In memoriam за писателя Александър Градинаров

Вчера в Париж почина след дълго боледуване писателят Александър Градинаров.

Роден в Русе през 1959 година, Александър Градинаров се преселва във Франция в началото на 90-те. Работи като преподавател по култура и комуникации в университета Марн ла Вале. От 2004 г. е главен редактор на в-к "Парижки вести", издаван на български и френски език. Председател на Българската федерация по френски бокс (БФФБ).

Автор е на романите "Архетип" (ИК "Сатир", 2005), "Срещу хуните на Атила" (ИК "Световит", 1999), "Antiparfum" (ed. Canevas Editeur, 1995), "Безпощадна воня" (1993), новелата "Tcho-Gog" (Монд Дипломатик, Париж, 1992), както и на множество разкази и новели, част от които са издадени в сборника "French Love".

Това е сухата биография. За CV, не за епитафия.

Ето разказа на Атанас Чобанов от "Биволъ" за него:

Имах късмета да работя с Александър от 2004 до 2009 г. във в-к "Парижки Вести". През 2005 г. той беше сред най-активните инициатори на Съюз на българите по света "Бъдеще". Организирахме се през интернет, във "време оно", когато още нямаше социални мрежи и започнахме изтощителна битка с депутатите за правата на българите в чужбина. Тя приключи с тактическа победа - държавата се отказа да преследва сънародниците ни в странство за здравни осигуровки. Днес други организации продължават със стратегическите идеи издигнати от "Бъдеще" и това е чудесно.

Александър не доживя Еньовден. А именно той, следвайки визията си за Нова Празнична Европа, възкреси Русенския карнавал в любимия си роден град - Дунавския Париж. Според близките той е оставил завещание: след кремацията в митичното парижко гробище Пер ла Шез (на 26-и юни), прахът му да бъде разпръснат над Дунава...

Няма как да забравя майсторския ритъм на неговото слово, неизчерпаемия му приключенски дух на пътешественик и изследовател на тъмните сокаци на човешката, славянската, балканската, душа. Зад маската на безгрижния и премерено разхайтен парижки бохем, в главата му работеше остра като гилотина мисъл. Градинаров живееше "на старта", с енергията на пътя, винаги готов да натисне педала "до тенекията", към неопознати пътища, територии и усещания. Мечтата му беше да осъществи български рейд, автопоход по стъпките на разселващите се българи, но наобратно: От Париж, до Урумчи в Китай. Дори написа въвличащ рекламен пътепис, който ще прочетете по-долу.

Сигурен съм, че духът му е облетял този маршрут към Урумчи, преди да поеме по магистралата към отвъдното.

Светла ти памет, Сашо!

Атанас Чобанов

Нека си спомним за Александър Градинаров с един от най-хубавите му разкази:

Енергията на пътя

Или как ни хрумна да организираме български рейд...

Това е едно закъсняло резюме на две пътувания с Порше, които направихме с Атанас Чобанов в две последователни лета на 2003 и 2004 от Париж до София. Първото реализирахме за 28 часа, а второто за 25 часа. В текста по-долу те са представени като едно.

Атанас Чобанов, с когото създадохме в-к "Парижки вести" през една бурна нощ на 2003 в Париж, ми предложи да пътуваме до София с кола. Понеже той имаше червено Порше, това предложение ме изкуши. Никой не може да отрече, че да се премине скоростно отсечката Париж - София е приключение. Трасе, което много нашенци за последните 17 години изучиха като кътните си зъби, и което още много други тепърва ще учат.

Речено-сторено. Потеглихме в уречения ден и час, като взехме решение да не преспиваме по пътя от скоростно-икономични съображения, които предполагам всички разбират.

Поршето беше старо, но имаше вид, който възбужда въображението – това беше вярно. Да се прекоси Европа с кола днес изглежда банално. Кой не го е правил. И двамата го бяхме пропътували в различни варианти. Но да се шофира, каквото и да е разстояние скоростно, е предизвикателство, така че ние го приехме като точно такова. Чакаха ни 2500 км и ние се канехме да ги изминем на един дъх.

Поршето е кола, направена за да й се натиска педала на газта. Държи се като истински километроед на пътя и гълта разстоянието методично с рев на задоволено от храната животно.

Нашето приключение беше естествено ритмирано от държавите, през които преминавахме и от бензиностанциите, на които спирахме, за да заредим не само Поршето, но и собствените си стомаси.

Пътуването с кола ми отваря страхотен апетит, а дългото шофиране ме превръща в истински кулинарен лъв, готов да опустоши тонове с храна.

От Париж до Страсбург са около 500 км, разстояние, което се преминава на един дъх. Франция е не само наша втора родина, тя е втора родина на всеки, ако вярвате на онази крилата фраза на Франклин. Там маркировката и знаците са очеизвадни, бензиностанции и капанчета има на всяка крачка – удоволствие, за което, разбира се, плащаш. Така че пътя до Страсбург го лапнахме като един горещ кренвирш и нахлухме в Германия като истински галски завоеватели.

