Какво се случи с българската култура през 2019 г.
Понеже България е страната на поговорките, може би е добре да започнем този културен обзор с няколко такива.
Например - "От нищо - нещо!".
Тази поговорка е чудесен прелюд към един обзор на културните събития на изминалата година. Година, в която въпреки усилията на една шайка чиновници, обединени около управляващата коалиция, чийто премиер-министър не знаеше колко състава има под шапката на БНР, все пак се случиха хубави неща за родната култура.
Да, те се случиха с артисти, които родината по-скоро е прогонила отдавна навън.
Да, те се случиха с българи, които намериха призванието си другаде.
Но все пак се случиха.
Например - нова номинация за Оскар (все още в кратката листа, чакаме финалните номинации).
Или - българин, който излиза на килима с българско знаменце в ръка, за да е част от награден с Оскар филм.
Или - млад български пианист (Емануил Иванов), който печели конкурса "Бузони".
Случиха се хубави неща и не можем да си кривим душата - все още България е страна, населена с талантливи хора, които успяват къде сами, къде с много труд и късмет, да постигнат световен успех.
А после ние си ги закичваме на ревера и в зависимост дали някой от тях пасва на малоумните политически кръжоци у нас или да се гордеем с него, или да обясняваме, че "тоя е егати и селянина" и че "нищо особено не е постигнал".
Впрочем, годината започна с нещо твърде показателно.
Пловдив бе избран, заедно с италианския град Матера, за Европейска столица на културата.
Новината бе посрещната от българската чиновническа мисъл с такъв възторг, че чак се притесних, когато разбрах какво откриване е планирано.
И притесненията ми се оказаха съвсем основателни.
В деня на откриването, 12 януари 2019 година, станахме свидетели на мегаломанския спектакъл "Ние сме всички цветове" - огромна кула, титанично осветление и озвучаване, електронна музика, народни инструменти, масовки - ум да ти зайде, както би казала друга българска поговорка.
Хубаво, ама пловдивчани, като хора със сериозни културни традиции, съвсем правилно отбелязаха, че на фона на тази скъпа масовка (2,2 милиона лева беше цената на въпросния спектакъл за откриването според организаторите) е повече от безумен фактът, че центърът все още не е ремонтиран.
"Е, нищо де, то като се ремонтира, пак ще остане за пловдивчани, нали така?" - бодряшки и с характерния си тон на обиден от живота и трайно загърбен от късмета библейски апостол заяви министърът на културата Банов в интервю по телевизията.
И откриването се случи.
А после отново лъснаха някои контрасти, които за пореден път могат да ви дадат отправна точка какъв е генералният проблем у нас.
А той се състои в следното - дадените 5 куфара с пари за тази грандоманска вакханалия започнаха да изглеждат цинично на фона на течащия покрив на концертната зала, която приютяваше пловдивската опера.
Проблемът стои от години.
От години и Рашидов и наследникът му Банов мрънкаха някакви неща, когато някой ги питаше кога, аджеба, ще измислят как да върнат операта в дома ѝ.
Вместо това обаче, водени от необяснимото, дълбоко, страстно и всеобхватно фатално увлечение към социалистическата манифестация във всичките ѝ форми, министрите предпочитаха да се занимават с масовки.
Защо това е така - не знам.
Пловдив скоро няма да е европейска столица на културата.
Но операта ще продължи да е без дом, а домът ѝ накрая ще рухне, за да може руините да се използват за "ново културно пространство", на което да боднем някоя инсталация за 3 милиона...
Продължава на стр. 2