Психологът и музикант Станислав Пандин: Тайната е да не спираш

Станислав Пандин е завършил най-желаната специалност на Софийския университет – психология. Специализира в детската психология. Работил е като журналист във вестниците „Софийски университет“ и „Аз Буки“ – издание на МОН.

Има 13 годишен опит като училищен психолог и педагогически съветник. Бил е научен редактор на методическите списания „Философия“, „Педагогика“ и „Стратегии на образователната и научната политика“.

Понастоящем е PR в държавна институция и е преподавател във Философския факултет на Софийския университет, в магистърска програма „Детско-юношеска и училищна психология“. Психолог е в МКБППМН на два столични района – „Сердика“ и „Изгрев“, експерт е в СГС, лектор в НЦПКПС.

Музикалната му кариера е не по-малко впечатляваща. Последните му изпълнения са с рок група "Лунапрак".

Купуваш първата си китара, когато си само на 11г. Винаги ли си знаел какво точно искаш?

Определено никой от нас не се ражда „бял лист хартия“. Искаме или не, още в майчината утроба ние вече знаем, притежаваме знания. От тази гледна точка – да, и ти и аз още тогава вече сме „знаели“, защото сме унаследили съдържателна информация от предците си. Сигурен съм, че някъде в тази информация са кодирани и дарбите и талантите ни, които рано или късно си проправят път в житието ни – по един или друг начин. Та, така и с мен. Преди точно тази китара, едва ли някой е знаел, че нещата ще се случват чудесно, на полето на рок музиката. Знаел ги е единствено Висшият разум, а останалото е генетичен стереотип и биологични фактори.

Вероятно според разбиранията на съвременните тийнейджъри, единадесет-годишния юноша, в онези последни тоталитарни години, е типичният загубеняк от училищните комедийни филми. Нямам нищо против – вършело ми е добра работа тогава (смее се). Първата ми „кухарка“ бе купена от ЦУМ – поверих спестяванията си от 80 лв. на по-голямата ми сестра, защото може би щяха да ме изгонят от магазина, с оглед на невръстната ми възраст, и когато пристигнахме в музикалното отделение аз хванах първото по-евтино „дърво“, което видях. Върху лака му, някак си величествено стоеше надписа: „ЛИЛИЯ“. Така започна всичко, подготвях се сам. Но класическата китара не вършеше работа за по-шумна бъдеща формация.
Достоен за уважение е фактът, че година по-късно, с моя добър приятел от детство – Огнян Тодоров, основахме групата „Декада“, но това не е всичко. Първите ни електрически китари бяха самоделки, дистоуршъните – също... по едни стари руски схеми ги правеше той. Помня, че колегата Оги трябваше да стои на точно определено място с китарата си по време на репетиция, защото случеше ли се да се премести леко в страни, някак си „хващахме“ сръбското радио, или мисля, че беше радио „Скопие“(заради дистерите). Може би звучи изключително комично всичко това, но е самата истина – и първите ни няколко фена могат да го докажат! (смее се). После лека полека си купихме хубави инструменти и репетирахме в читалище „Отец Паисий“ в Банкя, в който град и учехме.

Кога и как се роди Траш-а?

Често приятелите ми се шегуват с мен по този въпрос. Те казват „Ти си Траша, който не слуша траш“. Всичко произтича от факта, че в ранна юношеска възраст младите хора все още нямат ясна, да я наречем, субкултурна идентичност. Това беше и основната причина да припозная себе си в музика, която е бунтарска и грубо скроена, да това беше началото. Постепенно започнах да трупам енциклопедични знания в контекста на стиловото разнообразие на твърдата музика и започнах да творя, какво ли не, на необятното поле на рокендрола. Но „артистичният ми псевдоним“ остана с мен през всичките тези години.

Пътят ти в музиката е не по-малко колоритен. Кои са най-знаменитите ти участия и срещи?

Имахме много участия с „Декада“ в периода 1993 – 1997 година. Беше страхотно време, много млади музиканти изскочиха буквално от нищото и започна една дива конкуренция между всички тези нови групи. Свирехме много често в гр. Банкя, пред Централна баня и на площада, а първото ни участие в 78. СУ – помня, че бе посетено от над 300 души. Беше кошмар за младежта, в наше лице, защото треперехме целите от вълнение. Имахме участия и в „Ялта клуб“, „Клуб 17“ в Студентски град, клуб „Йолита“, театър „Сълза и смях“ – дори, на езерото „Ариана“, в „Маймунарника“, в Южния парк, в родния ж.к. „Люлин“ и пр. През 1997 бях поканен за певец в група „Сателит“, защото Дими Екимов (мир на праха му) искаше да прави своя собствена кариера и трябваше да напусне бандата. Последва една много благодатна година на почти всекидневни участия във всички тогавашни софийски клубове. Имаше седмици, през които нямахме почивна нощ. Тъй като бях в 12-ти клас, ми беше много трудно да ставам сутрин, но пък за сметка на това имах достатъчно финансови възможности, за да ходя на училище, както и да се връщам впоследствие с такси. Приказка...

