Какво е общото между ревютата и вафлите?

Познавам Николаос Цитиридис-Додо от 8-ми клас. Ако някой тогава ми беше казал, че някога ще вземам интервю на неприятния училищен барабанист с нелепо дългата коса по случай новата му книга, щях да му се изсмея. Сега, 11-12 години по-късно, и двамата сме (не)приятно оплешивяващи и се смеем.

От репортер в OFFNews Додо реши да се преквалифицира и да започне да пише... ревюта на вафли. Вярвате или не, блогът му "Ревюта на вафли - РВ" е един от големите хитове в социалните мрежи, набирайки над 10 000 последователи точно за година.

Сега на хоризонта се задава и премиерата на неговата първа книга с ревюта на битието ни - "За вафлите и хората". С 42 ревюта, есета и разкази, които оценяват случки и неща от живота по абсолютно независима и несъществуваща скала. Книгата ще има своето официално представяне с безплатни вафли, огнегълтачи и дракони на 29 май от 18:00 часа в "Greenwich Book Center" на "Витошка".

Освен всичко друго, Додо е професионален смешник, шут, шегобиец, майтапчия и - както е модерно напоследък - комедиант. Той е сред водещите лица на "Комеди клуба" в София и смехът, общо взето, е неговата професия. Освен че ме подкупи с вносни вафли от "Кореком", за да промотирам книгата му, с гръка си говорихме за палячовците в политиката, що е то истина, новата комедия в България, за колко кинти ще си легне с Тереза Мей (това го изрязахме от интервюто) и още пикантни като халапеньо теми. Разговорът е във формат "искрено и лично" и не е за хора със слаби сърца и малки деца.

Предупредени сте.

Що за психично неуравновесен човек се захваща да прави ревюта на вафли?

За да се уравновеси човек, трябва да си намери отдушник на душата. Не знам колко съм неуравновесен, даже мисля, че балансирам доста добре между всичко, което се случва в живота ми. „Ревюта на вафли“ беше една шега, която се превърна в балансьор. Не знам как да отговоря на този въпрос по друг начин. Това е най-обикновен блог, който обхваща две на пръв поглед несвързани неща – вафли и ревюта. И хумор.

Имайки предвид, че в момента сме насред политическа кампания, представяш ли си „Ревюта на вафли“ да прерасне в политически проект? Или може би първо ще започнеш телевизионно шоу, ще си обръснеш главата и чак тогава?

С главата вече съм се заел много усърдно. Но и съм си мислил да правя политически ревюта. Обаче, понеже са доста обидчиви нашите политици и имат пари за кампании и за съдене, предпочитам да седя и да си ревюирам вафлите. Но ако някой ми предложи много пари, ама много пари – бих ревюирал тяхната кампания. Съвсем честно. За пари правя всичко. Дори книга написах, да му се не види.

В първото ми интервю за „Комеди клуба“ с Дани Гроздич (пичът, който ни учи на сръбски) си говорихме за това с кой плод се тренира най-добре да правиш секс и хуманно ли е да спиш с пилета. Но бяха други времена.

Не може вече. В някой блог евентуално, защото и Фейсбук цензурира. На мен обаче ми пуска гювеч. Не знам дали някой досега не ме е докладвал, но имам много голям късмет, тъй като пиша с доста нецензурни думи. Досега не съм имал проблем, но съм на ръба на бръснача. Автоцензурата обаче е налице, защото все пак се опитвам да не прекрача някаква граница, след която Зуки ще ме банне.

Какви са най-странните неща, с които си се сблъсквал по време на ревютата ти?

Случаят с г-жа Киселичка ми беше най-забавният до момента. Историята накратко е, че на 1-ви януари си купих едни отвратително гнусни вафли, които изглеждаха зле, но просто си казах „дай да тестваме, това ми е работата, нали“. Опитах и наистина беше супер трагедия, до ден-днешен това е най-гадната вафла, която съм ял. По стар журналистически маниер реших да проверя в Търговския регистър кой, аджеба, е решил с тая фирма да прави вафли. Семейна компания на въпросната госпожа се оказа. И стана лафче покрай това.

