''Медицината лекува болестта. Лекарят лекува пациента'' – проф. д-р Асен Балтов отговаря на Макс Фриш

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Популярни в България са романите му "Щилер" и "Хомо Фабер", както и комедията „Дон Жуан или любовта към геометрията“.

Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема - съхранението на човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.

Проф. д-р Асен Балтов отраства в семейство на потомствени лекари. Облича първата си бяла престилка като санитар в болницата, на която сега е директор - УМБАЛСМ "Пирогов". Специалист в оперативното лечение на изкълчвания и фрактури на крайниците и таза, лечение на политравми и ендопротезиране на раменни и лакътни стави. През 2018 г. е отличен от БЛС като мениджър на годината в здравеопазването. Запален баскетболист, бивш състезател по академично гребане, почитател на добрия джаз, сладокусник и баща на четири деца.

Срещам го в кабинета му в края на м. февруари, когато няма още нито един заразен с корона вирус в България и мен ме интересуват съвсем други неща. Решавам да подхвана разговора отзад напред, започвайки с последната тема от „Въпросника“ на Фриш – тази за смъртта. Намерението ми е след нея внимателно да го „интубирам“, „реанимирам“ и върна към радостта от живота.

Животът обаче има съвсем други планове. Докато това интервю се появи на бял свят, НОЩ съобщава за първите потвърдени случаи на Covid 19 в България. В последвалите седмици проф. Балтов живее в съвсем друго измерение и аз чак два месеца по-късно успявам да му задам допълнително първия си и единствен въпрос за вируса.

Два месеца след обявяването на извънредно положение в България много от ограничителните мерки вече до голяма степен са премахнати. Какви са най-големите Ви опасения и надежди в новата ситуация?

Опасението ми е, че това не е приключило и ще има други пикове, макар и след време. Надежда ми дава увереността, че вече знаем повече и сме по-добре подготвени да посрещнем бъдещи микрокризи. Но се боря с разочарованието, че част от хората не проявиха усилие да разберат каква е опасността. И покрай това, някак остана недоразбрано какво сме направили.

Все пак се надявам преживяното да остане в паметта им. Освен това се надявам ЕС да не отваря отново така широко външните си граници. Трябва да има някаква защитна стена, която донякъде да пази европейските граждани. Въобще цялото това свръхлесно придвижване и струпване на туристи, неспазването дори на минимална физическа дистанция по кафенета, музеи и магазини е риск, който не трябва да поемаме на този етап.

През изминалите два месеца след разговора ни научих много неща, но най-важните бяха две – силата на добрата организация и силата на вярата, че ще се справим и ще победим. Тази вяра е с нас дори в моментите, когато съвсем буквално сме на прага на силите си и пред лицето на смъртта.

Последните думи на проф. Балтов ме връщат и към първия въпрос от книгата на Макс Фриш:

Защо хората, които умират, не плачат?

Не е точно така. Има хора, които плачат в последните си мигове. Но тези сълзи не са акт на съпротива срещу настъпващата смърт. Те по-скоро носят горчивина, че животът не е бил употребен по възможно най-добрия начин. С тях идва съжалението за пропуснати моменти и неконсумирано щастие. Има обаче нещо вярно в това, че на финалната права настъпва едно умиротворение. Хората се предават. Приемат неизбежното - животът е зад тях. Всичко вече е минало. Бъдеще не се предвижда.

Вие лично, с опита си на лекар, страхувате ли се от смъртта?

Всеки студент, който следва медицина, минава през фаза на обострена хипохондрия и открива в себе си всички симптоми на болестта, която изучава. След това минава в другата крайност и започва да живее и работи така, все едно е безсмъртен. Неглижира здравето си. Нещо като иронията за босия обущар. Но накрая и лекарят се страхува така, както всеки друг. Просто той е много по-информиран и знае какво го очаква.
Големият, изначален враг на лекаря е смъртта. Той знае, че дори да спечели много битки, рано или късно ще загуби войната. Смъртта е винаги по-силна.

Кога един лекар решава да напусне сражението, за да спести на пациента ненужни страдания в последните моменти от живота му?

Хората не си дават сметка, че най-трудното нещо за лекаря не е борбата с болестта или смъртта, а тази с неизвестността – случаите, когато е много трудно да прецениш какъв ще е крайният изход. Затова всеки лекар се бори до последно – дори, когато шансът му за успех е минимален. Той е решен да използва всички медицински средства, които са му достъпни. И не само това – добрата дума също, подкрепата, утехата. Защото медицината лекува болестта, но лекарят е този, който лекува пациента.

