Тирове с досиета са заминали за Москва преди началото на прехода

Илия Налбантов е роден на 4 октомври 1957 г. Служил като офицер в българската армия от 1979 до 1999 г. От 1999 г. до сега работи като експерт в областта на политиката на сигурността в Министерство на отбраната. От август 2014 г. до юни 2015 г. е началник на политическия кабинет на военния министър. Специализирал в Европейския център за изследвания на сигурността "Джордж Маршал” – Германия. Председател на сдружение „Джордж Маршал клуб” – България.

Г-н Налбантов, през септември т. г. Комисията по досиетата обяви и вашето име сред сътрудниците на бившите специални служби. Намерени са регистрационни картони, според които сте вербуван през 1981 година. Тогава трябва да сте бил 24-годишен. Какво сте правили като сътрудник на ДС?

Не мога да докажа, че не съм бил сътрудник, тъй като досието ми е унищожено, има само две картончета. Дискредитиран съм, независимо дали съм работил за Държавна сигурност или не.
Проблемът с досиетата, които не бяха прочетени и публикувани навреме, ще продължи да тегне над българското общество.
Обявено бе, че съм вършил шпионаж против гръцкото разузнаване и се чудя да се гордея ли или да съжалявам. Научих, че съм бил сътрудник на 10 септември 2015-а в 6 ч. сутринта. Официалното писмо го получих два дни по-късно. Оттогава насам успях да науча много за политиката на Москва спрямо България, свързана с тази тема.

Какво например?

Например, че в края на 1980 г. и началото на 1981 г. по внушение от Москва в България е взето решение за масовизация на агентурния апарат. До две години агентите трябвало да нараснат шест пъти.

В началото на прехода в България има вече между 600 000 и 800 000 картотекирани агенти. Всеки един от тях е можел да бъде атакуван, каквато и активност да прояви, каквато и свобода на мисълта да изрази. Без дори да знае, че е бил агент. Когато е ставала масовизацията на агентурния апарат, в него са попадали хора, които нищо не са подозирали.

Каква е била целта на тази масовизация?

Да може да се лови риба в мътна вода. Една година след масовизацията започват да се създават конфликти между оперативните работници и агентурния апарат. Вече не било ясно кой срещу кого доносничи. Това е блокирало системата. Същността на секретния сътрудник е изпразнена от съдържание. На практика това е първата стъпка към ерозия на националната сигурност.

След това вече можеш да правиш каквото искаш – било перестройка, било престъпни организации, които обслужват трансформацията на политическата власт в икономическа.

Замисълът свързан ли е с промените в Източна Европа?

Да, събитията вече са били планирани от Любянка.

Знае се, че през 1983-1985 г. специалните служби вече са прогнозирали какво ще се случи. Изненадвате ме с годината 1980-а.

Видимост процесът придобива през 1983-85 г. но решението за ерозирането на сигурността е взето по-рано. В българските специални служби масовизацията е известна с това, че съвпада с подготовката и честванията на 1300 г. от създаването на българската държава. Трябва да кажа също, че тогава много млади хора са били ентусиазирани да служат на родината си. Ето, че сега този ентусиазъм се превръща в персонализирана морална вина, която размива отговорността за предателствата на истинските кукловоди. Ако Комисията по досиетата продължи да работи както досега, тя се превръща в абсурд. Няма да има анализ как се е формирала политиката на България и как вземащите решения са се облагодетелствали на базата на обществените ресурси, докато жертвите в лицето на масовите агенти ще разводнят вината на тогавашната система.

Какво предлагате? Да се закрие комисията, да се унищожат архивите? Нали все пак истината за миналото и за политиката на България трябва да се знае.

Предлагам да се приложи моделът и опитът на Тодор Живков, колкото и парадоксално да звучи и въпреки че думите ми ще предизвикат гневни реакции.

Моделът е следният: дълги години след 9 септември 1944 г. архивите на Никола Гешев се въргалят по мазетата на областните администрации и бившите агенти на Гешев започват да си създават конфликти. Говорим за агенти, които са членове на комунистическата партия. За да се минимализира вътрешната конфронтация в обществото и в партийните структури се взима решение всички архиви да се съберат на едно място. Използвали са ги, когато е трябвало да се издигат партийни кадри.

Значи е имало политическа употреба на архивите?

Да, но процесът е бил контролиран от държавата. Сега процесът не е контролиран. Комисията за досиетата трябва да се превърне в Институт за изследване на миналото и този институт не може да бъде на друго място освен в Държавната агенция за национална сигурност. За да могат служителите й да имат непрекъснат достъп до архивите за тяхната оперативна работа.

Публична тайна сред съветническия апарат на ЦК на БКП от онова време бе една информация, която беше потвърдена пред мен от проф. Николай Йорданов, някога съветник на бившия вътрешния министър Димитър Стоянов. Преди началото на прехода към Москва са направени два курса с по два тира, при които много копия и архивни единици са изнесени от ДС и се намират в Москва. Ние не знаем дали в Москва няма инструмент за манипулация на хора, които нямат картончета и досиета в службите.

Заминаването е станало преди унищожаването на досиетата, заради което бяха осъдени ген. Атанас Семерджиев, ген. Нанка Серкеджиева?

Да. Даже министър Димитър Стоянов е бил информиран постфактум. Операцията е била извършена от ограничен кръг от ДС заедно със съветските другари, както се изрази проф. Йорданов. С него се познавам още от 1991 г., за съжаление той вече не е сред нас и си позволявам да споделя казаното от него. Дали е било така не зная, препредавам думите му. Но ако на компетентните служби се поставят съответните задачи, могат да се намерят доказателства за такава операция.

За мен е безспорно обаче, че хора, които знаят какво трябва да се прави в ключовите сектори в нашата икономика, както и в сектора за сигурност, за да се намалят зависимостите от Москва, могат да бъдат атакувани. Всеки, който прояви активност, може да бъде дискредитиран, елиминиран.

Това отслабва възможността българското общество да взима решения в ключови области, както и в областта на отбраната, които не са контролирани от Москва. А това е реална заплаха за устоите на нашето общество.

Като доказателство мога да посоча реакцията на ключови фигури в българското общество, когато беше публикувана Визия 2020 и по- късно служебният кабинет прие „Националната програма „България в НАТО и европейската отбрана“. Като участник в подготовката на тези документи зная, че те са изработени на базата на експертни данни от всички заинтересовани национални служби и институции, както и на информация и с консултации с нашите съюзници. Една година след публикуването на тези документи няма нито една резултатна стъпка, за да се премахне зависимостта на системата ни за сигурност и отбрана от страни извън НАТО и ЕС.

Явно ерозията в нашето общество е взела застрашителни размери. Според мен истинското лечение от тази ерозия ще започне когато се свика 8-то Велико народно събрание. Неминуемо обществото ни върви в тази посока. Но тук има една опасност - да се преповтори практиката на Учредителното събрание, което означава риториката на юристите, изповядващи принципите на съветската юриспруденция да победи рационалните аргументи на хората изповядващи ценностите на западната демокрация. За тази опасност също трябва да се мисли.