Емил Тонев: Казаха ми : „Като не ти харесва – напусни!”

Интервю на Деян Енев

Емо, ти изкара почти целия мандат от управлението на ГЕРБ във в. „Труд”. Кажи, по твое мнение, имаше ли цензура при Бойко Борисов?

- Спокойно мога да кажа – не. Имаше нещо като автоцензура – дай сега да не бъдем прекалено резки, че после ще ни се цупят.

В смисъл?

Ами имало е такива случаи – напишем нещо нелицеприятно и после от пресцентъра на ресорното министерство се обадят и мърморят: „Е, сега, бива ли толкова грубо?”. „Спокойно, – отговаряме ние – моментално ще информираме читателя и за вашата позиция по въпроса, кажете си я, моля!” И работата си върви, никой не се чувства наведен. 

Но като говоря за автоцензура, с която да си спестим мърморенето, става въпрос за информационни дописки или за коментари от името на вестника. Никога, доколкото ми е известно, не е свалян авторски текст, от който върху главите на Бойко и министрите му са се изсипвали купища критики, понякога и неоснователни. Когато човек или политик си застанеше с името и твърдеше нещо, в „Труд” винаги имаше място за мнението му. Както и за противоположното. За разлика от сега...

Смея да твърдя, че никога не сме хвалили Борисов и Цветанов с цел подмазване докато бяха на власт, както го правеха изданията на Пеевски. Които сега със същата стръв го плюят.

Виж сега, всеки частен вестник има естествен интерес да е добре с властта. Това е обяснимо, особено в България, в която властта може да контролира бизнеса къде да дава реклама и къде не. И е проблем на издателя да реши дали да се надупи (и нас покрай себе си) на властта (която и да е тя), или да се мъчи да е независим, сиреч честен. Трудна работа, особено като знаеш, че печатната преса отмира по обективни причини.

С какво се промени ситуацията след идването на управлението на Орешарски?

Ситуацията се промени драстично. Така и не знам кой точно притежава сега „Труд” и „24 часа”. Факт е обаче, че буквално от втория ден цензурата протегна мазните си пръстчета и взе да манипулира – къде падне страница, къде дописка, къде ни се натърти, че този и този автор вече не са добре дошли на страниците на вестника. Почти веднага беше отстранен и главният редактор. Светлана Джамджиева очевидно не прояви склонност да блюдолизничи на правителството, затова чорбаджиите на вестника я махнаха и си назначиха склонен главен редактор.

Не знам дали самият Орешарски има пръст в цялата мръсотия, по-скоро многото му партийни началници са се наели да свършат работата. Мераклии да кадруват, както забелязваш, има много.

Направи едно сравнение между стария главен редактор Светлана Джамджиева и новия Иван Михалев?

Много е просто - по времето на Светлана Джамджиева не е имало забранени автори, нито забранени теми – колкото и неудобни за онази власт да са били. Тя самата се е нагърбвала да убеждава сърдити на вестника политици, общинари и разни такива, че това ни е работата, аджеба – да ги дебнем какви ги вършат и да им изкарваме кирливите ризи. Е, сега има забранени автори и теми, а вестникът е заприличал на... Хайде да не обиждам марката „Труд”. Но я го разгърни и, ако имаш очи, през безполовата жълтевина на страниците всичко ще ти стане ясно като бял ден. Иначе към г-н Михалев аз не питая никакви лоши чувства. Даже не питая никакви чувства.

Впрочем разбрах, че така е била свалена и страница с текст на писателя Христо Карастоянов, дългогодишен уважаван автор на „Труд”. Смях! Сладкодумният и остроумен Карастоянов, който по времето на Бойко въобще не цепеше басма на герберите, го цензурираха, когато ГЕРБ падна от власт... Мисля, че е интересно да се види какво е написал, та да му ударят теслата.