И после казарма. Можем ли да пропуснем този момент с кафявите въшкарници? Благодаря! Прибирайки се от последния караул, т.е. непосредствено след уволнението ми от армията, на спирката ме посрещна китариста Румен Антов – Ричи с предложение за музикална дейност. Изкарахме три страхотни години заедно в групата „Рич къмпани“, записахме и албум. Следват 12 години с група „Еридан“, с които имам доста записи. Подгрявали сме на Глен Хюз от „Дийп Пърпъл“ (в Зала 1 на НДК, на рождения ден на група „БГ Рок“), подгрявали сме на Греъм Бонет от „Рейнбоу“ и „Алкатрас“ (на фестивала „Берксток“), а в клуб „Камино“ бяхме подгряваща група на Джон Лоутън от „Юрая Хийп“. Ето и една интересна история. След участието ни, г-н Лоутън дойде при нас с една водна чаша пълна до горе с уиски и ни изтъкна следното: „Скъпи мои приятели, моят лекар ми каза изрично да пия най-много по едно малко уиски вечерно време, поради здравословни проблеми. Горкият той обаче не знае, че едно малко за мен представлява тази наистина голяма чаша!“. Типичен английски хумор!

И така, има и още групи, но твърде много се разпрострях във времето. Понастоящем пея в трибют проекта „Хард къмпани“, свирим песни на „Аксепт“ и „Джудас прийст“.
Мечтаната ми група, която вече е неизбежен факт, разбира се е „Лунапарк“.

Представи ни сегашната ти група. Какви хора сте, какво ви обединява?

Настоящата ми банда носи усмихнатото име „Лунапарк“. Създателят на групата е добре познат на българската публика. Това е авторът на песни като „Елмаз и стъкло“, „Цвете от Луната“, „Забравената нежност“, „Море от любов“, „Нощни влакове“, „Златна рибка“ и пр., а именно създателят и китарист на групата БТР – г-н Кирил Божков. Когато заедно с Цветан Ангелов, също китарист на първата ми група „Декада“, правехме записи по проекта ни „Дует Канела“ (наш анторски проект), въпросният ерудит господин ни се обади с предложението за взаимна музикална дейност. Така се роди „Лунапарк“. Другите двама членове на бандата са барабанистът Мирослав Шиндаров (екс „Гранулом“) и басистът Николай Дарадидов (екс „Вагнер“ и екс „Биг мама скендъл“). Песните ни „Заличен“ и „Полунощ“ звучат в радиоефира, могат да бъдат намерени и в Ютюб.

А какво ни обединява? Освен, че повечето от нас са цесекари, какво друго...? Не мога да се сетя, пък може и да няма друго... Шегувам се, разбира се! Може да се каже, че имаме сходни музикални вкусове, което в максимална степен улеснява целия творчески процес, а от друга страна ни зарежда емоционално и безусловно подкрепя творческия ни устрем. Казано на езика на психологията – ведро ни е да си „сублимираме“ нескончаемо.

Какво ви предстои?

Силно се надявам да ни предстоят само хубави и незабравими моменти, въпреки че си давам сметката, че светът е променен и рокът остава малко встрани в настоящата гео-музикална обстановка. Бих казал, че опростачването господства понастоящем в музикалните среди, поне що се отнася до българската реалност, но това е дълъг разговор и ако го започнем, можеш да съжаляваш после, че съм ти отнел цял ден, пък и вечерта – току виж любимите ни хора ни изгонили от домовете ни (смее се).

В „Лунапарк“ се твори усърдно. Хубавото е, че Цветан Ангелов има преносимо студио у дома си и дори и в момента двамата с Кирил Божков записват ценни идеи, под формата на демо песни. Целта е впоследствие, при аранжимента и цялостното доизкусоряване, да имаме един почти готов за истински запис продукт. Колкото до сценичните изяви, това е същинското удоволствие за мен, включително и при тотална физическа отпадналост, в следствие на ежедневния работен процес. Да, има хора, които се занимават само с музика у нас. Дали им завиждам. Не, защото творят в един нетипичен за нашите географски ширини жанр, подчинен на нестройна бихармонична конструкция и първосигнална вербална активност, наречена текст. Та на въпроса: предстоят ни много летни участия на открити големи сцени. Като начало започваме с Панагюрище и мото събора в Козлодуй.

