Изолацията удвои домашното насилие и убийствата на жени

От 13 март, когато беше обявено извънредното положение заради коронавируса, се затворихме в домовете си и се оказахме в капана на „най-съвместното“ съжителство, което ни се е случвало. Първите страни, които въведоха мярката, първи докладваха за увеличаване на случаите на домашно насилие, а от ООН дори предупредиха за увеличаване на психичните разстройства. Равносметката у нас е 7 смъртни случая на жени вследствие на домашно насилие и над 80 сигнала за тормоз на горещите линии. Причините това да се случва, коментираме с доц. Михаил Околийски, представител на СЗО у нас.

Доц. Околийски, СЗО у нас съобщи за 7 убийства на жени, над 80 сигнала за домашно насилие в месеците на изолация – има ли увеличение на случаите спрямо предишни периоди и какво е то?

Увеличението е двойно.

Какви са причините?

Физическата изолация и принудата да не се напуска дома през последните два месеца повлияха на психичното здраве на хората и където е имало тлеещи конфликти, те са прераснали във физическо насилие между партньорите. В мнозинството от случаите това идва от мъжа, независимо дали съпруг или партньор, към жената или към децата. В много редки случаи от жената към мъжа. Тази тенденция се наблюдава от организации, които се занимават с насилието над жени. Те докладваха за двойно увеличаване на случаите. Другата причина, поради която се случва това е, че жените, които са имали по-свободен достъп до консултиране, услуги, подкрепа от тези организации, пак заради изолацията, не са имали възможност да ги ползват, затова нещата ескалират. 7 убийства от началото на епидемията, като голяма част от тях е могло да бъдат предотвратени при по-системна работа в областта на превенцията.

Може ли да се твърди, че в ситуация на изолация се минава на друго ниво на тормоз и там, където доскоро е имало само вербално насилие, се е появило физическо?

Категорично. Това се случва понякога неусетно. Във всяко семейство е нормално да има спорове и разгорещени дискусии, особено когато хората са изолирани. Тънка е границата между вербалния тормоз и физическата нападка в едно общества, в което хората са доста объркани какво точно представлява насилието, има ли насилие или изнасилване в брака. Това се случва в едно патриархално общество, в което има и много „паяци“ – организации, които по геополитически причини поставят под въпрос дали си заслужава да се говори, да се инвестира в стъпки за правата на жените и децата.

Да не се посяга на българското семейство…

Да не се посяга на „традиционното българско семейство“. Под традиционно те имат предвид властта на мъжа над жената.

Бащата, който удря по масата…

Да, бащата, който пие ракия, който трябва да бъде обслужван и слушан за всичко и на когото не може да се противоречи. Това са неща, които не могат да бъдат приемани в една страна от ЕС. Може би някъде другаде да, но ние сме част от европейските ценности. Понякога се смята, че равноправието на жените се изчерпва с това да ходят да работят и да се грижат за домакинството.

Да, дали са ни това "свещено право". Вероятно когато двойката е капсулирана в дома си, неподозираните до момента насилници се изявяват. Коректно ли е да кажем, че извънредното положение е показало истинското им лице?

Точно така – това са потенциалните насилници. Те имат определени психологически характеристики. Има хора с по-изявени психопатни черти – те са около 4% от всяко население. Там границата между насилие и егоизъм е много крехка. Обратното е насъскването един срещу друг, обвиняването на партньора за всички беди, които се случват, включително икономически, за децата, които не са добре възпитани, защото понякога не слушат.

Децата имат нужда от отреагиране на всички емоции. Това някои авторитарни родители не го разбират, защото в извънпандемично време обикновено децата са на училище или на детска градина и те не стават свидетели на всички тези динамики. Изведнъж, когато това се случва пред тях, са ужасени или ядосани от поведението на децата си и се опитват късоединително да ги „възпитат по правилния начин“ - да си мълчат, да слушат, да се подчиняват и това събужда много сериозни динамики. Понякога майката се проявява в защита на децата и точно това са отключващите елементи, при които слаби, незрели характери на бащите могат да "извадят" проблеми със самочувствието, проблеми от собственото им минало и това да доведе до експлозивен коктейл от готовност към насилие и проявата му.