На 2 юли тази година, след като се намесват директно в работата ти, (да уточним, че става дума за страница «Книги») вземаш решение да напуснеш вестника. Във вестниците обаче постоянно се случват такива неща и това минава в графата „технологичен процес”. Разкажи какво точно се случи? Кое преля чашата?

Аз бях решил, че ще напускам още преди това - когато на едно общо събрание на колектива попитах главния редактор Михалев защо приказва, че никой не ни е стъпил на врата и ще правим независима журналистика, когато очевидно се държим все повече като подлоги. Той ми отговори кратко и ясно: „Като не ти харесва – напусни!”. Колко е просто, нали? Всъщност това беше едно честно и откровено изречение, за което му благодаря. Така си е – всеки си носи сам честта и достойнството. Аз моите, той неговите.

А защо не напусна веднага с едно звучно трескане на вратата, а чак през септември?

Ех, Деяне! Ако бях с 20-ина години по-млад, със сигурност щях да направя точно това. Обаче не съм. Още повече няколко дни по-късно и без това излизах в отпуска, за да бъда на снимките на филма „Омбре” по моя сценарий. Затова, като един зрял мъж, си спестих драматичния жест. Реших просто да си взема и останалата отпуска – няма да им я харизвам, я! – и след това да си вдигам чуковете. Това и направих... Абе... честно казано, трябваше да тресна тая проклета врата. Сега съжалявам.

А случаят „Маркс”?

Е, това беше капката, да. Толкова долнопробно и смешно беше, че моментално съжалих за пропуснатото трескане. Защото след „Като не ти харесва – напусни” дойде параноидната случка с челния материал на страницата „Книги”. Няколко дни преди това някой си Антон Кутев, червенобуз депутат, беше произнесъл знаменателната фраза, че на улицата протестират „умните и заможните” и това било „класова борба”, разбираш ли. Благодарих му мислено на тоя господин, че ме слага в категорията на умните, но нямаше как да се съглася, че съм заможен – цял живот съм имал повече дългове, отколкото спестявания, за него не знам. Освен това той защо си обижда електората – ние като сме умните, неговите остава да са тъпите, може ли така?

Както и да е, просто подобна идиотска манипулативна изцепка си плачеше за ироничен коментар. И понеже от идването на новия главен редактор на мен вече не ми беше давана привилегията да пиша коментари (защото беше ясно какво ще напиша), аз го направих на седмичната страница „Книги”. Тъкмо я подготвях, когато излезе сборникът съчинения на Карл Маркс. Е... Такова съвпадение не се изпуска, нали?

И представих книгата като челен материал под заглавие „Ето го певеца на класовата борба!” и подзаглавие „Сега на протестиращите предлагаме потпури от Маркс, от Антон Кутев – друг път”. Подписах се с името си, за да не излезе, че вестникът се гаври с партиен член. В текста по-надолу се избъзиках с наглото, та чак малоумно изказване на червения депутат. Извърших го с няколко, според мен смислени, изречения и - толкоз. Откакто работех в „Труд”, редовно си го правех тоя номер, за забавление – свое и на някои колеги, включително и на Светлана Джамджиева. Най-откровено съм писал полит-социални дивотии (включително по адрес на ГЕРБ) дори в ревюта за детски книжки с картинки - майтап да става, читателят да се кефи. Да си забавен, а не скучен, също е част от журналистиката, мисля аз.

И... минути преди да отиде на печат, „марксистката” страница беше свалена. Лудница някаква, не повярвах на очите си. Да свалиш страница „Книги” по политически причини 24 години след 10 ноември – за това трябва да си тежък параноик и ти е нужен спешен преглед при психиатър, човече, който и да си!...

А кой я свали страницата, не знам. Нямам желание да гледам по-нависоко от главния редактор, той нали затова е такъв – за да редактира главно. Може и да не е той. Ако не е – да провери кой. Чувал съм, че бил добър разследващ журналист и даже доктор по журналистика. Много ми е интересно по каква точно.

