестивал в Кан.

Птица

Най-интересната възраст е тази преди съзряването. Сетивата са остри и бистри, душата копнее за полет, но и за бунт, всичко вибрира и всичко предстои. „Птица“ на британската режисьорка Андреа Арнолд ни показва точно това и с проникновение – едно тъмнокожо момиче в началото на пубертета, поставено в грубата среда на едно предградие в малък град. И в едно голямо и шумно семейство с баща-ексцентрик, брат от друга майка и тумба приятели. Звучи здрав и заразителен британски рок. Бейли (Никиа Адамс) трябва да бъде шаферка на поредната сватба на баща си (Бари Киоган), но гневно отказва. В покрайнините на градчето среща един човек отникъде, абсолютен чудак, представящ се с името Птица (Франц Роговски). Този мистериозен мъж, чудесник и вълшебник с неземно излъчване, търси своите родители от които може би е избягал (или се е загубил) някога като дете. Тя му помага да намери баща си, който отказва да го припознае. Така Бейли открива свят на близост и приятелство.

А ние откриваме още потресаващата мизерия и бруталност в работническите квартали, когато се запознаваме с майка ѝ и малките ѝ сестри и братче, тероризирани от мъж-пияница. Диханието във филма идва от нестандартния поглед и начин да се покаже природата (и животните, отличителен белег на стила Арнолд) като контрапункт на сивото и смазващо битие в работническите гета. Бейли и Птица, заедно с нейните братче и сестри, за кратко оформят нестандартно семейство и това е много зареждащо. Особнякът тя вижда на моменти и като голяма мистична птица и този „магически реализъм“, стилен, леко плашещ, но добре дозиран, внася психологически дълбочини в разказа. Визионите са малко и дискретни.

Накрая разбираме, че големият ѝ брат ще става татко на 14 и така ще повтори „грешките“ от младостта на баща си. Но бащата прощава и дава благословията си. Бари Коеган, откритие за големия екран на българина Константин Божанов „И после светлина“, ексцентричен и неудържим актьор, просто цепи екрана. Заедно с невероятния Франц Роговски като „Птица“, те зареждат историята с експлозивна енергия и жизненост. Не случайно филмът на Арнолд, вече няколко пъти отличавана в Кан, засега има един от най-високите рейтинги във „временното класиране“ на критиците. Очаква го награда - остава да видим дали този път ще е „Палмата“, защото е бистър, социален, психологически, с флуидна визия, отваря мистични и магически пространства и най-важното е направен с любов към героите и човека.

Видове любезност 

Почти веднага след триумфа на „Клети създания“ на „Оскар“-ите гръцкият режисьор Йоргос Лáнтимос атакува Кан с „Видове любезност“, който определя като „притча триптих“. Това са три новели, в които едни и същи актьори се появяват в различни роли, а темите са властта, контрола и свободната воля - намек за взаимозаменяемостта на ролите, които всеки играе, както и за съвсем относителната стабилност на съществуването. В първата един мъж е тотално контролиран от шефа си и се опитва да си върне свободата на живота, във втората изчезналата жена на един полицай се завръща, но той решава, че тя е друга жена и само се преструва на неговата, а в третата семейство, част от особена секта, търси необикновен човек, който да прави чудеса и да стане нов духовен водач. Погледът на Лантимос е все така кос и остър, насочен към странното, необяснимото и неестественото, подходът отиващ до крайност и перверзия, а тук сякаш стигащ и до самоцелност.

Заснет на лента, като изображение е много по-семпъл от бароковата пищност на „Клети създания“, но създанията му са не по-малко клети. В този филм не става дума за емоции, психология, а за абсурд, поднесен изискано и с лека, но ледена ирония. Лантимос обича да шокира – с отрязан палец, който да бъде задушен и сервиран в знак на подчинение, с гротескни церемонии на странна секта, с дискретно показване на необичайни секс-скцени. Тук обаче, както отбелязва и „Монд“, яденето е малко пресолено. След прожекциата си казваш, че филмът можеше да се казва „Видове лудост“, но това би звучало прекалено буквално. Защото героите, от свръхбогати до материално осигурени буржоа, имат всевъзможни психически отклонения, добре маскирани под стандартна любезност и възпитание. Репликите звучат убийствено банално, което, разбира се, е търсен ефект.

