Виновен ли е граф Игнатиев за обесването на Левски. Историкът Стефан Дечев пред OFFNews

Наскоро българското медийно пространство бе разтърсено от скандала между журналистката Лора Крумова и лидера на „Възраждане“ Костадин Костадинов за предполагаемата роля на граф Николай Игнатиев при обесването на Васил Левски. 

OFFNews потърси историка Стефан Дечев, за да разберем каква е истината по този въпрос.

Основният въпрос, който разпали страстите, е дали генерал Игнатиев (какъвто е чинът му тогава) е настоявал за смъртната присъда на Апостола. Историческата реалност е категорична: няма доказателства за пряко негово участие в присъдата. Тезата за вината му е плод на това, което Дечев нарича „свръхинтерпретация“ на документи.

Ключовият текст е телеграмата от януари 1873 г. до княз Горчаков, в която Игнатиев описва „щастливия изход“ от Софийската афера.

„Въпросът за предполагаемото софийско съзаклятие е получил задоволително решение. Изпратената от Цариград следствена комисия е успяла да открие само неколцина злосторници... Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия Везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети... да не тласка разследванията отвъд строго необходимото.“

За имперската дипломация „щастлив изход“ означава бързо приключване на случая с минимален брой присъди (само на Левски и Димитър Общи), за да не се разкрие мащабът на организацията и да се избегнат международни усложнения. Игнатиев дори не е познавал лично Левски – за него той е просто един от многото „злосторници“, чието премахване носи спокойствие.

Нещо повече, документните свидетелства разкриват и по-дълбока хладнокръвност: когато руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров се предлага да отиде в София, за да присъства на комисията и да помогне на Левски, Игнатиев категорично му забранява. Това слага край на романтичния мит за графа като загрижен покровител на българските революционери.

Санстефанският идеал: Кой всъщност „начерта“ България?

Твърдението, че националният ни идеал е руско творение, е исторически несъстоятелно. Стефан Дечев обяснява, че става въпрос за „производство на пространство“, извършено от самите българи десетилетия преди 1878 г. Границите на „Целокупна България“ са начертани от периодичния ни печат, църковно-националните борби и дейци като Ботев и Каравелов.

Тези граници са материализирани още през 1870 г. във фермана за Българската екзархия. Тук Игнатиев играе своята прословута двойна игра: пред представителите на Патриаршията твърди, че спорният Член 10 (позволяващ допитване до населението) е дело на Султана, докато пред българите се хвали, че той лично е издействал включването му. В действителност, Сан Стефано е само дипломатическото име на проект, който вече е съществувал в българското съзнание и международни документи като решенията на Цариградската посланическа конференция (1876 г.).

Съединението: Първият акт на истински суверенитет

Ако 1878 г. създава само едно „подобие на държава“, то 6 септември 1885 г. е моментът на истинското раждане на българския суверенитет. Парадоксът, който учебниците често замазват, е, че този акт е извършен срещу волята на Русия.

Истинското задкулисие в лицето на Азиатския департамент в Петербург и руските консулства в Пловдив и София прави всичко възможно да попречи на обединението ни. Българската държава се еманципира точно тогава – когато за първи път действа самостоятелно и защити националния си интерес въпреки своята „Освободителка“.

Граф Игнатиев е панславист и антисемит

Записките на Игнатиев разкриват неговия истински образ – на суров руски империалист и панславист. За него балканските народи са просто средство.

„Да превърнем българското и гръцкото население... в послушно оръдие... Българите представляваха засега само суров материал, без достатъчно кадри.“

Този цинизъм стига дотам, че Игнатиев обмисля планове за създаване на сръбско-българска държава под властта на сръбския княз Михаил Обренович – факт, който често остава скрит от масовия читател.

Най-мрачната ирония обаче е в края на кариерата му. Като министър на вътрешните работи в Русия (1881–1882 г.), неговото антисемитско законодателство и бездействие по време на погромите радикализират еврейското население. Това директно ражда руските революции, които по-късно ще пометат империята и ще превърнат имението на Игнатиев в Украйна в национализиран обект, а неговия собствен гроб – в кланица.

Трябва ли да бъде сменено името на ул. "Граф Игнатиев"?

Този въпрос е част от много по-голяма тема.

Именуването на софийските улици и паметници в началото на XX век не е акт на безкористна признателност, а форма на „дипломатическо извинение“ към Русия след ерата на Стамболов. Още тогава обаче е имало интелектуална съпротива.

През 1901 г. студенти като Симеон Радев и Димитър Михалчев излизат на протест при полагането на основния камък на паметника на Цар Освободител. Техният аргумент е актуален и днес:

„Кощунство е чужд владетел да стои пред българския парламент.“

Тези млади интелигенти са били арестувани, но техният акт показва, че критичното мислене спрямо чуждото влияние винаги е било част от българския дух, преди да бъде задушено от по-късни идеологии.