Да правиш професионален театър, без да виждаш: историята на българския 'Невиждан театър'

Доц. д-р Велимир Велев е актьор, режисьор и педагог, един от възпитаниците на театралната легенда проф. Юлия Огнянова. Преподавател e в НАТФИЗ, както и в националните академии на Хърватия и Черна гора. В личния си живот той е баща на 5 деца. Но неговата професионална мисия е много по-различна от тази на останалите му колеги. Той е създател и режисьор на “Невиждан театър” – единствената по рода си в света трупа от незрящи актьори, които творят в сферата на визуалния театър. През 2017 г. „Невиждан театър“ се връща от най-големия международен руски театрален фестивал в Омск с три награди.

С Велимир Велев разговаряме за предизвикателствата пред създаването и поддържането на трупа от незрящи, която обаче прави театър за зрящи.

Доц. Велев, какво е „Невиждан театър“?

Нарекохме го „Невиждан“ след появата на трупата на първия световен фестивал на незрящите в Загреб, където реакцията бе, че това, което правят актьорите от тази трупа, е нещо невиждано. И наистина никой нито беше чувал и виждал, нито си беше представял, че това може да се случва – незрящи да правят визуален театър, с лекота да владеят визуални сценични средства като сенки, импровизирани кукли, да рисуват и да играят с марионетки, без буквално да виждат това, което правят. При подобна работа се изисква зрение, за да можеш да получаваш обратна връзка от художествения ефект, който създаваш. И по този начин да можеш да контролираш внушението и възействието, което стига до зрителя.

А как е възможно актьорът хем да е незрящ, хем да се координира с останалите актьори и обекти на сцената?
Оказа се, че е възможно. Много от незрящите се справят добре с пространството – и вкъщи и навън – нормално се придвижват из града. И въпреки капаните в един неуреден град като София, те се справят. В случая обаче координацията и взаимодействието между актьорите на сцената е много по-трудна задача. Не контактуват вербално, взаимодействат си в мълчание и заедно създават образи с тела и ръце. Усещат къде се намират едни спрямо други, къде се намират спрямо осветлението, разположено на различни места по сцената, къде са спрямо екрана, каква е позицията и ракурса на тялото и ръцете на всеки. И едва оттук започва актьорската игра – така създадения образ на екрана трябва да се “одухотвори” да му се вдъхне живот и да започне да общува с останалите образи-герои в спектакъла. Това наистина е извън съществуващите представи за сложност на актьорския процес на сцената. Поради това, моята обучителна методология е насочена върху развиване на рецептори и сензорика, извън конвенционалните граници на това понятие.

Бихте ли казали, че това, което правят тези хора, е нещо почти отвъд човешките възможности?

И колеги, и специалисти от чужбина считат „Невиждан театър“ за нещо извън човешките възможности. Преди малко ви описах бегло процеса на създаване на образ чрез сянка и неговото одухотворяване. Но този процес се повтаря през цялото време от началото до края на спектакъла. Нещата, които трябва да изиграят, са много. Трябва вземем предвид, че пространството за всеки спектакъл се променя – позицията на прожекторите един спрямо друг и спрямо екрана и т.н. Като добавим, че те играят в продължение на около час – време, за което човек, дори и да е зрящ, може да загуби ориентация, ако затвори очи, то логично е заключението, че това е невъзможно. Но след като е факт, очевидно то е в човешките възможности. Може би е извън границите на това, което сме свикнали да възприемаме. И затова влиза в тази категория.

Как се роди идеята за визуален театър с незрящи актьори?

В началото човекът, който инициира театралната работа с незрящи деца бе преводачът Блажо Николич. Това беше негова лична инициатива – покани ме и станахме двама. Не беше нито проект по целева програма, нито подкрепяна от фондове или по някаква друга линия дейност. В началния период Николич се грижеше финансово за нещата – за материали и пособия, транспорт, за това децата да бъдат почерпени и т.н. В един момент така стана, че той се оттегли, беше му невъзможно да продължава да движи това начинание. Каза: „Трябва да продължиш“. Така останах сам.

Как успявате да финансирате дейността на „Невиждан театър“?