Не може да не се сетим за „Дискретния чар на буржоазията“, но Лантимос е далеч от убийствената сатира на Бунюел. Той предпочита елегантно да флиртува с публиката и да изопва сетивата й, да внася завоалирана ирония и ефекти от жанра gore, без да отива в изобличения, както правеше великият Бунюел, а в ново време и носителят на две „Палми“ Рубен Йостлунд (с „Квадратът“ и „Триъгълникът на скръбта“). В ролите си на неопределени създания идеално се вписват Ема Стоун (в една от новелите е майка, изоставила мъж и дете за да стане член на секта, търсеща месия, който съживява от мъртвитe), Уилем Дефо, Джеси Племънс, Маргарет Куоли. С налудната си сериозност и непредвидими реакции тези персонажи внасят обезпокоителна странност на екрана, адекватна на времето в което живеем, но замислена да забавлява, а не да тревожи. А още по-малко да вълнува.

Три километра до края на света

В последните десетилетия конкурсът в Кан не минава без румънски филм и награда, с изключение може би на миналата година. В „Три километра до края на света“ режисьорът Емануел Парву не изневерява на познатия стил на румънската Нова вълна – документален подход, социална ангажираност, автентичност, психологизъм.

Тук ни се представя реалистичната и сурова картина на румънско село от делтата на Дунав, неспасяемо изостанало от модерния свят. Главният герой Ади е момче на 17 години, което учи в близкия град, но е дошло във ваканция при родителите си. За нещастие една вечер местни бабаити, синове на големеца на селото, го пребиват, защото го видели в нежна сцена с друго момче, някакъв турист. От този момент нататък животът на Ади става ад – следват жалба, разследване, разпити, но и всевъзможни опити за потулване на работата, задействане на връзки, подкупи и т.н. Лъсва цялата наша балканска ситуация на взаимозависимости и скрита бруталност. Замесени са местният полицай, който чака кротко да се пенсионира с добра пенсия, местният богаташ с цялото си влияние, местният свещеник. Включват се и родителите. Според тях момчето трябва да бъде лекувано от хомосексуализъм и те са готови да го пратят за кратко в манастир. Но преди това го подлагат на екзорсизъм, завързан и със запушени уста, по време на който местният поп му чете молитва за изцеление.Това е една от най-силните сцени, заснета като зловеща инквизиция.

Целият филм е направен просто и директно в реалистичен ключ и изгражда колективен портрет на едно застинало във времето общество със строги и установени традиции, тотално неприемащо различието и модерната реалност. Повдигат се основните въпроси за примитивното съзнание на някои общности, за ексцесиите на консерватизма, нетолерантността, жестокостта и битовото насилие. В българското кино имаме много хубав подобен филм, само че късометражен – „Чест“ на Павел Веснаков от 2013. Там непреодолимият конфликт беше между дядо и внук, дядото комунистически генерал. В ролята на Ади Киприан Чуждеа прави образ на жертва на една враждебна заобикаляща го среда, която на този етап е невъзможно да бъде променена. Това са два свята, които нямат пресечна точка, ни казва режисьорът. Оттам и внушението за края на света – може би все пак малко преувеличено.

Освен състезанието на филмите, фестивалът е предвидил и много други събития, свързани със славни имена. За първи път в историята на Кан с „Почетна палма“ беше отличена не известна личност, а институция. Това е

Митичното японско студио „Гибли“,

основано и популяризирано от легендарния Хаяо Миядзаки. „Палмата“ получи синът му, Горо Миадзаки, също известен майстор. Амосферата в залата беше особена и приповдигната, определено емоционална, с високи и силни овации, а публиката по-млада от обичайното. „Всички сме се събрали тук защото сме влюбени в японската анимация“ – каза Тиери Фремо. - С Ирис Кноблок решихме да присъдим за първи път „Почетна палма“ не на артист, а на студио и то какво студио!“

А при връчването членът на журито Хуан Антонио Байона спомена, че помни емоцията, с която е гледал тези филми, по-специално „Отнесена от духовете“, и помни неговото послание: „Трябва да се опитаме да продължим да живеем“. „Благодаря, че ни допуснахте във вашата къща и направихте нашия живот малко по-добър и доста по-цветен.“ – каза още той. Беше прожектиран 9-минутен клип с откъси от филми. Ето някои от емблематичните заглавия, познати и в България: „Отнесена от духовете“, „Ходещият замък на Хаул“, „Принцеса Мононоке“, „Приказки от Землемория“ (на Горо), „Момчето и чаплата“, тазгодишният „Оскар“. Наричан „японският Уолт Дисни“ Хаяо Миядзаки е носител на 2 Оскара и „Почетен Оскар“ за печата, оставил върху световната анимация. Филмите му се отличават с поразяваща въображението визия, в която царствено се носят митологични дракони, героите му завладяват с решителността си, а сюжетите винаги са интересни. За десерт бяха прожектирани и 4 късометражки на легендарния Хаяо, непоказвани извън Япония.