Милена Фучеджиева: Съдбата ми разби зъбите

Милена Фучеджиева е писател, сценарист, драматург и публицист. Родена е в София, живяла много години в Париж и САЩ. Учи две години актьорско майсторство, след което завършва кинорежисура в НАТФИЗ. Автор е на сборник с есета „Белият негър“, сборник с разкази „НеХана“, концептуалния сборник със стихове и фотография „Нощен проект“, фентъзи романа „Кефер. Цветовете на малката Ида“, блогът й на хартия „Аз, бLогинята“, както и на множество статии за авторитетни български периодични издания. Родена е в семейството на интелектуалци – баща й е писателят Дико Фучеджиев, който в продължение на 16 г. беше и директор на Народния театър "Иван Вазов". След завръщането си в България през 2010 г. става главен сценарист и един от създателите на сериала на bTV „Седем часа разлика“. Новият й роман е бестселърът "Сексът и комунизмът".

- Милена, ти дълги години живя в лукс, но какво се случи с теб, когато ти извадиха сребърната лъжичка от устата?
- Ако беше извадена леко, вероятно нямаше да има голям ефект, но съдбата буквално ми разби зъбите и вадейки я ми отне години да ги събирам. Но, Слава Богу, успях да си ги наглася обратно в ред, напълно различен от предишния, но пък много по-щастлив и смислен от преди. Резултатът е, че виждам и чувам по-добре и разбирам света с повече емпатия.
- Кое ти попречи повече - твоята самонадеяност, или заблудите, които ти натрапваха?
- Двете еднакво. Може би обаче заблудите, които натрапваха, защото самонадеяността е лично занимание, с което се преборваш или те преборват, докато другото изглеждаше непреборимо, задушаващо, и в крайна сметка напълно обезсмислящо всичко. Не може да си самонадеян, ако си несвободен. Самонадеяността е поза, защитна стена, крепост, а всяка крепост е превземаема по принцип. Соцът обаче изгледаше непревзимаем, а вътре всички бяхме крепостни селяни, независимо от сребърни лъжици, или не. Но и той се сгромоляса като всяка самонадеяност.
- Сега надменна ли си?
- Все по-рядко. Да не кажа - почти никога, освен когато много ме изнервят.
Надменността е начин да изолираш хората, които те дразнят по някакъв начин - пак стена. А циниците често са свръхчувствителни хора.
- Искам да ми разкажеш за баща ти. Що за човек беше той?
- За съжаление, опознах баща ми много късно, няколко години преди да умре. Сега, от дистанцията на времето и познанието, знам много повече за него, отколкото като беше жив. Но по-добре късно, отколкото никога. Баща ми беше много интелигентен и емоционален човек, разкъсан от противоречия, които криеше под маска на студенина. Слагаше дистанция между себе си и хората, защото беше ужасно раним. Стараеше се да бъде максимално честен, понякога успяваше, понякога беше точно обратното. Сложен човек, за когото не мога да говоря набързо. Тръгнал по партийната стълбица, на 19 години го изключили от партията, докато брат му бил в Белене. Тогава се опитал да се застреля с пушка, имаше белег под сърцето. Какво да кажа - сложна съдба...Не мога да го съдя, мога само безкрайно да съжалявам, че сме живели в такова време, но пък и съм щастлива, че този кошмар приключи. Жалко за родителите ни, които живяха в страх. Не разбирам обаче децата им, които смятат, че са били щастливи по това време.
- Разглезените деца кога се променят?
- Това не го ли минахме в първия въпрос? Когато им избият зъбите! Но тогава се научават и да се бият, при това  здраво!
- А кога се усмихват?
- Когато има любов, като любовта не е непременно любовна, може да е и към котарак.
- Така ли?
- Да, така! Казва се Панчо. Той ме кара да се усмихвам по сто пъти на ден. Децата и животните са най-големият ми повод за усмивка. Възрастните – не, защото възрастните сме уникални тъпаци. И понеже стана дума за усмивките, най-големият ми и постоянен повод за усмивка е дъщеря ми Радина, която обаче е далеч, докато котаракът Панчо ме кара да се усмихвам по стотици пъти на ден, даже си играем на гоненица в къщи.
- Толкова ли беше сложно, за да станеш накрая и ти човек?
- Явно, да! Но по-добре късно, отколкото никога. Затова си мисля, че може би ще живея 150 години и накрая ще стана полубог. Шегувам се, разбира се.
- Колко често казваш "Да"?
- Не знам колко често, защото най-вече разговарям със себе си, а там лесни "Да" и "Не" няма. Но като почувствам, че интуицията ми ме гъделичка под сърцето, значи е "Да".

- И накрая да те попитам - в личен план, с какви спомени изпрати 2014-та?
- 2014-та започна трудно и безработно, което обаче ми позволи да напиша новия си роман "Сексът и комунизмът" и така годината завърши щастливо и успешно за мен.

Книгата се превърна в бестселър, което ме направи изключително щастлива. Това е една неносталгична история за соца, която се надявам да бъде прочетена от повече млади хора, защото те не знаят какво е да нямаш свобода.