'Последната вечеря' от Пейчо Кънев

Пейчо Кънев е най-публикуваният съвременен български поет в английски литературни издания и антологии с повече от 900 публикация в списания от САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Индия и др. Автор на девет книги с поезия и един сборник с разкази, публикувани в България, Америка и Европа. Стихотворенията му са се появявали в издания като: Rattle, Poetry Quarterly, Evergreen Review, Front Porch Review, Hawaii Review, Taj Mahal Review, Barrow Street, Sheepshead Review, Off the Coast, The Adirondack Review, Sierra Nevada Review, The Cleveland Review и много други. Съосновател и главен редактор на литературното издателство „Kanev Books”, Ню Йорк – от 2019 до 2013 г.

“Последната вечеря” (Издателство за поезия ДА) е четвъртата му книга на български.

Пейчо Кънев по-ясно от всякога опитва да ни каже, че всеки един от нас е част от цялото, и от добрата, и от тъмната му страна, от гордата му поза на победител и от прахта, по която стъпваме. Мисля си, че това е книга на смирението, което не се е отказало. На копнежа, че всичко около нас има своето основание, дори и ние да не успяваме да го доловим докрай.

Иво Рафаилов

Тази книга на Пейчо Кънев е постоянно напомняне до всички нас, че поезията узурпира реалността. Той води читателите в много посоки, но постоянно ги завръща към познатото. Различните теми и символични повторения в творбите му създават наратив, който е по-голям от отделните стихотворения. Кънев ни издърпва в неговите светове, оставя ни да усетим интимността на гласа му, който изглежда, че се превръща в собствения ни глас. „Последната вечеря” принадлежи във всяка сериозна колекция с модерна поезия.

Глен Ливърс,
главен редактор на “Poetry Quarterly”, САЩ

Избрано от  "Последната вечеря”: 

Алепо

Тишина и лунна светлина
са напълнили всяка безпокривна стая

на разрушения град

точно като лавата в
Помпей;

щастливи детски гласове
звучат в миналото

и заглъхват—

Тогава някъде из руините един телефон
започва да звъни и звъни

и звъни и звъни

и звъни…

Светлина и самота

Да умреш е все едно да заспиш, така казват някои
мъдри
хора.
Добре тогава, нека да помислим над това.
Човек като мен, който не помни сънищата си,
ще намери ли
някаква разлика?
Отново светлина и мрак,
ще се редуват, както и преди,
денят и нощта ще продължат да разтварят портите си.

Реката няма да спре да тече, дъждът ще продължи да вали.
Мъдрите хора пак ще казват изключително мъдри неща,
надявайки се,
че раят там ще е по-различен
от този, който имаме тук.
По дяволите,
какво значение ще има разрушеният храм, в който Бог
живее самотен?
Никакво,
но когато времето свърши – ще се срещнем там.