Незрящият музикант Михаил Недков: Да свиря на круизен кораб за мен беше невъзможно голяма мечта

В рубриката „Вдъхновяващите българи“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Поредният ни събеседник е Михаил Недков. От малък той живее с дегенерация на ретината. След като завършва кварталното училище, учи „Психология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и работи като психотерапевт. Бил е част от „Невиждан театър“ — театрална трупа, съставена от незрящи актьори. Основното му призвание е музиката. Днес той създава музика и текстове на песни и работи във Фондация „Хоризонти“ — организация с дългогодишна мисия в подкрепа на социалното включване на хора с нарушено зрение. Занимава се също със запис и обработка на аудиокниги. Сред хобитата му са сглобяването на лего, 3D пъзели и мебели, плуването и гребането. Обожава да готви, а една от любимите му роли е тази на баща — особено когато играе ролеви игри с шестгодишната си дъщеря София.

Какво ви е накарало да засвирите? Има ли музиканти в семейството ви?

Най-напред слушах много музика. Когато започнах да свиря, слушах още по-активно и най-вече хеви метъл и рок, а през онези години тази музика не беше много достъпна. В момента, в който се появи нова касета с някакъв запис, тя сама по себе си ставаше много ценна. И понеже нямаш голямо количество касети, започваш многократно да въртиш едни и същи. Това помага човек да навлезе в дълбочина и да разбере какво представлява музиката, която слуша. Има много неща, които на първо прослушване въобще не се чуват. А има други, които и на десето слушане не могат да се чуят.

Понякога слушах само барабаните, друг път клавира или китарата, връщах по много пъти пасажи с нещо интересно. Случвало ми се е след години да открия нов детайл, докато слушам записа на някоя по-добра уредба. За мен е много важно, че в началото съм слушал музиката по този начин. Сега хората изобщо не я слушат така, тъй като всичко е достъпно. Те почти никога не слушат цял албум, рядко прослушват и песента докрай, местят пръста си по екрана или бутона на мишката и пропускат последните секунди на песните. А понякога в края на парчетата се случват много интересни неща. И щом композиторът ги е написал и сложил там, значи те трябва да са там. Разбира се, има и хора, които сериозно слушат музика, но те са все по-малко. Музиката не е такава ценност, каквато беше, защото е вече твърде достъпна и масова.

Родителите ми не са музиканти. Брат ми свиреше доста време на класическа китара в мандолинен оркестър. И докато бях малък, той постоянно репетираше нещо. Вкъщи бе естествено почти всеки ден да звучи класическа китара. Не бе просто да дрънкаш акорди, за да сваляш мацките по купоните, а си бе сериозна музика. Първоначално и аз свирех на китара и дълго време се учех, докато посмея да изляза на сцена и пред хора. Първите стъпки ми бяха на десет години. Опитах се да тръгна на уроци по класическа китара при маестрото, който беше диригент на оркестъра, където свиреше брат ми. Но това бързо приключи, тъй като се оказах недостатъчно последователен. По това време бях много непослушно дете. А и ми беше трудно да уча ноти за толкова различни неща от тези, които слушах. Тогава слушах Judas Priest, Manowar и Metallica. Класическата китара е нещо съвсем различно. В представите на едно десет-единайсетгодишно дете хеви метълът е свързан с големи сцени, стадиони, шоу!... Съвсем различно е да седиш в една стаичка два на два метра с маестрото, който внимателно да следи дали свириш нотите точно според партитурата. Така че продължих да се уча сам в къщи, за ужас на съседите.

А кога започнаха нещата професионално?

Никога не съм имал конкретна точка, след която да кажа, че оттук нататък съм професионален музикант. Това винаги ми е било по-скоро като хоби. Инвестирал съм време и усилия ту да ходя на уроци, ту сам да се уча и да си чупя главата с проби и грешки. В началото, когато започнахме да свирим по клубове, повечето хора в публиката бяха наши приятели. Тогава се шегувахме помежду си в бандата, че свиренето по клубове е легалният начин да изкараш пари от приятелите си. Но това беше малко след университета. Имам един приятел Марк Босани, натурализиран българин, но иначе кореняк англичанин с френско потекло, дошъл да живее тук преди много години. Той свири на много инструменти и ме запали по джаза и суинга. Започна да ми разказва за музиката от 20-те, 30-те и 40-те години и аз установих, че това са невероятни мелодии, които са живи и до ден днешен.

Въпреки че много от хората в България, наричащи себе си джазмени, казват, че джаз стандартите са скучни, защото им е омръзнало да ги въртят до безкрай в Консерваторията. Но пък е много красиво да се срещнеш с някого, когото никога не си познавал, да си кажете заглавието на парчето и да може да го засвирите заедно! Когато за пръв път се качих на сцена, за да свиря пред хора, беше в малък клуб. А бях с амбицията, че свиря в суинг бенд. Групата се казваше Swing Regime. Тогава, а и сега, аз не се смятам за джазмен и за много напреднал в джаза, защото, колкото повече свириш тази музика, толкова повече виждаш, че тя е голяма, безкрайна! И единственият начин е да опиташ да се смириш, защото иначе постоянно страдаш от това, че няма как да си достатъчно добър.

