Кои сме?

Британците, особено ценящите Оскар Уайлд, знаят колко е важно да бъдеш Ърнест. А ние не можем да преведем по подходящ начин заглавието на онази комедия, защото нямаме популярно мъжко име Същински. Имаме Георги, в превод на български – земеделец, което е често срещано, наистина, по разбираеми историко-културни причини. Но е много важно освен да си Георги, да си и същински, колкото и неординерно да е това. Обаче колцина го разбират или поне да мога да го усетят …

Баналност е, че имаме само един живот, и то кратък, макар наоколо да виждам поведение (най-вече сред младите колеги), което е израз на убеждение, че няма такова правило. А би следвало също да се разбира, че животът ни е такъв, какъвто успеем да си го направим сами. Но не – мнозинството от сънародниците ни са убедени, че животът им е прецакан. Виновни за което са историята, политическата система, партийните врагове, колегите, най-често – брачният партньор. Всъщност от една и съща житейска ситуация хората могат да излизат по неизброимо различни начини – и като преживяване, и като последици. Как ще се разгърне биографията ти, зависи на първо място от това що за личност си, от това как си се създал и какъв си се направил.

Който не вярва, да прочете „От Пиргос до Константинопол“!

Това е новият документално плътен, автобиографичен роман на проф. Георги Каприев. Той е нестандартно оформен като поредица от девет интервюта, взети от известния български културолог и журналист Митко Новков, чиято е идеята за начинанието. Но това се отнася само до външната, формално-техническа страна на текста, защото в него ролята на МН е не толкова да е водещ или събеседник, а повече (в съвременна версия) на древногръцки хор, подчертаващ особено съществените моменти в разказа, които не бива да бъдат пропуснати.

Въпреки странността на формáта, това е именно роман с промислена фабула и драматургия, които са много по-силни и въздействени, дори в съпоставка с други български романи, получили даже международно признание. Романността я разбирам по Бахтин – разпокъсването на модерния живот на множество разнокачествени жизнени светове, преминаването на героя през които и създава дългия разказ. Само че в случая с Каприев това не са паралелно съ-съществуващи светове, а диахронично разположени разбягващи се галактики.

Оттук и значимостта на този разказ за цяло едно поколение, чиято житейска траектория е разчекната между три десетилетия в „реалния социализъм“, а след това още толкова на вече вкаменяващия се незавършващ преход. Разказът е изненадващ, защото доказва, че отвътре на тези светове „може и иначе“. Докато всички ходят на училище, някои са избрали да експериментират със (и да инвестират в!) себе си – чрез изтощаващите репетиции в градския хор, в театрални кръжоци или чрез писане. И с много четене на автори и книги, които ги няма в учебната програма. За което остава време въпреки упорития, непосилен за дете физически труд, превърнал работохолизма в личен хабитус. След което е напълно в реда на нещата само в едно изречение, мимоходом да се маркира, че за нуждите не на хляба, а на призванието (Beruf) „научих латински“.

На кого – нека ги изброим поименно – е хрумвало, че, когато падна визовият режим за българите, на Запад може да се пътува не с цел благополучие (в какъвто и да е смисъл), а за създаване на академична мрежа, прицелена във фундаментална философска иновация?

Мисля си обаче, че в тази удивителна житейска, но и жизнена траектория, колкото и да е съществена работата, не тя е определящата. Разказаната уникална социо-графия е черпила ресурс на първо място от интелектуални и емоционални, интимни общувания с:

- артисти;

- поети;

- писатели;

- художници;

- режисьори;

- колеги;

- академични ментори и

- предшественици назад през вековете (та чак до ранното Средновековие),

чиито имена в най-добрия случай сме чували или изучавали (Йордан Радичков или Димитър Аврамов) само като примери.

Целият този човешки космос се превръща в отскок за личностно светореагиране, за което способността да виждаш и изразяваш смешното е норма, тъй като то е навсякъде, във всичко, включително – в себе си.

Да, няма нищо екстравагантно или принизяващо в това да мъкнеш куфарите на ментора си, особено когато той е във физическа изнемога (на първо място, метафорично казано, ама също и буквално). Но колко са откривателите на интелектуални континенти, които нямат против и да мъкнат чуждите куфари при нужда? А именно Каприев е измежду малцината, които създадоха византийската философия като изследователски континент, на който тепърва поколения учени по целия свят ще разкриват богатствата със собствените си проучвания.

Да, той е съ-основател и видна фигура в българската школа по философска медиевистика (казвам го така, защото спецификата на тази школа е културологичният метод), обаче изключителността на това академично постижение не стърчи над, а се вписва хармонично сред другите публични, артистично-творчески общувания и постижения на тази широко отворена за света личност.

Но понеже авторът си дава сметка, че, компресиран между кориците на книгата, този дълбок, многостранен и красив житейски роман може да изглежда като литературна фикция, най-последното казано е:

„Ето защо, любезни читателю, не приемай нищо тук на вяра! Моля те, проверявай!“

Та - за целите на такава проверка - истинността на споделените с читателите факти се удостоверява с преизобилен фотографски материал: десетки неформални снимки, запазили спомена, но и духа на съответните житейски ситуации (включително – на университетския футболен отбор).

Това ни задължава да се вгледаме и в първата снимка, използвана за корицата. Не защото тя се оказва донесла на автора първата му национална награда (според мене, напълно заслужено). Вглеждането е оправдано, защото самото изображение заслужава много повече от професионално-техническото разчепкване, обяснено с гордост от автора на снимката. Отличието е спечелено, предполагам, най-вече заради същностната връзка между използването на светлината и сенките за внушение, грабващо погледа и изискващо повече от гледане. Защото изображението е на девойче на прехода между детство и младост, което е все още физически „отвън“ на стаята, но емоционално е вътре – с широка приобщаваща усмивка и даже смях, който почти чуваш. А с него в стаята влиза и светлината - нищо, че в далечината бавно пълзят баирите на планината. Снимката е уловила не факт, а емоционално-интензивно Human condition в обещанието за собствено човешки живот, изрисувано с игра между светлина и сенки, т.е. фотографски.

Понеже авторът в самото начало на разказа гордо се заявява като византиец, то у гълтащия страниците възниква любопитство, движещо четенето, какво ли значи това. Обяснението намираме към края на романа – чрез шокиращата теза за ценностната привилегированост на византийската философия над западноевропейската. Ако съм разбрал, последната се занимава най-вече със света на нещата, пък тази, с която Каприев се родее и гордее, се вълнува и вдъхновява от енергиите в жизнения свят. Когато прочетеш книгата, започваш да разбираш защо това е важно.

Иначе няма как да стане себе-съграждането!

Това е актуалният вариант на днешното българско питане - колко е важно да бъдеш себе си, да бъдеш Същински … Византийската философия може да е животворна тук и сега!

То е тъкмо обратното на онова, пословично за британците, саморазбиране за привилегироващата родовата принадлежност. Понеже е горещото, парещо българско чудене… Щото може и така, и иначе. Първостепенно зависи от всекиго - един или една от Вас - какво ще е бъдещето. Тъкмо това подсказва и доказва Георги Каприев чрез пълнотата, пъстротата и върховете на биографията си.

И Ви насърчава.

Земеделец Д. Димитров, читател

Заглавието "Кои сме?" е отзив за новоизлязлата книга на Георги Каприев и Митко Новков „От Пиргос до Константинопол (Девет разговора с Георги Каприев)“, София, Рива, 2022.