Христо Йоцов: Свободата и оптимизмът са задължителни за всяко изкуство

Композитор, аранжор, барабанист, преподавател. Автор на симфонични творби, джазови пиеси и аранжименти, филмова и театрална музика. Носител на редица престижни награди. Един от най-влиятелните и значими джаз музиканти в България.

Професор Христо Йоцов, ще отпразнува своята 60-годишнина на Plovdiv Jazz Fest с общ концерт с Антони Дончев и тяхната "Акустична версия". По време на фестивала двамата ще бъдат удостоени с Награда за цялостен принос в джаза.

Извънредната 2020 година за Вас се оказва изпълнена с хубави събития

Извънредната ситуация е тежка за всички ни, но пък тя отвори и доста възможности, до които иначе българските музиканти трудно биха достигнали. Въведените ограничения за пътуване в света направиха достъпни за нас много фестивали и сцени, които обичайно са окупирани от чужденци.

Лично аз реализирах тази година едни от най-големите си проекти – участие с Биг бенда "All Star" на Варненско лято, с "Jazz Cats" на фестивала в Плевен. Предстои с Варненската опера да реализираме "Jazz Cats", вече надграден със симфоничен оркестър. С Хилда Казасян също имахме концерти. Разбира се и много проекти отпаднаха.

Затова трябва да кажа едно огромно благодаря и респект на Мирослава Кацарова и Танко Кацаров, които с героични усилия не допуснаха Plovdiv Jazz Fest да се отложи, което би било най-лесното решение. Жалко е отпадането на Ричард Бона, защото можеше да се получи много любопитна и необичайна среща на различен тип музиканти и стилове. Но рано или късно тя ще се осъществи. Надявам се, че догодина неуспелите да се реализират идеи ще намерят своето място и време.

„Аngry Cat" ли се оказа тази пандемична година за джаза, ако използваме името на едно от парчетата в проекта „Jazz Cats“?

Да, малко сме аngry от всичко това, но и сме happy, защото България е една от много малкото страни в Европа, в която културният живот не спира. Това за мен е добра новина. Вероятно някои ще репликират: За вас музиката ли е по-важна или животът? За нас музикантите, двете неща са взаимно свързани и едното без другото не може.

Джазът първосигнално винаги се е свързвал със свобода. Как се брани тази свобода в настоящата ситуация?

Всеки, който се занимава с изкуство трябва да изпитва тази свобода. Тя е абсолютно задължителна. Но това със свободата на джаза е малко атавизъм, защото тази фраза важеше за годините, когато джазът в България малко или много беше рестриктиран и джазовата музика беше символ на свобода.

Свободата е необходима за всяка творческа личност и в този смисъл тази психоза, насадена в последните месеци, дава най-сериозни отражения върху творческия процес. Не възможно, докато се облъчваме с ужасни новини и чувство за безизходица, същевременно да се създават много позитивни и стойностни неща. Дали ще излезем на сцената, или не - това е не е толкова пагубно. То е част от професията. Но творчеството страда много в момента.

Като председател на Българска музикална асоциация бяхте категоричен, че хората на изкуството са проявили сплотеност и активност, невиждана до този момент. Само те обаче достатъчни ли са за оцеляване?

Мога да изразя висока степен на гордост, че успяхме да се сплотим и да постигнем немалко в структурирането на културния процес в България. В едно много продуктивно сътрудничество с Министерството на културата се свършиха неща, които едва ли някога щяха да се направят. Успяхме да извлечем максимума от създалата се ситуация. Немного държави могат да се похвалят с отварянето на толкова много програми, които под една или друга форма да подпомагат не само музикантите, но и всички творци. Това е една сериозна крачка напред, въпреки че има още много какво да се постигне.