Кога се прояви липсата на зрение и пречила ли ви е тя в музикалната дейност?

От седмата си година съм с много малко зрение. Това означава, че не чета ноти, в клубовете трудно разпознавам кой кой е, а ако е много шумно и тъмно, трудно се ориентирам. Когато по-късно започнах да свиря на бас, открих, че понякога не мога да намеря позицията на грифа, където трябва да ми е ръката. Особено ако свиря прав. Звукът на сцената няма много общо с това, което се чува в публиката. Случвало се е всичко така да резонира, че да не чувам какво свиря. В такава ситуация просто трябва да си сигурен, че ръката ти е на точното място. Измислих си система – поставях на гърба на грифа малки кръгли лепенки, от онези, които се слагат по мебелите, за да скрият винтовете. Разбира се, случвало се е и някоя от тях да се отлепи по време на концерт и тогава ставаше неприятно. Винаги си носех резервни лепенки, за да ги сменя в почивката, ако се наложи.

Години по- късно подобрих системата. Лютиерът Ангел Коручев се нае да ги изработи от фурнир и да ги залепи върху грифа с правилното лепило, така че да стане хем по-здраво, хем по-красиво. Не съм чувал някой друг да използва такива маркери. Това си е моя измислица, но върши работа, поне на мен. Сега те са върху всичките ми китари и с тях се чувствам много по-сигурен. Защото, когато е тъмно и шумно, човек не чува какво свири, а това е едно от най-неприятните изживявания в музиката. Някой си е наел мазе, решил е, че там ще направи клуб, сковал е нещо от шест дъски и е казал: „Това ще бъде сцена!“. Качваш се, започваш да свириш и можеш да свириш всичко, освен нотата сол. Защото, изсвириш ли сол, всичко започва да се тресе. Оправяй се както можеш!

Шумът е огромен проблем. Когато не виждаш, слухът е важен. Имал съм концерти, след които три дни ми пищят ушите, веднъж от чинелите на барабаните, друг път от воя на форсиращите мотори по рок фестивалите. Познавам незрящи, които са разкошни музиканти и много добре се справят, даже и без маркери. Познавам и зрящи, които са зле. Но има и някои зрящи музиканти, които са много добри. Това, че слепите са много добри музиканти, е мит. Не съм съгласен. Да, това е някакъв шанс за тях да намерят работа, но не трябва да се разчита на него. Слепотата не те прави задължително добър музикант.

Може би проблемът е при граничното зрение, когато не се знае кое и доколко виждаш?

Това е изключително труден въпрос. Той непрекъснато налага да се адаптираш към всяка нова ситуация. Когато тръгна за концерт на ново място, например във Варна, нямам никаква идея къде отивам, какво представлява клубът, колко стълби има, стъклени ли са масичките вътре, къде има тоалетна и т.н. Освен това свиренето винаги е свързано с контакт с публиката. Понякога се срещаш с хора, с които си се видял миналия път, и е редно да отидеш и да ги поздравиш, ако не си много надута звезда. А аз, разбира се, не мога да го направя, понеже не разпознавам хората, които са ми насреща.

Най-напрягащи са ми моментите, когато трябва да се свири на няколко серии. Тогава между сериите не свириш, не си на сцената, но си в клуба и трябва да си говориш с хора, за които не си сигурен кои са. А аз не обичам звездоманията и повече симпатизирам на този стил, при който хората се държат по-нормално и човешки. Когато си слабовиждащ, хората отсреща невинаги го знаят и това може да ги заблуди. Може да ти махнат за „здрасти“, а ти да ги подминеш, без да реагираш. Може да са хора от публиката, с които си се запознал на миналия концерт, може да са колеги от друга група, озвучители или хора на бара. Ако не реагираш на поздрава, е много по вероятно да решат, че се надуваш, от колкото че не ги виждаш.

Понякога на сцената трябва да свирят повече групи. Това се появи по-късно, когато започнах да свиря рок и метъл. Например в някоя вечер трябва да се сменят седем-осем банди, понеже е фестивал, и се е случвало преди началото да изживея кошмар, защото има хора, които си оставят много скъпите китари на сцената. Но ако аз, минавайки, се спъна в кабела и съборя някоя, после никога не бих могъл да я платя! Тъмно е, прожектори ти блестят в очите, всички бързат и е шумно. Имал съм моменти, при които ми се е налагало да взема микрофона насред саунд чека и да кажа: „Момчета, много ви моля, пазете си скъпата техника, защото аз не виждам и може нещо да пострада и няма да е нарочно“. Или: „Моля ви, не си слагайте телефоните по земята!“. Някои от музикантите са изключително подредени, но други пък са много нехайни.