Погледнато отстрани, качеството на живот наистина е важно. Но в моята практика съм се убедил, че пациентът не си дава сметка за него – за качество на своя живот. Малко хора са способни на подобна саморефлексия. Единственото, което познаваме добре, е болката. Само тя е абсолютна. Когато няма болка, какъвто и да е начинът ни на живот, той е за предпочитане пред смъртта.

Има обаче заболявания, при които няма надежда дори за временно надмощие над болестта. В такива моменти смъртта вече не е враг, а приятел. Имах случай, когато се борих със зъби и нокти за живота на колега, но идва един преломен момент, в който си даваш сметка, че нищо повече не можеш да направиш. Остава единствено желанието всичко да свърши – по възможност без болка. И затова съм склонен да подкрепя евтаназията.

Каква смърт бихте си избрали - в пълно съзнание или внезапно – например, пада Ви тухла на главата?

Мигновена. Тя е много егоистична, защото е жестока спрямо близките, но без колебание бих избрал нея.

Но тогава няма да имате възможност да се сбогувате с близките, да се подготвите, да подредите живота си?

Ако човек не е подредил живота си по принцип, едва ли в последния момент ще може да го направи.

Вие подреден човек ли сте?

Разбира се, аз съм зодия Дева (смее се)

Знаете ли къде бихте искали да бъдете погребан?

Искам част от мен да остане на брега на морето. Там е мястото, където се чувствам спокоен и свободен.

Какво бихте предпочели – да умрете или да продължите да живеете като здраво животно?

Без колебание бих избрал да съм здраво животно. Вероятно някой хищник. Все пак нали съм травматолог – свикнал съм да съм сред кръв и кокали. Нека поне някаква част от мен и от моя предишен живот продължи да ме съпътства.

Кой човек, вече починал, бихте искали да срещнете отново?

Моят колега проф. д-р Емил Таков. Той направи много за израстването ми като лекар. Бих искал да чуя мнението му за това, което се случва днес. Да ми каже дали съм на прав път в това, което се опитвам да правя и променям.

Интересува ли Ви какво ще се случи с човечеството, след като Вие и всичките Ви близки вече няма да са между живите?

Не. Изобщо не ме интересува. Нашата професия е фокусирана изцяло върху настоящето – какво да се направи тук и веднага, за да бъде спасен животът. Цялото внимание е съсредоточено върху настоящия момент. Не ме интересува далечното бъдеще.

В качеството си на лекар, доколко имате нужда от надежда?

Всеки има нужда от надежда – и лекуваният, и лечителят. Надеждата по дефиниция е ирационална, но и в лечението има неща, които на този етап нямат разумно обяснение. Аз не съм вярващ човек в религиозния смисъл на думата, но знам, че понякога отписваме даден случай като безнадежден, без никакъв шанс за оцеляване, а той се възстановява. И след година го срещам и не мога да повярвам на очите си, защото нищо в медицинската теория или практика няма обяснение за това. Върнал се е от отвъдното. Същото до известна степен важи и за т.нар. алтернативни методи на лечение. При тях голямата опасност е изобилието от шарлатани и самозванци. Но ако някой наистина може да помага, трябва да го прави. Имам случаи в моята област, когато се постигат много добри резултати при раздвижване на пациенти с неконвенционални методи на терапия.

Има ли надежда, от която сте се отказали вече?

Да бъда млад. Всеки ден, когато се събуждам и се поглеждам, разбирам, че тази надежда е загубена завинаги.

Какво се случва в операционната, докато ръцете ви са заровени в тялото на пациента? Говорите ли за политика, диети, клюки? Поне така изглежда в медицинските сериали.

Не, при мен няма такива неща. Аз съм максимално фокусиран и не допускам никакво разсейване на екипа. И музика не слушам. Личното ми мнение е, че музиката в операционната разсейва. Не приемам приказки и звуков фон - просто влизаш, оперираш, излизаш. Иначе много обичам джаз - Джордж Бенсън, Ал Жеро, а от младежките години – Earth, Wind and Fire, Kool and The Gang, дори Imagination.

Помните ли първия си пациент?

Разбира се. Беше с едно счупване на раменна става. Бях млад специализант и имах дежурство, когато се наложи през нощта да намествам рамото и да сложа гипсова шина. С този пациент и досега сме добри приятели.

С кой случай особено се гордеете като лекар?

Много са. Например, гордея се с два случая на излекувани наши колеги. Единият е онколог, а другият тогава бе още студент. Буквално го върнахме от оня свят. С едно мотопедче се беше мушнал целият под един микробус.

Коя е най-тежката морална дилема за един лекар?

Да не позволява да бъде корумпиран. Това е голямото изкушение и голямото падение.

Какво никога не бихте направили за пари?