В Германия, както всички знаят, няма ограничение на скоростта. В Германия е истинско удоволствие да се шофира и двойно по-голямо да се шофира с бърза кола. В Германия шофьорите са джентълмени, абсолютно дисциплинирани, няма святкане с фарове, клаксониране и тъпи номера. Освен това аутобаните не са платени, докато във Франция, макар и втора родина, ти източват кръвта от платени аутостради и глоби за превишена скорост.

С Атанас се сменяхме средно на три часа. Германия беше потънала в мрак, през който ние фучахме като огнен снаряд към нашата цел София. Преминахме Мюнхен, който е някъде на една трета от пътя и започнахме да спим на смени, за да поддържаме главите си свежи. Да караш със средна скорост 180 км в час е забавление, което изисква постоянно внимание, но постоянната скорост приспива, така че е необходима съсредоточеност, иначе вместо в София току виж си се озовал в Орландовци, например. Германия спеше в черните си безмълвни гори, които напуснахме, за да влезем във Австрия.

Едно от големите удоволствия на подобен род пътувания са пътните табели. Постоянно на пътя ти се изпречват имена на градове, за които си чувал, чел, в някои от които си бил, в други в които на всяка цена искаш да отидеш. Но нали, проклетото време не стига. Нали сега бързаме, нали утре ще сме спечелили повече пари и ще можем да си го позволим. Така или иначе докато пътуваш, табелите на градовете минават пред очите ти, мяркаш силуетите на сградите като на кино. Защото този вид пътуване е като един филм, който се прожектира на предното стъкло в продължение на двайсетина часа. Реймс, Страсбург, Мюнхен, Залцбург, Виена останаха зад гърба ни. Малката нощна музика свърши и някъде към девет сутринта наближихме подстъпите на Братислава. Намирахме се, горе долу на половината на пътя и ни се полагаше почивка.

В местния ресторант си поръчахме чорбички, които ни сервираха светлокоси девойки. На съседните маси, словашки бачкери с карирани ризи закусваха с шницели и техният апетит ни накара да се засрамим като ученички от нашите чорбички. Спогледахме се с Атанас и си признахме вълчия глад, който върлуваше в нас. И тогава разбрахме, че бяхме се променили, пътят ни беше променил. Бяхме готови да изядем чорбички, шницели, бачкери и да питаме за още. Опаткахме шницелите с бири и картофи, дадохме бакшиш на сервитьорките, стиснахме лапите на бачкерите и скочихме в Поршето.

След Братислава се редуват Любляна, Загреб и Белград, столици на държави разделени с граници, за които в Европа вече са забравили. Но как може да се забрави любовта между братските народи, чийто глинен колос - бивша Югославия, лежи погребана под неговите оплискани с кръв отломки. Тук скоростта естествено се забави поради неясната опасност от сръбски полицаи. Балканите си остават все още екзотично място. След Белград ние вече толкова претръпнахме от пътя, че се чувствах като машина, която сменя скоростите, натиска спирачките и газта. Остават 400 км до София.

Най-тъжната част от пътешествието са последните 100 км. преди българската граница и 70км след нея. При второто ни пътешествие, за да избегнем опашките на Калотина, решихме да хванем през "Западните покрайнини".

Сръбските митничари доказаха, че са достойни последователи на бандитско-партизанската традиция на балканските овчари. Дали защото българската реч им напомни Сливница или немското Порше им напомняше за Вермахта, но комунистическата им жилка на мародери задейства безотказно. Докато ни мотаха, Атанас подкупи шефа им с комплект: отвертка, лула, тирбушон или нещо от сорта, което при нужда би му помогнало да отпуши без друго задръстените му естествени отвори.

За това как изглеждаше КПП-то на България при Калотина писахме много. Дори Готския Кобург година по-късно избухна в смешен плач, че вратата на загубеното му царство приличала на врата на заден двор. Аз бих казал на обор. За магаретата в него вече много се говори. Но могат ли да се направят от одраните им кожи тъпани, чийто барабанен бой да ги прослави, това още никой не знае.

Последните 200 км плюс бавенето на границата съсипаха тайминга ни. Колкото и европейски да летим към бъдещето, как можем да надхвърлим с лека ръка магарешкия манталитет на себеподобните?

Докато влизахме в София, с Атанас почувствахме, че можем да направим всичко. Бяхме шофирали близо 30 часа, зад гърба ни лежаха 2500 км, а в главите ни се въртяха картини от френски, немски, австрийски, словашки, словенски, хърватски, сръбски и български пътища. Шофирахме на фарове, в пек и зной, изпреварихме хиляди автомобили и още други хиляди гълтаха пушилката ни докато се приберем вкъщи. Приятели ни чакаха в бившия Унгарски ресторант на "Раковска". Направихме храбро експозето си за пътуването, пихме ракии със салатки както се полага, после в някакво полу-сомнамбулско настроение се прибрахме да спим.

На другият ден мислех, че ще съм мъртъв. Нищо подобно. Цяла нощ сменях скорости в съня си и натисках педала на газта. Събудих се в пет. Липсваше ми ръмженето на Поршето. Ако някой ми предложеше да продължа, бях готов да тръгна веднага. Обадих се на Атанас. Той каза, че е готов. Но тъй като никой не ни го предложи оттогава, ние решихме да го направим. Предлагаме на всички, които искат да изпитат заедно с нас енергията от пътуването да ни последват.

30.01.2007 г. Александър Градинаров