Имаш дълъг журналистически стаж – над 20 години. Работил си в „24 часа”, в „Жълт труд”, в сп. „Сега”, във в. „Сега”, в сп. „Паралели” и накрая в „Труд”. Свободата на словото бе едно от най-големите достойнства на демокрацията. Но през последните години, по думите на мнозина, като че ли сме свидетели на завръщане в Живковските времена. Съгласен ли си с това твърдение?

Не съм съгласен. Не съм бил журналист по Живково време, слава богу. Но тогава имаше една „истина” и всички се придържаха зорко към нея, иначе бой през пръстите, и не само. Справка: Георги Марков, светла му памет. Сега „истините” са толкова, колкото са собствениците на вестници и техните актуални политически господари. Как да приемем факта, че Бойко Борисов преди едни избори е „тиква”, след тях е най-готиният пич, а след следващите избори – пак нещо от зарзаватчийската сергия? И това в един и същи вестник?

Как изобщо работи цензурата в новите времена? Какви са маските й?

Цензурата има много маски, братче, ти го знаеш. Но маските са за пред простоватия, непретенциозен масов читател. На него не му дреме кой е издател, той иска евтин вестник с кръстословица и хороскоп. И по-жълтичък, ако обичате, да има простотийки, секс скандалчета, чалгийка, едно-друго, а после даже ще увием бурканите, дето ги пращаме на студента в София, че да не изпосталее от глад покрай тез пусти изпити, милинкият той...

Маските обаче не скриват нищо от журналистите, които работят в съответния вестник. Те знаят на кого слугуват. И на някои им е тъпо, ама няма накъде – семейство, кредити, пенсията наближава. На други им е тъпо, но не за друго, а защото слугинажът е зле платен, особено напоследък. Знаеш ли кои са най-смачканите обаче? Едни, които стават все повече, познавам не един и двама – те се самозалъгват, че всъщност нищо лошо не правят, само че, нали, такова е времето, пък и к'во толкоз, аз си пиша тука дописките, не е чак много зле, даже гледам да съм обективен чат-пат, е, малко си затварям очите и леко си кривя душата, ама то ще мине, панта рей... Е, няма да мине, скъпи колеги, конформизмът да не ви е хрема?

Това е най-страшното – че лъжат хората, иди-дойди, но те лъжат себе си и подсъзнателно се променят, направо генетично се променят. Клетата българска журналистика... Абе направо: клетата България!

Кой налага цензурата – политиците, собствениците на медии, главните редактори?

Всички гореизброени, при това с голямо, садистично удоволствие. Но ще ти отговоря накратко: в момента вестникарска журналистика няма, всичко на сергията е посечено от цензурата. Привидно с едно-две изключения, но те също са собственост на хора, които, логично, ги ползват за лични нужди и те се държат опозиционно, защото интересите на собствениците им не съвпадат с интересите на сегашното псевдо правителство.

Журналистика има само в интернет, Господ да го поживи. И в някои телевизии, до които мазните пръстчета още не са се докопали – тоест не се знае докога.

Чувстваш ли се прецакан, след толкова години по вестниците?

Изобщо не се чувствам прецакан от това. Решението ми да се махна си беше мое и хич нямам намерение да се правя на герой, или на недооценен, или на пренебрегнат. Просто реших да си запазя достойнството и, както се изрази наскоро Вежди Рашидов, да не продавам майка си за хиляда лева. Аз и колегите ми журналисти сме само брънка от ръждясалата верига на тоя шибан преход. По времето на славната Тройна коалиция едни добре охранени социолози с афинитет към голфа с аристократично-ехидни усмивки обявиха: „Дами и господа, Преходът свърши...” Забравиха само да си продължат изречението: „... и лошите победиха”.

Яд ме е, че си прецакахме държавата, а сега позволяваме на това правителство да я допрецака, ето на това ме е яд! А децата ни вече си купуват билети и - на Терминал 2...