Творческият процес – дълъг и методичен или по-скоро стихиен е при вас?

За мое голямо съжаление, в „Лунапарк“нямаме възможност да си купим машина на времето, която да ни отведе някак си назад в битийното, някъде в стихийното юношество, без значение. Просто хей така. Дори и да го умеем мисловно, дори и да го осъществяваме на фантазно ниво, няма как да върнем същата стихийност. И може би това донякъде е добре, защото стихията е способна да затрие човека всячески. Колкото може да даде в позитивен аспект, толкова може и да отнеме от твореца. Чисто темпераментово обаче някой от нас все още са подчинени на стихийното, а знаем, че темпераментовото ни е вродено. Хората бъркат темпераментовото с характеровото, което е „съвсем друга бира“ и е изменчиво във времето.

Храброст ли е да правиш музика в България?

Храброст е въобще да вършиш това, което обичаш и наистина умееш у нас. Понякога сметките ти излизат криви, защото изпадаш в безтегловност. Проблемът е че „синдромът на нашия човек“, създаден по времето на тоталитаризма, владее и настоящето. Трябва да си помислим много добре, как можем да озаптим и малкото останала способна интелигенция в пределите на родината. Силово или с „нашите напред“ това не би могло да се случи. А не се ли случи, тежко ни...

Кой свят е по-необятен – на музиката или на психологията?

В първия случай можеш да импровизираш и да правиш каквото си пожелаеш, но във втория, това понякога никак не е редно, що се отнася до спецификите на дадена ситуация, на конкретен случай. Границата между науката и изкуството, в контекста на така зададения въпрос е много тънка, но когато говорим за природата на психичното, трябва много да внимаваме. Що се отнася обаче лично до мен, до моята вътрешна психична реалност – определено тя е Криейтърът на музиката ми. Ако се случваше обратното, наистина трябваше да бъда доста притеснен за менталното ми състояние (смее се).

Преподаваш, работиш с деца, служител си в държавна институция, музицираш. Откъде идват енергията и силите ти и кое ги изчерпва най-бързо?

Ще започна отзад напред. Там, където е стопиран творческият ми устрем, започват проблемите за мен, но и не само за мен. Ако работата вече не е удоволствие, започват мъките, но не само от лично естество. Започват да страдат и комуникацията, усърдието, резултатите, т.е. става въпрос и за много други хора. Това означава, че е настъпил моментът за градивна промяна. А що се отнася до цялата върволица от дейности... Ами опитвал съм се да върша само едно нещо. Не ми се получава. Все още съумявам да съчетавам нещата, но също така добре осъзнавам, че годините минават и човек трябва да се съсредоточи върху смислените и доходоносни дейности. Но това съвсем не означава, че ще сложа кръст на рокендрола! Енергия? Знам ли... Казват че рептилите имали енергия в излишък (смее се).

Ако трябва да опишеш живота си с една песен, коя ще е тя?

„Return to Fantasy“ на „Юрая Хийп“ кореспондира с мен най-добре. Някак си взаимно се харесваме. Помня как изпращахме Гошо Минчев в сетния му земен час, а именно – с рокендрол, изсвирен от духов оркестър. Ако мога да си пожелая последна песен на изпроводяк, бих искал да бъде именно „Return to Fantasy“.

„Повалено дърво е животът ти“ гласи текстът в една ваша песен. Срещаш ли често деца, които се чувстват по този начин и кое им помага да се изправят?

Текстът е на Кирил Божков. В последните години се срещам с все повече деца и юноши, огънати без време фиданки. Не желая да правя анализ на структурата на обществото ни и оттам да манифестирам добре познатите нам заключения. Това съдбата вече го е направила, или по-точно всички ние с грешните си действия или престъпни бездействия, спрямо тези малките. Много „философи“ се навъдиха. Много баби, хилаво...

През тези дълги години практика съм се срещал с хиляди деца, буквално. Не мога да отговоря еднозначно на въпроса кое им помага да се правят с проблемите си. Знам едно: умееш ли като специалист да предизвикаш чувство на облекчение в детската душа, макар и мимолетно в началото, значи вървиш по верния път. И с годините започваш да вървиш все по уверено напред. Просто не трябва да спираш да го правиш – това е тайната.

Според теб, като психолог и баща, кое е най-важното, което един родител трябва да направи за децата си?

Всичко онова, което ще ги направи добри родители. Именно в това се състои смисълът на нашия живот. Да се захващаме за работа тогава!