Бяхме подготвени, по силата на развитите добри практики в СЗО, че това ще се случи. Имахме данните от Ухан, където също се наблюдава двойно и тройно увеличаване на насилието, двойно увеличаване на разводите, поради точно такива проблеми, и се опитахме с доброволци и с „Анимус“ да „бием камбаната“ в България. Преведохме всички тези добри практики, споделихме ги с колегите, с Министерство на здравеопазването.

Какви са тези добри практики?

Това, което е изключително важно, е сенсибилизирането както на обществото, така и на отделните членове и семейства към насилието. Нуждата от директното докладване на насилието. В случая и здравните системи играят много важна роля за услугите на тези жени, които трябва да са налични. Ние затова казваме, че неправителствените организации от сектора, трябва да продължат да функционират, общопрактикуващите лекари трябва да има компетентността да разпознават не само психично здраве и депресии. Аз съм бил обучаван как общопрактикуващ лекар или травматолог моментално, като част от протокола, е длъжен да пита – тази синина от какво е предизвикана, ако има счупване от какво е предизвикано, и веднага е длъжен да докладва случай на съмнение към съответния органи.

Това у нас все още се тълкува като нездраво любопитство и надничане в „чуждата къща“. Казвате, че има механизми как трябва да се реагира, но на практика те не работят при нас, нали?

Някои работят, но нещата се случват на парче – в някои градове и лечебни заведения, където има по-голяма добронамереност от страна на началниците. Но тези неща, които споделихме, трябва да се осъществят на всички нива - първо правителството и политиците трябва се включат в създаването на основни услуги за справяне с насилието срещу жени, да ги има ресурсите, да са достъпни. Това е предмет на Народното събрание и правителството. На второ място здравните заведения трябва да имат информация за услугите, които се предлагат – горещи линии, кризисни центрове, психологически консултации за преживелите домашно насилие, включително телефонни номера, работно време и така да се установи връзка.

Общопрактикуващите лекари, специалистите, медицинските сестри трябва да бъдат запознати с тези рискове и последици, защото те работят на първа линия, влизат в директен контакт с тези жени и деца. Това включва и емпатията. Казвате, че това го няма – да, няма го, защото не е достатъчно задълбочено включено в учебните програми по медицина или сестрински грижи. Има подобен вид подходи - как да изслушаш, как да слушаш без да съдиш, да проведеш интервю – без да бъде разпит. Така даваш подкрепа и повишаваш овластеността на жената след това да си търси правата.

Гражданите трябва да бъдат осведомени за този риск от насилие – да имат сензитивност, информация за проблема. Това направихме със СЗО. Жените, които са подложени на насилие трябва да могат да търсят подкрепа от семейство, приятели, местни служби и т.н., за да се реагира веднага. Това не са случайни подхлъзвания, те са системни и в някои случаи жертвите трябва да могат да напуснат дома си незабавно.

В някои страни има много ясно адресирани указания към жертвите на домашно насилие – какво да направят – да си подсигурят убежище, да подготвят важните за тях и децата им документи, да осигурят свидетели на насилието. Имаме ли такива правила?

Има ги, но са на сайтовете на организациите, които работят по проблема. Важно е обаче да влезеш в контакт, този механизъм да сработи и да получиш подкрепа. Защото само по себе си това знание нищо не ти носи. Дори може да те фрустрира допълнително – има помощ, но не можеш да я получиш. Затова тази перверзна система на мъжете работи – защото темата е маргинализирана в обществото – псевдо-традионно-християнски семейства злоупотребяват с тази тема, твърдейки, че това са някакви чужди интереси, „джендърски истории“.

Ние имаме традиционни български семейства, но те не включват подобен тип унижение и насилие към близките ни – включват правата и на децата, и на жените. Затова в подобен тип кризисни моменти вероятността от насилствени отношения се увеличава. Защото двойките са повече време в тесни контакти. Мъжът като лидер на семейството, какъвто често е, е изправен пред потенциални икономически загуби, загуба на работа – това много фрустрира, депресира и тази фрустрация най-често се насочва към най-близките – защото не може да отиде да се сбие с работодателя и отреагира към най-слабите и най-уязвимите. Тези нива на стрес трябва да бъдат адресирани, да бъдат отработени.