Не успявам. Допреди няколко години се справях самостоятелно. Преподавах в няколко академии извън България и с парите, които получавах в чужбина, покривах належащите разходи, без да съм успял да придвижа нещо много голямо. За участията на международни фестивали се справяхме някак с помощта на Национален фонд „Култура“, плюс свои средства и единични дарения. В различни периоди, различни сърцати хора са подкрепяли трупата със своята енергия. Например, талантливата режисьорка Дора Петрова направи документален филм и с него събра благотворително малка сума, с която да се подпомогне проектирането на специални прожектори за спектакъла на сенките. Също през трупата са преминавали много различни доброволни асистенти. В момента с нас са Лазар Панев и Мария-Луиза Спасова - актьори, завършили НАТФИЗ. Но, като цяло, съществуването на театъра е на ръба и винаги някаква мъничка моментна подкрепа се появява като чудо в последния момент преди цялата дейност да рухне.

Получавала ли е трупата подкрепа от държавата или от частни дарители?

Имаше един частен дарител за пътуването на последния международен фестивал в Омск, Русия миналата година. Иначе през тези 13 години се надявах, че трупата ще получи подкрепа от държавата или от мецанати. Както и да се намери сцена за регулярни спектакли, така че да може редовно да се генерират някакви приходите. Мечтаех си всичко това да даде възможност на незрящите актьори в тази малка трупа за постоянно заплащане, за да могат наистина да живеят от театралната си работа. И съответно да отделят повече време за това. Това до този момент, за съжаление, не е станало.

Как се издържат самите актьори от трупата?

Издържат се така, както могат. Те вече имат други професии и в общи линии са в условията на всички актьори от малките частни трупи по света. Звучи като виц истината, че ако в чужбина кажеш, че си актьор, те питат: „А какво работиш?“ В този смисъл, тези незрящи момчета и момичета са в позицията на всички други актьори по света. Аз се надявах, че когато трупата набере известност в България, тя ще получи подкрепа, тъй като е сигнално различна, нова и единствена. И то в световен мащаб.

Какви са основните предизвикателства пред трупата на „Невиждан театър“ и пред Вас като неин режисьор?

Доста са, и то от най-различно естество. Един от най-големите пречки е липсата на собствена сцена. За незрящите актьори е изключително важно да имат собствено пространство. Чуждото пространство изисква време, за да бъде опознато, за да се състоят репетициите. Често не достига време за това. Материалната част, с която работи трупата, е тежка за “прибиране” всеки път. Работи се с осветление, със сенки, с кукли, с материали, които са закачени в самото пространство. Личното пространство дава възможност тези неща да бъдат складирани. Както и възможност на незрящите актьори сами да ги намират и боравят с тях. А да се местиш непрекъснато, означава нужда от подходящ транспорт, какъвто ние по принцип нямаме, за да може всичко да бъде извозено до наетата сцена. Самите незрящи актьори също трябва да стигнат до това място. Там всичко трябва да се подреди по сцената и чак тогава да се започне работа. Когато се приключи – всичко трябва да се събере отново, да се пакетира, да се натовари и да се извози някъде, където трябва да се съхранява. Всичко това е наистина един голям проблем. Ако имахме собствено пространство, аз съм убеден, че нещата биха потръгнали и към регулярни представления.

На каква възраст са актьорите в „Невиждан театър“?

Ами вече пораснаха. От деца станаха големи хора. В един момент едни се оттегляха, а други идваха. В момента възрастта им е от 18 до 26 години.

А вече колко време съществува трупата?

От 2009 г. Значи, това са 9 години. Но самата работа в училището започна през 2005 г.

Забелязали ли сте предразсъдъци спрямо „Невиждан театър“?

Не мисля. Има някаква нагласа в обществото въобще към хората с увреждания. Но в театралния салон у зрителите това се стопява за минути, още от началото на спектакъла. И пред хората на сцената застават момчета и момичета, които правят наистина невиждани неща – каквито обикновените хора в залата едва ли биха могли, въпреки че виждат. Осъзнаването, че тези незреящи правят неща, които за повечето зрящи в салона са невъзможни, действа невероятно силно мотивиращо за хората, кара ги да видят себе си по различен начин. За зрителя, тези актьори от хора с увреждания се превръщат в свръхсъщества. И техния пример зарежда с позитивизъм. С яснота, че няма от какво да се оплакваш или отчайваш, че няма невъзможни неща, щом тези момчета и момичета могат да направят чудеса без да виждат.