Най-смешното обаче беше, че под ревюто се появи самата г-жа Киселичка, шефката на фирмата, и ме обвини, че съм ѝ натирил вафлата нарочно, че съм от конкуренцията, че се опитвам да ѝ скапя бизнеса и не знам си какво. Бъзикът стана голям. Това бе едно от ревютата, които станаха viral, както се казва. Имаше 3 такива момента за блога, някакви хора ми споделиха масово ревютата и така потръгнаха нещата. Киселичка беше последният такъв момент.

Други странни неща няма кой знае колко, защото доскоро бях анонимен и личността ми не беше замесена. Сред приятели вървеше бъзик, но нищо странно. Хората, които ми пишат, са интересни. Предлагат ми вафли, предлагат ми да пишат ревюта, брак са ми предлагали по Фейсбук – мъже, но и жени. Но нищо фрапантно, очаквах повече луди. Може би се крият.

Може би пък истински лудите да са феновете на бисквити.

Сетих се всъщност от скоро пример. Написах, че ако някой иска да ме види, винаги може да дойде в „Комеди клуба“ да ме гледа. Буквално на следващия ден там имаше оставен пакет за мен. В едно пликче имаше вафла, която се казва „Алиби макс“. Тя беше увита в салфетка и върху нея с червен маркер – нещо като червило, ама не беше май – беше написано: „Пълнеж. Пълнеещ. Пълнееш“. Имаше и лепенка на усмивка с брекети. Без име, без адрес, без нищо. Питах кой е това в Инстаграм и Фейсбук, но никой не се обади. Аз и досега не смея да я опитам тази вафла.

Много хора ми носят вафли от различни места, но в повечето случаи не приемам вафли от непознати. Кой знае какво може да ми дадат. Знам, че едва ли това им е целта, но все повтарям, че Джон Ленън е умрял от фенска ръка.

И накрая реши да напишеш книга?

Да, за месец и половина я написах. Това е четвъртият ми опит да пиша, от години все си викам, че ей сега ще напиша нещо, дай днес, дай утре... Но изведнъж ми дойде идеята да правя ревюта на разни други неща. „Озон“ ме потърсиха в един момент за друго, а аз взех, че им предложих да пиша книга. И те казаха „давай“. Книгата съдържа 42 (защото това е отговорът на живота) ревюта, разкази и есета, които винаги завършват с оценка на преживяното. Има ревю на гости при мама, ревю на БДЖ, ревю на софийските дилъри, ревю на първия ми път.

Но се притеснявам как ще реагират хората. За пръв път пиша книга и реакцията на публиката е най-важният барометър. Като комедиант съм свикнал да виждам как реагира публиката на шегите ми. Ако се смеете на едно и също нещо, значи сте близки по някакъв начин. За мен хуморът е много свързващо нещо. Ако си в компания и кажеш лафче, хората, които се засмеят, ще ти станат по-приятни и означава, че сте на едно ниво горе-долу. Ако има хора, които не ти се засмеят обаче, веднага приемаш, че сте по-далече едни от други, че едва ли не ти се сърдят и т.н. Не че търся масовото одобрение, просто искам да видя дали може да станат нещата с книгата.

Човек ще каже, че търсиш толкова силно одобрението, за да комплексираш липсата на одобрение и любов, които не си получил като малък?

Мога да кажа, че майка ми ми е дала любов за 5 милиона деца напред. За комедията, като става въпрос, вече гледам по съвсем различен начин, откакто се занимавам професионално с нея. Разбрах, че всичко на света може да е смешно, абсолютно всичко. Дори да си говорим за най-гадните и гнусни теми, за които да се сети човек, пак може да се засмеем. Въпросът е как да направиш шегата смешна. Ако шегата ти е за аборт, преди да я кажеш, трябва да си обяснил как цялото това нещо може да е смешно. Трябва да постелиш път дотам.

На сцената на „Комеди клуба“ една и съща смешка мога да я разкажа по начин, който да предизвика вълна от смях, но и по начин, на който никой да не се засмее. Когато се проваля първия път, запомням в кой момент да направя заобиколка, да направя въведение към шегата. И така ти да доведеш хората до шегата, така че накрая да си кажат: „Бахти, как от вафли стигнахме до Ердоган?“ Като пишеш за вафла „Хипер блек“ (черната вафла), можеш да споменеш нещо за БХК без проблем. Никога не съм се опитвал да провокирам хората нарочно, всичко, което съм писал, идва вътре от мен. Освен може би Бареков, който ме е блокирал от Фейсбук страницата си.

Бареков? Как от вафли стигнахме до Бареков?

