Мария Ванкова от bTV: Понякога чета ден и нощ, за да разкажа тема в минута и половина

Мария Ванкова е един от най-изявените журналисти в ресор здравеопазване и социални теми у нас. Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Носител е на множество награди за журналистика. През 2018-а Репортер на годината в годишните професионални награди на bTV Новините. Част от работата ѝ през годината включва отразяването на продължилите повече от половин година протести на майките на деца с увреждания, осветляването на съмнения за злоупотреби със социалните помощи, разследването за кибер ножа за лечение на онкоболни, който не работи, а държавата е платила милиони за него, както и много други.

- Мария, колегите Ви от нюзрума на bTV Ви посочиха за репортер на годината. Очаквахте ли го?

- Не го очаквах, защото тази награда обичайно отива при някой колега, който през годината е направил ударно разследване, което е имало силен обществен отзвук. Моят профил е по-различен и в годините е ясно затвърден – разказвам казуси в сферата на здравеопазването и на социалната политика, намесвам се там, където хората очакват справедливо решение на проблемите си. Правя и разследвания, но по-рядко. Следя всяка промяна или идея за промяна, която би засегнала огромен брой хора.

Темите ми са изключително важни, от една страна, но от друга – често звучат сложни, трудни за разбиране, изискват добри познания, бърз ум и усет. Колегите често, минавайки покрай бюрото ми, се шегуват, като казват: „Мария, пак ли си се заровила да четеш стотици страници“. Бюрото ми наистина е отрупано с какви ли не документи – доклади, анализи, законопроекти, таблици с различни изчисления. Понякога чета и през деня, и през нощта, за да върша работата така, че да не подведа зрителите. Предизвикателството да разказвам темите обективно, на разбираем, достъпен език, при това в минута и половина, е огромно. Затова съм много, много благодарна на колегите, че отличиха и този тип всекидневна работа в нюзрума.

- Отразявате социални и здравни теми. Къде са най-болезнените точки на „системата“?

- Системата определено не отговаря на очакванията и нуждите на хората. Нито здравната, нито пък социалната. Те често се и преплитат. Очакванията са за модерно здравеопазване, адекватни грижи и отношение към болния и близките му, а нерядко получават точно обратното.

В социалната сфера тази година буквално „гръмнаха“ проблемите на хората с увреждания, които дълги години бяха замитани под килима и скривани в чекмеджето. Проблемите им са огромни, голяма част от тези хора дори не могат да излязат от домовете си заради недостъпната среда, какво остава да се образоват, да си намерят работа и да водят нормален социален живот. Липсва истински, аргументиран, прозрачен, задълбочен дебат за реформа в „системата“ – здравна и социална. Надявам се и хората, и медиите най-накрая да го предизвикаме, така че да се случи истинската промяна.

- Мислите ли, че голямата битка при протеста на майките на деца с увреждания бе спечелена? Какъв вкус оставиха у Вас протестите?

- Голямата битка за майките тепърва предстои. Трябва да признаем, че тези протести постигнаха две важни неща. Първо, поставиха проблемите на хората с увреждания във фокуса на общественото внимание, и второ, наказаха нелепото политическо говорене по тези теми.

Иначе, опозицията, по принцип, се опитва да стои близко до протести, които дестабилизират управляващите. Правилото не подмина и тези протести, според мен. Накрая, за съжаление, те завършиха и с тоталното разединение на майките. Едните смятаха, че се е прекалило с демонстрациите, че се е изгубил фокусът на недоволството им и че сред редиците им се прокрадват и политически цели. Другите казваха, че първите са провокатори.

Предстои да видим как ще продължи да „живее“ инициативата „Системата ни убива“. Още повече, че истинската ѝ битка предстои, защото новите закони, които ще се гласуват от Народното събрание, според експертите са спорни откъм краен ефект. Най-вече защото бяха написани набързо, под натиск, в условия, в които едновременно се трупаше рейтинг, недоволство и опции за изход. Очакванията са големи, скептицизмът също.

- В репортажите си винаги се стремите да разкажете новините на разбираем език, да ги обясните ясно и достъпно за зрителите. Често Ви се налага да интервюирате обикновени хора с техните ежедневни проблеми. Лесно ли ги убеждавате да застанат пред камерата?