Има психиатрична помощ, която се поема от НЗОК, но психиатрите работят с психиатрични заболявания. Психологичната помощ не е платена по никакъв начин – нито от НЗОК, нито от някой друг. Човек трябва сам да си плати, не всички семейства могат или нямат чувствителността да го направят, а могат да получат помощ. Но това е лукс, това е скъпо. Тези насилнически интервенции включват и неща свързани със сексуалното и репродуктивното здраве – жените, които са принуждавани да раждат по схема, да правят секс по схема.

Разпознават ли изобщо жените принудата към секс в семейството като насилие?

Иска ми се да сме пораснали. Няма надеждни данни за това у нас. Не се събират в България. В други страни се правят много изследвания, аз съм чел много такива, има база данни и могат да се правят интервенции. В случая говоря от личен опит, като терапевт, защото съм работил с двойки и знам кой влиза в кабинета. Но това пак е върхът на айсберга. За да дойде човек в кабинета да потърси и получи помощ, трябва да има потребността да го направи – да е мотивиран да работи върху проблема, да отдели време. Психотерапевтите не дават съвети, но създават контекста да се случи промяната – отстояване на правата пред партньора или ако това не се случи - да се разделят. Случва се човек да е в безкрайна трагедия заради брака си, а много хора го поддържат заради децата или поради други нерационални аргументи.

Като говорим за нерационални моменти – коя е доминиращата причина да се крие насилието – народопсихология, срам, страх, недоверие, че институциите ще те защитят?

Всички тези неща, в различна степен, доминират при всяка жена. При някои жени е срамът, че семейството им не е образцово. Години наред крият зад лъскава фасада това, което се случва, за да не се разбере, че партньорът им е провал. На второ място е страхът – ако тръгнеш да правиш нещо, какво ще ти се случи – страх от мъжа, от родителите му, от приятелския кръг. Третото – "аз и да реша да го напусна, кой ще ми помогне" – чуването на подобен тип преживявания на други жени с полицията и съда, че това се влачи с години, пишат се фиктивни протоколи, които не помагат, обезверява. Полицията е обучена да работи с такива случаи.

И по време на тия два месеца изолация имаше дежурни съдилища, където можеше да се реагира моментално, в рамките на деня и да се получи защита. Много от тези мъже са страхливи, когато бъдат потърсени от органи на властта, много често се спихват. Въпросът е наистина да се потърси помощ навреме, за да се превентират подобни ситуации.

Имам наблюденията, че за съжаление, дори около нас се разпаднаха доста бракове и това винаги има някаква по-фундаментална причина. Но много често е заради осъзнаването на необходимостта от хармонични отношения. На базата на контактите със света, четенето на литература, в развитието на обществото намалява броят на жените и мъжете, които са склонни да запазят обществената представа за брака си и да продължат да живеят по нещастен начин и започват да търсят фамилна терапия, ако им се помогне - да възстановят отношенията или да се разделят.

Възможно ли е да има ефективна терапия, когато в семейството има насилие?

Малък е процентът на успеваемост, защото профилът на насилника е такъв, че той много рядко иска да получи помощ, да се промени, не вижда вината в себе си. Това са хора със социопатни черти, които нямат никаква заявка за помощ и терапия. Не са склонни да работят. Когато съм работил с жени е било по-скоро да осъзнаят силата си, да прекратят такава връзка и да продължат напред.

Кой подава сигнали за домашно насилие най-често – близки на жертвата, самата жертва, децата ѝ?

Най-често е жертвата и понякога приятели или близки. На трето място – децата. Получават се такива сигнали – „татко бие мама, искам помощ“. Такива сигнали и преди кризата бяха много. Сложното на всеки такъв сигнал е, че трябва да бъде проследен. Затова беше много ценно въвличането на социални работници и психолози за разнищването на такива случаи. Трябва стъпка по стъпка да се мине през всички кръгове на ада. Това е много сериозна битка.

А има ли сигнали „мама бие тате“?

Единични случаи. Има по-скоро сигнали за психологически тормоз – за недостатъчна потентност, осигуряване на препитание, но за физическо насилие са единици.

