Теодора Димова: Днешните капиталисти са карикатура на Борис Морев

Теодора Димова е автор на пиесите "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните", играни в много театри и у нас, и в чужбина. Дъщеря е на големия български писател Димитър Димов. През последните години излязоха романите й "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам". През 2006-та "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература във Виена. Има единайсет издания у нас и е публикувана на десет езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски. "Адриана" пък е преведена във Франция, а миналата година излезе и на чешки. Предстои преводът на чешки и на „Майките”. През 2010-та "Марма, Мариам" спечели националната награда за литература „Хр. Г. Данов”. Теодора Димова е колумнист към портала "Култура". В края на 2013-та излезе и последният й роман "Влакът за Емаус".

- Теодора, КОЙ победи в България през тази отиваща си година - търпеливият, страхливият, наглият, възпитаният, протестиращият, лъжещият човек, или някой друг?

- Усещам някакъв парадокс, който все още не мога да формулирам добре. Наглостта винаги побеждава първа, но такава победа е нетрайна, защото е отблъскваща. На пръв поглед пошлостта, грубостта, безхаберието, омерзението са навсякъде. Обаче всъщност не е така. Изгражда се съпротива, пропита с интелигентност, възпитаност, милосърдие, доброта, ценностна система, стойности. Като че ли имунната система на обществото ни започва да се възражда. Може би тя все още е в зародиш, но надеждата е в това, че се усеща.

- Много хора днес нямат достойно минало, но пък имат блестящо, за техните представи, настояще. Мнозинството пък надига чашите и вярва в бъдещето, като пуска фиш след фиш в тотото. Това ли ни е перспективата?

- Да, някои се опитват да пренапишат биографиите си, което само по себе си говори за много лоши неща в отношението ти към самия себе си, говори най-вече за неуважение именно към самия себе си. За неуважение към пътя, по който си вървял. Това не е достойно поведение. Дори е комично. Проблемът не е в тотофишовете, проблемът е някак обидно елементарен. Проблемът е да осъзнаем, че всеки трябва добре да върши своята си собствена работа. Да я върши с цялата си душа и с целия си разум. А не я да върши „през куп за грош”, за да си вземе заплатата или хонорара, да отбие номера. Всички нещастия, които ни сполетяха, не само през тази година, са в резултат на нашата немарливост или алчност. За това не ни е виновна държавата. Както не държавата е виновна за това, че влаковете ни са мръсни. Вагоните просто са мръсни. Стъклата, седалките, подовете на вагоните са невероятни мръсни, пропити с миризма. Това се дължи на най-банална, най-обикновена, най-отблъскваща немарливост на ръководството на БДЖ. Ако ръководството можеше да накара хигиенистите на влаковете да си вършат добре работата, нашите железници нямаше да бъдат в това окаяно състояние, до което сами се докараха. БДЖ ще вдигат врява до небесата заради предстоящо съкращение на 1500 места. Ще вдигнат най-вероятно и общонационална стачка. Защо? Защото не си вършат добре работата. Защото така са свикнали – да си карат мръсните влакове, които никога не се движат по разписание.

- Как изглежда във въображението на един писател днешният български "лирически герой"? Да не би пък това да е един съвременен Борис Морев?

- Борис Морев е несравнимо по-симпатичен, да не кажа – хипнотичен в сравнение със съвременните български капиталисти. Той е талантлив, работлив, обсебен от неистова енергия, изобретателен, изпълнен с кураж, хазартен, отдаден изцяло на работата си на тютюнев магнат. Евентуалното негово осъвременяване би го превърнало в карикатура. Трудно ми е да кажа какъв е днешният лирически герой… може би човек, живял в соца, чиято свобода и самочувствие са убити, който се опитва да се отърси и очисти от тоталитарния спомен и смрад, да ги забрави, но по парадоксален начин. Именно в недрата на този човек соцът като че ли е безсмъртен.