Къде в чужбина сте представяли спектакъла?

Представяли сме го в Загреб, в Карловац, Хърватия, и в Русия няколко пъти. Различното на тази трупа от незрящи актьори е, че тя участва на международни фестивали наравно с най-добрите зрящи професионалисти от цял свят. „Невиждан театър“ не влиза в категорията на театър на хора с увреждания. Той не влиза и в категорията на арт или социална терапия. Той просто се нарежда до всички професионални театри на зрящи хора, на хора без увреждания.

А какви са отзивите от чужбина?

Актьорското ниво на трупата на „Невиждан театър“ е наистина високо. А липсата на зрение допълнително се превръща и в художествено средство на сцената. Театърът в професионално и художествено отношение нееднократно е признаван за световно театрално и културено явление. Както от най-именитите ни руски колеги, които са много тежки на подобен род признания, така и от международните журита и от многобройните колеги, участници и конкуренти, селектирани от цял свят.

Къде може да се гледа „Невиждан театър“?

Както вече казах, театърът няма собствена сцена. При предишните правителства той получаваше сцена №17 в Министерството на културата за репетиции, но по лично усмотрение от страна на министрите, като неформална подкрепа. След това няколко сезона бяхме в Младежкия театър, но тежката му програма все повече затрудняваше работата на трупата. Дори и за един и същи спектакъл са нужни цял ден репетиции и работа на сцената. А Младежкият театър с натоварения си репертоар не можеше да осигурява това всеки път. В един момент трупата напусна Младежкия театър и я подслони новата зала на бившето кино „Левски“. Но и там не бе за дълго, изкарахме два сезона. Освен това сцената там трябваше да се достроява всеки път, защото наличното сценично пространство в залата е доста миниатюрно. Последно трупата игра на голямата сцена в Народния театър при пълен салон. Засега търсенето на сцена за спектаклите на Невиждан театър все още продължава.

Как смятате да продължите Вашата мисия в бъдеще?

Сега имам намерение да възвърна самата школа с незрящи, но като школа към „Невиждан театър“. Нарекох тази школа „Училище за зрение“. И вече съм отворил вратите без възрастово ограничение. Тоест всеки, който иска, е добре дошъл. Говоря за незрящи, но и за зрящи също. Реших в работата, в тренингите да смеся зрящи и незрящи актьори – това ми е новата концепция. Във взаимодействието между зрящите и незрящите актьори всеки получава нови очи за света. Това съм го видял от опит. Зрящите си сменят гледната точка към живота, което е нов поглед и ново зрение. При незрящите също се забелязва подобен процес, развиват се личностно, придобиват увереност и вътрешна стабилност. Освен това, самите тренинги развиват в тях сетива, различни от обичайните, с които са свикнали да се справят в живота. Изграждат допълнителен усет за пространството, за партнирането, професионални актьорски умения, поглед за театралния процес и отношение към изкуството, като цяло. И на базата на всичко това се гради “невижданото” изкуство, което те правят на сцената.

Какво послание бихте отправили към читателите?

Невиждан театър работи за зрящите, поради причината, че върху хората той има много силен нравствено трансформиращ ефект. Нещо, което е и мисията на самото театрално изкуство въобще. Днес театърът в голяма степен е изместен в посока на суета, амбиция, показност и печалба. Докато изначалната мисия на театъра е била да променя и възстановява морала и духа на хората. На това се е посветил и „Невиждан театър“ – работи за 9-те милиарда на планетата. Тази трупа е световен феномен – тя ще продължи да “завоюва света”, но е родена и ще остане тук, и това не й пречи да работи за промяна на хората на Земята. В България много хора са отчаяни, че държавата и правителството нищо няма да променят. И предпочитат да емигрират там, където има благоприятни условия за живот, според тях. Не вярват, че тук нещо зависи от тях, че могат нещо да изградят. Мисля, че посланието на „Невиждан театър“ е, че това е възможно, независимо от всичко, въпреки държавата и политиците. Можем да направим България прекрасно място за живот, стига да работим за това. Защото най-добрият начин да работиш за себе си е като работиш за другите. И актьорите, които в момента са в трупата на „Невиждан театър“, могат с цялото си сърце и душа да го потвърдят.