БГ Рокът от края на 80-те: от „Ера” до „Ер Малък” (Част 2)

А ето и част втора на разговора на Емил Братанов с Любо Малковски ("Ер Малък") и Петър Чухов ("Кокарда"; "Субдибула"). Все пак, добре е да започнете от самото начало (ТУК!): 

"Ти си наивен глупак,

Със празна твърда глава

И знай, не може да си

Човек без дом и пари.

Живея някак странно,

Може би насън.

През пръчките на клетка гледам

Как други тичат вън…

Крещяяят: Сам не можеш, слушай нас,

Сам не можеш слушай нас!"

ВОДЕЩ: Ако се вслушаме в думичките обаче… Давахте ли си сметка тогава, че вие от сцената можехте да поведете тези хора под вас нанякъде, не на Ленински съботник. Че сте водачите им в този момент. Някои хора в тази публика не само ви боготворяха, те ви и вярваха и си даваха сметка за думичките, за какво се пее в песните ви.

ЛЮБО МАЛКОВСКИ: А ти спомняш ли си фестивала в Приморско – Рок под звездите? Спомняш ли си единствената изява на Сборната формация „Облаци”?

ВОДЕЩ: Парчето беше „Най-доброто”, пееше се, че най-доброто се реже на части, че трябва да се спазва традицията, най-доброто да се махне. И милицията…

ЛЮБО МАЛКОВСКИ: Дръпна шалтера. Спряха тока на сцената. Ти беше залегнал отпред с касетофона и го записа за хрониката, остана за спомен, но какво правеха те – дърпаха шалтера. Каква революция!

Хората идваха на тези концерти, защото чуваха собствените си мисли. А после се политизирахме малко. Рокът обикновено се свири на такива места, където се събират много хора, но в това и се изчерпва цялата прилика с политиката. Нищо повече общо няма. Защото рокът е емоция, а политиката – съвсем други неща. И е бунтарство доколкото казва: това не искам, така няма да стане, това не ми харесва. Бунтарство е на думи, не е реално. Не сме събаряли Бастилията.

ВОДЕЩ: И все пак, усещахте ли, че можете да поведете тези хора към нещо?

ЛЮБО МАЛКОВСКИ: Имаше такъв момент, да. Хората само чакаха някой да ги поведе нанякъде, за да започнат и те да се борят с всички сили за едно по-близко светло бъдеще. Това се усещаше от сцената. Наистина е така. Но в същия този момент усещаш в себе си и въпроса дали да го направиш – и ако го направиш, освобождаваш една абсолютно разрушителна сила, която после трудно може да бъде спряна. Затова никога не съм си позволявал да го правя – да призовавам към някакви такива действия. Това, което е в текстовете е едно, ние да се видим кои сме, какво мислим, да си го кажем, да се чуе. Не да се свиваме и да ни е страх да го кажем. Но не и да освобождаваме такива настроения: дай сега да я съборим тази зала, примерно, или да се сбием с милиционерите, за такива неща никога не е ставало дума. Има граница, която – според мен – никога не трябва да се прекрачва. Сега обаче, е различно. Хората вече не вярват. Защото е пълно с всякакви звани и незвани водачи и подобия на водачи. И хората са се изморили и не вярват вече. Загубили са интерес от всякакъв вид „водачество”.

"Аз бях дете, усещах само намеци за своята личност,

Но в себе си аз вече търсех персонална идентичност.

Умения и навици пропусках напук на мъдрите съвети,

Които сочеха ми път към онова което свети.

С кофи ми наливаха в главата формули и уравнения,

А аз пък гледах да изкажа оригиналното си мнение.

Всъщност, каквото и да е, аз гледах все да съм различен.

Както после се оказа, съм бил егоистичен.

Раз-два-три ето страницата се обръща,

Раз-два-три в живота всичко ти се връща"

ВОДЕЩ: А този дух защо го няма сега, опитоми ли се рокът, какво стана?

ПЕТЪР ЧУХОВ: Това е както с интернета. Едно време да публикуваш беше важно – да те има с едно стихотворение или текст. Сега в интернет практически всеки може да си публикува всичко, което иска сам, като блог или където и да е. И стойността вече е друга. Много трудно е да се чуе един глас. Затова всеки се опитва да привлича вниманието. А дали е стойностно, това е отделен въпрос. Знаем, че имаше „гола поезия” – един уебсайт, който натрупа маса посещения, а каква беше поезията… Ако попитам – някой едва ли ще си спомни. Въпросът е, че беше „гола”.

ЛЮБО МАЛКОВСКИ: Основата е това – всеки, който реши казва нещо. Дали е важно, дали има смисъл…, той просто го казва, може – казва го. В целия този хор, ти си един от милионите, които нещо казват и толкова. Нищо повече. Дори и да има някой да каже нещо друго – няма да се чуе на общия фон.

ПЕТЪР ЧУХОВ: Според мен, ние сега живеем в една епоха на хаоса. Нали тогава всичко беше прекалено подредено и беше примамливо да се разрушава; разрушителната енергия търсеше някаква цел. Сега на практика, повечето неща са разрушени, нарушени – като започнем от икономиката и свършим с идеологията – в широкия й смисъл /ценности и всичко друго/. В този хаос трябва да става точно обратното – да се търси съграждането, а не разрушението.

"Мразя да гледам в огледало,

Щото не виждам себе си там.