Звучите изненадващо оптимистично

Участвам, по един или друг начин, в този процес и затова смело мога да заявя това, което казвам. Разбира се всеки гледа по различен начин на ситуацията. Един вижда полупразна чашата, друг – полупълна. Доста упорит оптимист съм и изобщо не се съмнявам в това, което правя. Аз лично успях да се концентрирам през тези месеци на затишие и да завърша доста проекти.

На такъв оптимизъм ли учите и студентите си?

Оптимизмът е абсолютно задължителният минимум, върху който трябва да стъпи човек, за да прави каквото и да било. През годините студенти са ме питали често: Ясно, че трябва да положим много усилия и да изучим всякакви дисциплини. Но ще можем ли да се реализираме? Ще имаме ли работа?

Обикновено отговорът ми е: Сега е времето да положиш максимални усилия, за да станеш толкова добър, че да не останеш незабелязан. Когато човек е много добър, той трудно може да се опази от вероятността да бъде забелязан и привлечен. Не мога да посоча колега от моето обкръжение, който да е без работа, да е зле, да се оплаква. Вярно е, че сме много креативни и умеем да се адаптираме, но това се отнася и до класическите музиканти. Не всички и не на всяка цена гледат навън. Не са малко и колегите, които се връщат.

Два юбилея отбелязвате през тази година - личен и на Биг бенда на БНР, от който започва и музикалният Ви път. Удовлетворяваща или още по-задължаваща е равносметката, която правите?

Аз се занимавам с музика. Цялото ми съществуване е насочено към музиката. Тези неща, които правя са съвсем естествени, а не някакви героични постижения. Благодарен съм на опита, който натрупах на сцената и годините работа с много музиканти от целия свят. И това е неспирен процес, който е по-скоро удоволствие, отколкото задължение.

По аналогия със спектакъла "Какво да правим с виолончелото" с проф. Анатоли Кръстев, на когото Вие посветихте концерт, ще Ви попитам: Какво да правим с джаза?

Каквото винаги. Ще го свирим, ще го създаваме, ще привличаме хора, които да намират в тази музика възможност за избор на фона на това, което им се предлага. Аз съм оптимист и по отношение на публиката, защото виждам напоследък, че всички джазови фестивали се радват на голям успех. В средата на септември в Плевен се състоя невероятен празник, с чудесна публика и настроение, както и с изключително отношение от страна на общината. Концертът се проведе на прекрасно място в градината на Военноисторическия музей. Когато човек става свидетел на такива неща, трудно е после да бъде песимист.

Споменахте музикалните събития във Варна и Плевен. А в каква връзка е Пловдив с джаз музиката?

Пловдив винаги е бил едно от стабилните места за развитието на джаз музиката. Като започнем с "Младежка Джаз Среща", на която ние като младежи свирихме, след това "Пловдивски джаз вечери" на Милчо Левиев. Сега Мирослава и Танко Кацарови поеха щафетата и създадоха този Plovdiv Jazz Fest, който е един от най-сериозните некомерсиални джазови фестивали в България, с редица звездни имена в програмата си. В Пловдив е и един от постоянно функциониращите джаз клубове, които в страната се броят на пръсти. Така че Пловдив е едно много сериозно място за джаз.

Именно в Пловдив Ви предстои концерт и връчване на Награда за цялостно творчество. С какви емоции очаквате събитието?

Най-голямата емоция е, че ще свирим пред живи хора. Аз няма да свиря пред онлайн публика, дори животът ми да зависи от това. Ако я няма живата среща с хората, цялата работа е безсмислена.

Приемам наградата като един огромен знак на внимание към тези повече от 40 години, които съм посветил на музиката. Най-хубавото е способността ни да ценим хората, допринесли в дадена област. В този смисъл се радвам много. Всеки аплауз на концерт за нас е награда. Ние сме длъжни да правим нещата така, че хората да бъдат по някакъв начин ощастливени. Отиването на концерт не може да бъде задължение или рутина. То трябва да е преживяване и празник. За музиканта всеки един такъв празник е награда.