О, много неща – например, не бих правил секс. Не бих дал пари и не бих взел пари за това (смее се). Но ако говорим сериозно, то не бих подменил за пари представите си за правилно и неправилно, почтено и непочтено.

Ако срещнете човек, облечен само в болничен халат, за когото не знаете нищо, по какво бихте разбрали, че е богат човек?

Обикновено богатият човек държи да покаже, че разполага с възможности, различни от другите. Още с влизането се опитва да демонстрира, че е специален, а другите са сенки от миманса. Има една неовладяна надменност в него, която винаги отблъсква.

Вие сте баща на четири деца. Всяко едно от децата Ви ли е плод на съзнателно решение и желание да бъдете родител?

Да, всяко едно. И четирите са направени с много любов и с желание за дете. При мен детето е естественният резултат на всяко истинско обвързване. И според мен това е важен момент в началото на кариерата ни като родители – трябва да го искаме това дете, за да успеем да му дадем всичко, от което то има нужда.

Колко време живеете с един партньор, без да губите искреността пред самия себе си - тоест, без дори наум да си помислите нещо, което би могло да го огорчи?

Седем години. Не, че след седмата година настъпва драма. Просто нещо в нас се пречупва. При мен поне винаги се получава така, макар че връзките ми са коренно различни. Всяка една от тях е в известен смисъл единствена. Но човек неминеумо пренася нещо от себе си от една връзка в следваща. Вероятно затова се повтаря този седемгодишен цикъл.

Ако бяхте жена, бихте ли искали проф. Балтов да Ви е съпруг?

В никакъв случай. Той преследва егоистично желанието си да се занимава със собствената си професия и не отделя достатъчно време на семейството и близките си.

Това ли според Вас е големият Ви човешки недостатък?

Не. Това е недостатък според другите. Аз съм си ОК с това, че работя много. Мисля, че далеч по-лошо е това, че споделям с лекота ненужно много неща. Бих искал да не го правя.

Как бихте дефинирали понятията „мъжественост“ и „женственост“?

Бих казал, че мъжествен е човек, който държи на думата си. Колкото до женствеността, ще цитирам приятеля Хамлет: „Непостоянство – твоето име е жена“. Все пак, ако трябва да бъда сериозен - когато се случи една жена да е едновременно красива и интелигентна, това направо ме убива. Тази комбинация от физическа привлекателност и ум е най-обезоръжаващата женственост.

Тук Макс Фриш пита как се чувствате тогава в компанията на красиви и много интелигентни лесбийки?

Ами как се чувствам - малко неуютно. В крайна сметка освен с хубост и интелект, жената привлича мъжа, създавайки му усещането, че самият той е привлекателен. Покрай другите неща тя го прелъстява и с това, че го намира за прелъстителен. Защото изборът е винаги на жената. Тя избира. В най-добрия случай мъжът има свободата да позволи да бъде избран.

Кое е това, което не бихте простил на приятел?

Не бих му простил, ако се обърне срещу всичките ни общи приятели.

Без кое бихте преживяли най-лесно – без дом, без родина или без да сте видели някога чужда страна?

Мисля, че най-лесно бих се лишил от дом. Твърде много обичам да пътувам. Пътуването е шанс да откриеш нови хора и светове. То е възможност да попаднеш в нечий чужд живот и така да преоцениш своя собствен.

Има ли краища, които Ви навеждат на мисълта, че сте по-пригоден за друга родина?

Буенос Айрес. Когато се разхождах по улиците му, непрекъснато имах усещането, че ей сега ще срещна някой познат.

Има ли място, което Ви изпълва с ужас при мисълта, че би могло да бъде родното Ви място?

Може би Тайланд. Индия също. Не знам защо, но не ми харесват – градовете, миризмите, благовонията, дори подправките им. Аз по принцип много уважавам добрата храна. Но най-доброто в чинията за мен е просто добрият телешки стек.

Наясно ли сте от какво имате нужда, за да сте щастлив?

Да, наясно съм. Животът ми, професията, която имам, ми доставят огромно удоволствие и щастие. Донякъде съм раздвоен между работата си на администратор и на лекар. Но вярвам, че всичко е въпрос на добра организация. Ако много искаш нещо, няма как да не го постигнеш. Ако много искаш да работиш, никой не може да те спре.

Проф. Балтов ме изпраща до главния вход на болницата. Още е краят на февруари и той не подозира, че всичките му летни планове ще са с една единствена дестинация – „Пирогов“. Преди да успея да му благодаря, вниманието му е привлечено от две санитарки, които се суетят около някаква приведена жена. Понечвам да кажа нещо, но виждам, че той вече говори с тях и изцяло е забравил за съществуването ми.