Как се обърнах в чудовище цяло -

Шопар ли е или хипопотам?

Ееей, тежко е, ееей, грозно е…

Раз-два-три, ето страницата се обръща;

Раз-два-три, в живота всичко ти се връща.

Ден-два-три, идва рано или късно…

Кой си ти, кой си ти, кой си ти;

Кой съм аз?"

ВОДЕЩ: Има ли инерция и в рока, задвижена от всеобщата криза на ценностите днес? Струва ми се, че няма послания в днешната музика.

ЛЮБО МАЛКОВСКИ: Виждам как всички продължават да повтарят едни и същи неща, мислейки, че това е стил – а то не е. Разликата в стиловете е тъкмо, когато всеки казва нещо различно. Но и не твърдя, че знам всичко, което става на роксцената. Трудно стават нещата, които искаме.

Работата е бая завързана. Лесно можем да кажем: ами те пеят за луна, звезди и т.н. и тая тема вече се изчерпва, защото всички я. Обаче пък хората, откакто съществува човечеството, пишат лирика, любовна поезия, подобни неща – т.е. като цяло това се прави хиляди години и никога не е омръзвало. Така че, едва ли можем да кажем, че темата се е изчерпала, по-скоро самите творци са изчерпали нещо – изразните средства да речем, не е сигурно.

Мисля, че по принцип, да правиш изкуство, значи трябва винаги да правиш нещо ново. За мен това е принципно правило. Никой няма да ти каже „Браво!”, защото си направил нещо старо, но добре си го направил. Новаторството е друго нещо. Променят се технологиите и новото творчество е станало възможно благодарение на тях. Но проблемът не е в тематиката.

ПЕТЪР ЧУХОВ: Има и нещо друго. Много по-лесно е да правиш кавъри, да свириш в едно русло или пък да пародираш заради самото пародиране. Дори онези песни на Ера, Контрол от миналото, да имаха пародиен заряд – те наистина го надхвърляха многократно. Не ми допада, че сега огромна част от – хайде да я наречем - масовата музика, са прицелени пародийно в едни теми, които не са изстрадани, а са просто модерни и някак лигави. Това е по-лесният начин. Отколкото да изстрадаш тази своя ирония. Другото е, че е по-лесно да свириш КАТО еди-кой си, като еди-коя си група. На времето това не беше така, не беше лесно да свириш като дадена група, защото нямаше лесен начин да изсвириш точно това – дори и откъм техника да го вземем. Оставаше да си звучиш по български.

"Когато градиш, когато рушиш,

Когато стенеш без звук,

Когато си мрачен,

Когато блестиш,

Когато мислите бягат във кръг -

Ти си земята,

Ти си звездите,

Ти си със вятъра навред…"

ВОДЕЩ: Добре, но рокът днес е при същите условия като някога – не се пуска, няма сцена, не го въртят и т.н. Има или преситеност или го неглижират, но вероятно и той се е оставил на това течение. И в този ред на мисли – защо сега няма парчета като Не е лесно, като Тиквата, като Чичо… И мислите ли, че днешния рок задоволява сегашните нужди, онова, което им е на хората в главите?

ЛЮБО МАЛКОВСКИ: Правиш някаква грешка, според мен. Има си музика, която е била за даденото време. В онова време: конкретно време, конкретни парчета. Хората са имали едни неща в главите си и музиката е съответствала на тях и си е попаднала на мястото. Сега има нужда от други неща, явно.

Но много музиканти от нашето време, не са се и опитвали да го правят КАТО, бяхме си ние. На нас ни харесваше това, което правим и начина по който го правехме. Не сме искали да станем като еди-кой си. Ние си концертирахме тук из България непрекъснато. И на мен това ми беше напълно достатъчно.

ПЕТЪР ЧУХОВ: Сега действа и конюнктура – искат да звучат ПО определен начин, за да ги пуснат по МТВ примерно, или да идат на някакъв фестивал навън. Това не е лошо, общо погледнато – но е различно от нашия път отпреди 15-20 години. А трябват много усилия за да бъдеш на тази сцена конкурентноспособен, но и да си оригинален.

ЛЮБО МАЛКОВСКИ: Обаче те се повеждат по външните неща, фактически, онова което правят, отговаря на някакви външни белези, но няма го вътрешния заряд. И се получава кухо. Това е разликата с нашите години – в края на 80-те. Защото ние не го правехме за да ни пляска някой, ние си влагахме душата в нашата музика. Не за да ми каже някой колко съм велик – а защото така ми е дошло и така съм го мислил и съм го изстрелял от душа. Толкова.

И аз не съм се отказал още; трябва по-бързо да се освободим от разните там съвременни комплекси или такива от миналото – просто сегашното време си има сегашни изисквания, чувства, условия. Съобразяваш се с тях. Кое е важното? Ако важното за теб е да правиш музика – прави я. Това е. Не се оплаквай, че няма пари. Прави си музиката.

"Не знам дали съм буква, или съм просто знак,

Но мене ту ме има, ту изчезвам пак.

Според едни съм личност, за други съм леке.

Отново съм объркан - мен има ли ме, или не…

Аз съм долен, гаден, вреден,

Аз съм кръгъл идиот,

Но дори и толкоз дребен,

Аз съм част от тоз народ!"

Очаквайте трета част: участието на Васил Гюров.

„Кутията” от 28 март може да се слуша ТУК.