Кои бяха първите изяви пред голяма публика?

Никога не съм свирил в голяма група. Винаги съм бил малко ъндърграунд. В началото, след 2000 година, със Swing Regime сме свирили на някакви събития, например за четвърти юли, националния празник на САЩ, в Американското посолство, заедно с още други банди. След това, около 2004 година, имаше един много интересен проект, който се казваше „Бацилус Балканикус Бенд“, където свирехме българска народна музика. Там имаше китара, тамбура, акордеон и кларинет. Направихме репертоар с автентична народна музика от цяла България.

Акордеонист беше Марк, за когото споменах, а аз свирех на китарата. Наши познати успяха да ни организират много хубаво турне в Южна Франция. Концертите ни там бяха почти всеки ден в продължение на един месец и беше страхотно! Тогава за пръв път осъзнавах какво означава българската народна музика и колко дълбока е тя. Дотогава не ѝ бях обръщал внимание. Това бе едно невероятно лято и много силно преживяване. Тогава успяхме да запишем и издадем албум, който сами продадохме там, и така успяхме да си покрием разноските по пътя, че даже ни останаха някакви пари.

Но на мен тогава това не ми бе важно. Преживяването е нещото, което остава за много години. Малко след това започнах да свиря с „Коз за мостра“, където правихме реге и ска. Това пък се оказа коренно различна музика. Ние тук възприемаме регето като весела и жизнерадостна музика, която се свири по плажните барове. Но всъщност тя понякога е и тъжна, защото животът на хората в Ямайка изобщо не е лек и те много често пеят за трудностите си. Така че не е само купон. Там срещнах и съвсем друга публика.

Свиренето ставаше във все по-нощни часове. Много често ми се е случвало да изпадам в крайности. Едновременно с регето, свирех и в метъл банда. Един ден репетирам с едните, друг ден с другите, а средата и хората са много различни. През 2009 година излезе оферта за свирене на круизен кораб с договор за три месеца. Тогава вече свирех на баскитара. С бас се захванах, когато още имаше само перспектива за пътуване.

Направих го, защото не мога да боравя с процесори и педали, а и работата на басиста е по-различна. На мен много ми харесва функцията на басист в оркестъра. Работата на баса е да е лепилото, което да свърже барабаните с другата част от инструментите. Това е един мост и аз винаги съм се чувствал много релаксиран, когато свиря на бас, защото се потапям в общата музика. Няма го това да излизаш напред и да свириш соло. Винаги съм се чувствал по-комфортно на втора линия на сцената. Група без китарист може, но без басист много трудно би могла. Басът носи много важна основа в себе си.

Какво се случи на круизния кораб?

За мен се реализира една невъзможно голяма мечта. Беше като да отидеш на Луната! Хора със зрителни и всякакви други увреждания по принцип не са добре дошли за работа на круизни кораби. Когато отидеш там, ти си част от персонала на кораба, от теб се очаква да си физически и психически здрав. И освен да можеш да свириш на съответния инструмент, от време на време трябва да участваш в „учебни тревоги“. Трябва да знаеш при сигнал за тревога къде да отидеш, на кой борд колко спасителни лодки има... Ако видиш нещо нередно по кораба, трябва да знаеш кога, къде и на кого да подадеш съответния сигнал. Това е различен начин на живот. Той е малко като в казарма, защото си в каюта, в която не е много широко. Стените между каютите са много тънки и трябва да има толерантност между отделните хора, за да не си пречат.

Музикантите може да се приберат от работа в два през нощта, но тези, които работят в машинното отделение и са в съседната каюта, стават например в три и половина сутрин. Това беше много ценен опит за мен. Иначе свирехме поп музика от 70-те, 80-те и 90-те години, евъргрийни. Не е нещо тежко и трудно за свирене. В групата имаше бас, барабани, китара, клавир и певица и всички бяхме българи. Корабът пътуваше за Канарските острови. Това бе също невероятно, че хванахме круиз с много хубав маршрут. Има хора, които пътуват по Северно море и не виждат бял ден в продължение на шест месеца, а ние бяхме януари на Канарските острови, корабът спираше всеки ден на някое хубаво пристанище, а навсякъде имаше готини курорти. Можеш да отидеш на плаж, да видиш вулкан, а ако желаеш, просто да се отдадеш на шопинг и да изхарчиш малко пари. А забравих да кажа и още нещо, което е важно, че това бе най-добре платената работа в живота ми. Така че нещата се бяха нагласили разкошно!

Този материал е съвместна инициатива на OFFNews и блога на Крис Григоров. Пълната версия на Интервюто с Михаил Недков можете да прочетете тук.

Следете новините ни в GoogleNews