- Да убедиш хората да разкажат за проблемите си пред камера е трудно. Обикновено тези, с които аз се срещам, са тежко болни, пенсионери или пък хора, останали без работа и изпаднали в риск от бедност. Често се срамуват от дома си, от условията, в които живеят, страхуват се, че ако споделят за проблема, ще им отнемат и малкото, което им е останало. В такива случаи журналистът има едно единствено оръжие – доверието. Ако го спечелиш, тогава и историята ще „види бял свят“.

- Кои теми са били най-трудни за Вас?

- От емоционална гледна точка съм имала доста „трудни“ теми. Срещите ми с тежко болни деца, със семейства на деца с увреждания, оставят своя белег. Аз съм много емоционален човек, не мога да затворя вратата, да завъртя ключа и да си тръгна от историята. Понякога дни наред я мисля, опитвам се да помогна на хората и отвъд репортажа, отвъд телевизионния ефир.

Иначе, от гледна точка на съдържание на темата, много често трябва да разказвам на достъпен език сложни неща, но пък важни за хората. Само обща култура не върши работа в такива случаи. Трябва допълнителна, задълбочена подготовка, но пък времето затова е кратко, защото новинарските емисии са няколко на брой, всеки ден. И влизам в „припрян“ режим, в който хем трябва да си „светнат“ по темата, хем нямаш време да се „светнеш“. Допускала съм грешки и съм се поучавала от тях.

Осъзнала съм, че на повърхността може да погледне всеки, журналистът трябва да даде дълбочина на проблема. Трябва да носи „добавена стойност“ на информацията.

- Вече 10 години сте репортер в bTV? Изкушавали ли сте се някога да поемете по друг път – в журналистиката или извън нея?

- Преди 10 години бях одобрена за стажантската програма на bTV Новините. След като приключи, ми предложиха да остана. И така вече десетилетие, което неусетно мина. Ясно е, че между мен и журналистиката любов има. А във всяка любовна връзка се появяват и въпроси от типа „дали сме един за друг“. Работата ми е динамична, стресова, краде от личното ми време, често ме оставя и без него. Дори и да ми е идвало да зарежа всичко и да си кажа „не сме един за друг“, оценката на колегите, на хората, на които се опитвам да помагам, удовлетвореността от добре свършената работа, ме оставят там, където мисля, че ми е мястото.

- Какво се промени в работата в телевизията за тези години?

- Промениха се много неща – като започнем от това как изглеждат новинарските емисии, технологичната еволюция, която преживява ефира, и стигнем до там, че вече всеки си мисли, че може да е „медия“ и „журналист“, ако има телефон в ръка, което пък ни поставя пред особено предизвикателство да защитим смисъла на професията ни и на това да ни има.

Неслучайно bTV Новините стартира нов проект „Новините отвътре“, който дава възможност на зрителите да надникнат зад камерата и да разберат как точно се случва работата на ТВ журналистите. Целта на поредицата видеоматериали е да помогне на хората да разпознават по-лесно истината в днешната информационна среда, повлияна от фалшивите новини и съдържанието в социалните мрежи. Искаме да помогнем на потребителите, когато си създават критерии, по които да подбират, анализират и използват източниците на информация.

- Получавала ли сте заплахи или натиск да не излъчите свой репортаж?

- Не съм получавала нито заплахи, нито какъвто и да било натиск да излъча или не даден репортаж. Дори да се случи, bTV е зад гърба ми, в това не се съмнява никой от колегите ми в нюзрума.

- Остава ли Ви време за странични занимания извън журналистиката?

- Опитвам се да имам време и извън телевизията - да се срещам с приятели, да пътувам, да спортувам. Тази година отделих и време за учене – завърнах се в университета и обогатявам знанията си по икономика на човешките ресурси. Старая се 2-3 пъти годишно да се прибирам и в родния си град, в който живее семейството ми. Дължа много на майка ми и баща ми – за възпитанието, което са ми дали, за подкрепата, хармонията и примера. Имам двама племенници, които обичам много. Веднъж бяха нарисували сърце на плочките на тротоара пред къщата, а до него по-малкият беше написал „Добре дошла, лелЮ“. „Ю“ – то е умишлена грешка, която препраща към думата „лЮбов“