Ами да, този човек е ходещо меме. Мен малко ме е срам, че подобни хора представляват България в ЕП. Но не мисля, че само ние сме пратили такива хора в Европарламента. Там е абсолютна сбирщина от такива индивиди. Реално ЕП представлява европейците. Всеки си заслужава управлението. България си заслужава Бойко и не смятам, че това е лошо. Това е много добър урок за всички ни. Ако сме недоволни от системата, която ни управлява, значи сме недоволни от себе си. Ако сме недоволни от себе си, значи трябва да променим нещо в себе си. Чак тогава ще дойде и политическата промяна. Явно сега сме си добре, щом от колко там години сме на това дередже – любима моя българска дума. Всичко е наред.

Спомена „Комеди клуба“, но как започна всичко там?

Бях ходил само веднъж там, за да видя какво е стендъп комедията. Преди това бях запомнил само един комедиант – Габриел Иглесиас. И когато отидох в българския „Комеди клуб“, след това ФБ ми показа реклама: „Пробвай се на отворения микрофон и спечели 100 лв.“ Отидох и 3 пъти подред спечелих. Оказа се, че явно го мога. Отворените микрофони са събития, на които пълни аматьори излизат да се пробват, а публиката гласува кой се е представил най-добре. След третия път с Иван Кирков вече проведохме разговора за нещо по-сериозно. И така от 25 февруари 2016 година започнах да се занимавам с шеги.

За тия години обиколихме цяла България, в „Комеди клуба“ сме всяка вечер, 5 пъти сме имали шоу в Зала 1 на НДК. Много често в интервюта колегите ме питат „на какво се смее българинът“. Ами на шеги се смеят. Комедията е една и съща за всички по света. Това, което ми се иска, е да променим комедията, която се представя пред българина. В момента масовият хумор на мен тотално не ми допада. Говоря за типа шеги на Слави, „Комиците“ и „Шоуто на канала“, където се представя кенефен хумор. Тоест, да пръдне актьорът и хората да се засмеят. Аз също имам шеги за пърдене, но смятам, че подходът трябва да бъде различен. Да има малко финес. Не, примерно, името на героя да е Пръдльо Пръдлитков и вече хората да се заливат от смях. Преди 200 милиона години шегата, че сватбата е двама луди и двеста гладни, е била върха на комедията. Сега не е.

В България всичко идва късно. Стендъп комедията дойде с 35 години закъснение. Но съм щастлив да кажа, че в момента тя се намира в един хубав и изчистен формат. Има постоянство, самоиздържа се, случва се често, не са един или двама души, които го правят. От 2012 година, откакто Иван го прави това нещо, от дума в търсачката това се превърна в забавление в петък вечер. Или в понеделник, вторник, сряда и всеки друг от дните. Намираме се в революционен момент за българския хумор. Ще оцелеят само най-добрите.

Има ли достатъчно хора да се занимават с това? Свежа кръв?

Всеки месец имаме по няколко отворени микрофона. Всеки път има нови лица, но и доста хора, които се явяват по няколко пъти, за да се самоусъвършенстват. Желание има и то е огромно. У нас няма място за много комедианти, малка държава сме, не може като Америка да имаме 30 големи имена. Сцената е ограничена и откъм хора, и откъм рекламодатели, но все пак я има. Затова ще оцелеят само най-добрите. В момента стендъп комедията е като балон, който се надува, но в един момент ще се пукне и тогава истината ще излезе наяве. Ще се види кои са истински качествените и сериозни хора. Така е и в политиката, между другото.

И двете са комедия.

Така е. Знаеш ли, работил съм 7 години в OFFNews, тука ме направихте човек.

Разбрах обаче, че в журналистиката не е лесно да казваш всичко, дори да го считаш за истина. А в комедията можеш да кажеш всичко, стига да е смешно.

Този модел ми се струва по-автентичен за правене. Колкото и да се правим, че желаем да чуем истината и я искаме, всъщност хората изобщо не се кефят на истината. Просто не се радват на това да чуят, че животът е кофти, че нещата около нас са зле. Отвъд истината обаче идват решенията. Идва другата истина, че можем да си направим живота по-добър, но това пак зависи от нас самите, не от някой друг. Още една истина, която не желаем да чуем. Хуморът е прекрасен отдушник, при който да чуем проблемите си. Да се надсмеем на тях. И така всичко става по-лесно.