Николай Петров – големият човек от малкия град

Началникът на ВМА, генерал-майор проф. Николай Петров - с поредното си признание. По време на кулминацията на тържествата за празника на родния си Средец, проф. Петров официално получи почетния знак на общината, на която е почетен гражданин. Николай Петров завършва медицина във ВМИ – Варна през 1985 г. От 2004 г. е началник на Катедра по Анестезиология, реанимация и интензивно лечение към ВМА. Заместник-началник по диагностично-лечебната дейност на МБАЛ – София към ВМА, от 2007 г. През 2013 г. е министър на здравеопазването в състава на служебното правителство. На следващата година е назначен на длъжност „Началник на Военномедицинска академия” и удостоен с висше офицерско звание ”бригаден генерал”. Специализира в Париж и Бордо, Швейцария, САЩ. През 2012 г. е избран за „Професор” по анестезиология и интензивно лечение. Президент е на Дружеството на анестезиолозите в България (от 2009г.). През 2012 г. е избран за Лекар на годината. Удостоен е, през 2015 г., с орден „Стара планина”, първа степен с мечове.

Биографията на Николай Петров като професионалист е повече от внушителна. На празника на Средец, обаче, пролича и истинското отношение към него – съгражданите му го прегръщаха, целуваха, подаряваха му цветя. Така и започва разговора ни с него:

- Винаги ли Ви посрещат така в Средец?

- Така ме посрещат не само в Средец. Наскоро имах рожден ден, бяхме малък, ограничен кръг от приятели и трябваше да кажа две думи. И аз казах, че съм богат с доброто, което съм направил за хората. И където отида, срещам такова отношение. Това е най-голямото ми богатство – страшно много добро съм направил. И това е един капитал, който няма цена. Убеден съм, че има хора, които имат възможности да купят всичко. Това не могат.

- А с какво усещане се връщате в Средец?

- С много мило усещане. Някакси прескачам дистанцията на годините и ми се вселява в главата тази мисъл или този поток от мисли, които съм имал, когато съм живял тук. А това са младите ми години и ми минават разни щури спомени. Става ми хубаво.

- Кога излязохте от тогавашното Грудово?

- Тук завърших гимназия. След това служих войник две години в елитния Грудовски полк.

- Част от Българския Бермудски триъгълник?

- Така му казваха, да. Но трябва да Ви кажа, че си беше школа за мъже. Личи на тези, които са минали подобни школи. По-здрави характери са, по-устойчиви са, по-борбени. Дори, наскоро, имаше дискусия дали пак да има войнишка служба… Абе, променя човек и то в позитивна посока.

- А отбивате ли се в местната болница?

- С години не съм ходил там, мисля, че тя не работи, остана само поликлиниката, то нищо не остана от нея. Иначе, болницата я познавам много добре, защото майка ми беше дълги години медицинска сестра там. Детството си, в голяма част, го изкарах там. Може би, по тази линия ми влезе в главата и идеята да стана доктор. Беше някакво тайнство, вечер да дойде линейката да я вземе, че има спешен случай. Аз много се впечатлявах като дете. После, като няма кой да ме гледа, тя – дежурна, аз – при нея.

- Днес става ли ви тъжно като виждате, че пък линейките не достигат?

- Защо само линейките? Много неща не достигат. Самият факт, че болницата не работи. Едно време тя имаше детско отделение, хирургично, вътрешно, неврология имаше. Сега няма нищо. Тъжно ми е.

- Виждате ли светлина в тунела? Вие сте началник на едно от най-големите лечебни заведения.

- Няма как да не виждаме, защото ако нямаме надежда – ние сме обречени. Дори да е фалшива тази надежда – по-добре да я имаме. По отношение на ВМА, тя продължава да е топ, най-добрата медицинска структура в България. ВМА не е военна болница в София, това са Варна, Сливен, Пловдив, Плевен. Тя работи като един добре смазан механизъм, с много добър синхрон между специалистите. Това, което здравният министър много настоява да се случи – така наречената комплексност на услугата е това, което ние даваме. Ще Ви дам пример с катастрофата на Вашите колеги. Без много да шумим, ние изпратихме екип от няколко специалисти, които на място оказаха помощ. Колегите бяха много адекватни. За съжаление, единият Ви колега почина, докато екипът още беше там. Но другият успя да се подобри, до степен да понесе транспорт. Това не може да го направи заведение, което не е комплексно.

- Това ли е бъдещето?

- За мен – да. Защото може и най-добрия специалист да сте, но ако няма около Вас структури, изпълнени също с добри професионалисти, Вие сте един солист – музикант без оркестър.