Наблюдавам този феномен непрестанно около себе си – инстинктите и рефлексите на овластения началник, който започва да се счита по-горен от останалите; произнасянето на една лъжа сто пъти, докато тя се превърне в истина; налагането на пиар акции наместо реални творчески факти; подмяната на действителните художествени постижения с пошли имитации; принизените критерии, липсата на каквито и да е чисти, непосредствени, лишени от меркантилност жестове… и така нататък. Създаването на една паралелна, виртуална реалност, в която желаното се превръща в действителност точно по същия начин, както петилетните планове се изпълняваха „в съкратени срокове”, рапортуваха се само успехи и всички бяхме здрави, радостни и бодри пред грейналите жита.

- Не мислиш ли, че както сме тръгнали да се капсулираме сами себе си, скоро ще трябва да тръгнем и със скафандри?

- Капсулирането, самоизолацията водят след себе си страдание и самота, защото човек е създаден, за да общува с другите, за да споделя с другите. Споделената радост е два пъти по-голяма, а споделената болка – два пъти по-малка.

- Да погледнем с малко оптимизъм на нещата - ако Дарвин е прав, можем да наречем това, което се случва сега в България "регресивен дарвинизъм", тоест връщаме се обратно към мутрите, комунизма, робството, но във времето ще се върнем и към блясъка на България. Това, обаче, само във въображението ли ни може да стане, или и на практика?

- Аз съм умерен оптимист за бъдещето ни в тази страна. Не само защото сме в очакване на Рождество, а това очакване винаги е заредено с радост, а защото все пак виждам много положителни, интелигентни неща около нас.

- Защо в България никога не са горени вещици - правосъдието ли ни куца, или просто трябваше да станем католици?

- Вещици не са горени, но са избивани свещеници, писатели, художници от така наречения Народен съд. Тези жертви ние ги помним, ние знаем за тях, те са в нашата памет.

- Имаме ли нужда от Министерство на културата и "културна" комисия в парламента?

- Да, администрирарнето на културата е безспорно важно, подкрепата, организацията на финансите за подпомагането на културата са неизбежни. Тези неща бяха оставени в ръцете на Слави Бинев, а сега – в ръцете на една женица, за която нищо никога не сме чували.

- Сега за теб – наскоро получи наградата на портала "Култура" за романа си „Влакът за Емаус”. Как се отнасяш към книгите си, след като бъдат издадени? Вълнуваш ли се от наградите, които получават, харесваш ли ги, четеш ли ги?

- Всяка книга, както и всеки човек, има своя съдба. И тази съдба не може да бъде променена нито от награди, нито от тиражи, нито от харесване или нехаресване. Зная, че единственото важно нещо е да напиша книгата си. Оттам насетне не се чувствам отговорна за нейния пиар. Ако книгата има стойност в себе си, ако засяга болезнени и дълбинни слоеве, тя ще достигне до своите читатели, ще ги спечели и ще остави следа върху тях. Това е най-голямата награда, която един писател получава. Честно казано – не очаквах, че последните ми два романа – „Марма, Мариам” и „Влакът за Емаус” – ще имат успех и ще се радват на толкова голям брой читатели, защото се занимават с една доста непопулярна, непечеливша за съвременния ни живот тема – християнската вяра. Но вярата на всеки един ни е дадена като дар и в знак на дълбока благодарност за този дар ние сме длъжни да свидетелстваме за своята вяра.

- Когато пишеш роман, или пиеса, ядосваш ли се на героите си - спасяваш ги или ги оставяш да си "чупят главите"?

- Когато пиша, съм в друго състояние. То е на концентрация, на дисциплина, на самовглъбяване. Понякога усещам героите си почти физически около мен, чувам гласа им. Така беше с романа ми „Адриана”, който е своебразно продължение на „Роман без заглавие” на баща ми. Неговата героиня Адриана е на 29 години, а в моя роман тя е на 93 и прави своята изповед пред всички нас.

-Над какво работиш сега?

- Една книга си заслужава да се роди единствено, ако тя няма как да не бъде написана. Това е единственото условия за нейното раждане – че не може да не се появи. Ако този императив липсва – а липсата му винаги се усеща - по-добре е нищо да не се прави. Това е и уважението, почитта, която един писател дължи на литературата.