Обикновено казват, че когато се говори за домашно насилие нещата се представят едностранно. Мъжете не са ли дискриминирани по тази тема?

Има го това, но статистиката е факт – 7 жени убити, нито един мъж убит от партньорката си. Всъщност има два случая на разширено убийство със самоубийство – убива жена си и след това себе си – случаите са дори 8. Самоубива се, защото знае какви са последствията – такъв мъж е жертва на самия себе си. Финансовият мотив изобщо не е на първо място, той е на четвърто или пето. При самоубийствата на първо място са междуличностните проблеми. Това е доказано статистически на база проучванията на Националния център за обществено здраве и анализи.

Има семейства с ниски доходи, които са много щастливи, защото са разбрали кои са ценните неща в живота. Изследването на честите психични заболявания, което направихме, показва, че хората в България винаги се сравняват с по-богатите си съседи или страни и затова страдат. Искаме да е като в Германия и Дания и като не е, се чувстваме нещастни, недооценени, нереализирани и това няма край. Ако влезеш в подобен перверзен кръг на сравнение с по-богатия съсед, винаги си гонещ и губещ, винаги има някой по-богат, по-успешен, с по-мощен автомобил. Затова казвам, че има хора, които не са богати, но са щастливи с това, което имат в момента – със здравето си – психическо и физическо, и с децата си. И са здраво стъпили на земята. Това опира и до жизнена философия, вяра в непреходни ценности. Ако парите са ти измерителя за щастие, няма хипотеза да бъдеш щастлив, защото не можеш да спечелиш всички пари на света.

Правилно ли е да предположим, че пандемията ще отшумява, но домашното насилие не, защото след здравната криза идва икономическата?

Липсата на възможност за пълноценна почивка и невъзможността да отреагираме на напрежението означава, че тепърва ще имаме отражение на тази криза и затова е много важно да смекчим удара. Правим много неща със СЗО, но е важно хората да искат да работят върху психичното си здраве, върху семействата си, върху себе си. Това е като с мерките на щаба – не можеш за всеки да "закачиш" служител на РЗИ. Има хора, които винаги се опитват да саботират каквито и да било мерки, но можем да говорим, да популяризираме здравното обучение в училищата, за да израсте поколение, което е нетолерантно към всякакъв вид на насилие.

Как да работим върху отношенията си, за да не позволим моментни искри да прераснат във вербално или физическо насилие помежду ни?

Изолацията и съвместното прекарване на времето вкъщи може да бъде използвано за положителни, градивни цели – да се опознае двойката, да положи граници, не прекъснато да е заедно, а да си разделят пространството с децата и всеки да работи върху себе си. Да се срещат по по-фин начин за обяд, за вечеря, да се самоусъвършенстват – това е градивният вариант.

За всичко трябва да се говори и за фрустрациите, и за проблемите. Да се търсят решения. Когато двойката няма фантазия за това - да потърси помощ от специалист. Това вече не е стигма и не е срамно, все повече хора търсят помощ от психолог. Проблемите на психичното здраве се идентифицираха наскоро от генералния секретар на ООН – г-н Антониу Гутериш, като най-сериозното последствие не само от пандемията, а и по принцип, защото предизвикателствата към психичното здраве ще бъдат огромни по отношение на депресиите, тревожността, биполярните разстройства, които се обостриха в състояние на криза, а не всички страни са готови да се справят с това.

Има държави с много добри системи за предоставяне на психологична и психиатрична помощ. За съжаление, в България има изготвена програма за психичното здраве, входирана е в МЗ още през есента на миналата година, но няма никакво развитие, въпреки че има консенсус в гилдията. Разписано е с изискване за финансиране и приемане от МС.

Доц. д-р Михаил Околийски е завършил социална терапия с профил сексология през 1995 г. в Хумболтовия университет в Берлин, а през 1998 г. получава докторска степен по сексология от същия университет. От 1998 г. работи като експерт в направление „Психично здраве” към НЦОЗA и за СЗО. Автор е на доклади и семинари в страни от Европа, Азия и САЩ. Има публикации в български и международни научни списания и в Международната енциклопедия по сексология.