"Държавата активно разрушава паметниците на културата"

Дебатът около архитектурното наследство на България започна в началото на тази година, когато се разбра, че Вежди Рашидов е наредил съкращения в ключови музеи и институти в страната. Един от най-засегнатите органи беше Институтът за национално недвижимо наследство (НИНКН), от който съкратените щатни бройки бяха 12 от общо 57 места.

Работещите в института изготвят становища във връзка с издаването на разрешения за събаряне или премахване на паметници на културата, както и становища по издаването на разрешения за въвеждане в експлоатация на недвижими културни ценности.

Тогава пред OFFNews за проблема се съгласи да говори главен експерт към НИНКН арх. Яна Топалова, която силно разкритикува ръководството на института и министър Рашидов. Дни след публикуването на интервюто арх. Топалова беше уволнена дисциплинарно.

Последваха редица критики към случващото се с органа и в страната, една от които беше на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места (ИКОМОС), който осъди реставрациите на крепости у нас.

Така миналият месец обществена дискусия около недвижимото културно наследство получи нов подем, след като бе повдигнат въпросът за съдбата на старата къща на ул. "Джеймс Баучер" №24 в София - бивш паметник на културата - и нейната съдба, неимоверно заплашена от разрушаване.

За да получи по-широк и професионален поглед над случващото се, OFFNews се свърза със зам.-председателя на ИКОМОС-България - доц. д-р арх. Елена Димитрова.

Тя разказа за дейността на ИКОМОС, за опасността от безвъзвратно унищожаване на безценни паметници на културата, погрешната държавна политика в тази област, смисълът от това да познаваме и уважаваме историческото си наследство, с какво международните институции могат да помогнат на България и посочи добрите примери за възстановяване на културни ценности на наша територия.

Каква е функцията на ИКОМОС и има ли той или българският му комитет силата да влияят на случващото се с архитектурните паметници у нас?

ИКОМОС е независима общност от експерти, най-голямата световна неправителствена организация, която работи за опазване на недвижимото културно наследство. Става дума за 9500 индивидуални членове от 144 страни, 110 национални комитети и 28 международни научни комитети. Това е мрежа, която разчита на интердисциплинен професионален диалог, като обединява архитекти, историци, археолози, изкуствоведи, реставратори, етнографи, културни антрополози, инженери, урбанисти и т.н. Тя се грижи за опазване на всички видове недвижимо културно наследство – сгради, исторически места, културни ландшафти, археологически обекти и др.

Работата на организацията е базирана върху международните принципи, установени в т.нар. Венецианска харта от 1964 г., която многократно е споменавана напоследък. Препоръчвам на тези, които считат този основополагащ международен документ за вече неактуален, да се запознаят и с един най-нов документ - Декларацията от 6-тата конференция на министрите, отговарящи за културното наследство в Европа, състояла се в Намюр през април 2015 г. Там е ясно изразена приемствеността в развитието на политиката за опазване на културното наследство и отговорностите за интегрирането му европейския процес на развитие през 21 век.

ИКОМОС е научен консултант на Комитета за световно наследство на ЮНЕСКО, което значи, че осъществява експертна помощ при определянето на паметниците, които се включват в световната листа на наследството и при мониторинг и оценка на състоянието им.

Българският национален комитет (БНК) на ИКОМОС е създаден през 1968 г., малко след създаването на ИКОМОС и подписването на Венецианската харта - събитие, в което България е пряк участник. Организацията е пререгистрирана като сдружение с идеална цел през 1996 г. През същата година е домакин на 11-тата Генерална асамблея на ИКОМОС, която е общопризната за най-успешната досега. През 2002 г. БНК е пререгистриран като нестопанска организация, действаща в обществена полза.

В момента имаме 152 члена, чиито членски карти се издават от централата на ИКОМОС в Париж. Занимаваме се с разработване и реализиране на национални и международни проекти за консервация и реставрация на културни паметници, представяне и популяризиране на българското културно наследство; участие в международни научни форуми. Установяваме и поддържаме контакти с международни организации, които осигуряват финансиране за възстановяване на паметници в България.

Няколко успешни примера в тази област са църквите „Св. Стефан“ (в старинен Несебър) и „Св Димитър“ (в Бобошево), реставрирани с финансовата подкрепа на фондация Левентис; консервацията и реставрацията на паметници на културата в резерват Старинен Пловдив, финансирани от Японския попечителски фонд; наскоро завършеният проект (и предстоящата му реализация) за реставрация на несебърската църква „Св. Йоан Алитургетос”, получили финансиране от Посланическия фонд на САЩ за опазване на културното наследство след успешно участие в международен конкурс. Наша задача е и сигнализирането за наличие на рискови ситуации с културни паметници в страната - в рамките на програмата Наследство в риск.

Това, което се случи наскоро в резултат и на наша експертна намеса - писмото, изпратено от председателя на ИКОМОС – Густаво Араос до българските власти, е резултат на загриженост на международната експертна общност. То предизвика отзвук у нас, но и по света, откъдето се изрази готовност подкрепа, защото във всички тези неща става дума не толкова за санкциониране, а за оказване на подкрепа да изпълним задължения, които ние като общество и държава сме поели.

Заради писмото на г-н Араос ли ще се направи тази комисия между САЩ и България за опазване на културното ни наследство?

Не бих казала, че двете са свързани толкова пряко. Нашите контакти с американската страна са продължителни и смятаме, че е добър шанс да бъдат поставени на дневен ред много от въпросите на трудния процес по опазване на наследството, който иска огромно обществено усилие, а не само от отделни институции. Комисията ще има широка палитра от дейности, като акцент се поставя върху културното наследство, защитата и популяризацията му, върху това да съумеем за използваме културното наследство не само като притегателен елемент на туристически потоци, но като двигател за устойчиво обществено развитие.

Какви са разликите между НИНКН и БНК на ИКОМОС, припокриват ли се функциите им и работите ли заедно?

И двете са експертни организации, работещи в полето на опазване на наследството. БНК на ИКОМОС е неправителствена организация, част от международната организация ИКОМОС със седалище в Париж, която е експертен консултант на ЮНЕСКО по проблемите на опазване на наследството. НИНКН е държавен културен институт, на който е вменено задължението да се занимава с широк кръг изследователски, проектантски и контролни дейности, свързани с опазване на наследството на България. Институтът е консултиращ орган към българското Министерство на културата, който предлага за одобрение от министъра режимите на опазване на недвижимите културни ценности в страната. Независимо че работим в едно и също поле, нашите функции са много различни. Да, работим в тясно сътрудничество, много от хората в НИНКН са и членове на БНК на ИКОМОС; ние сме заедно в различни специализирани комисии и търсим всички възможни начини да бъдем полезни едни на други. Което не означава, че непременно винаги застъпваме една и съща позиция по отделни теми

Преди време главен експерт Яна Топалова от НИНКН заяви в интервю за OFFNews, че работещите в института са твърде малко за задълженията, които покриват. С последното нареждане на Вежди Рашидов от тази година тяхната бройка пада от 57 на 45 души (докато преди години са били близо 3000 работещи), отговарящи за всички недвижими културни обекти в България, която, както знаем, е третата страна в Европа след Италия и Гърция по брой паметници на културата. Споделяте ли това мнение?

Да, смятам, че е непосилно за този много тесен кръг от специалисти в НИНКН да се справят с всички задачи, които са му вменени. Считам, че това е една от големите слабости на днешното ни развитие по отношение на наследството – вместо да вървим към увеличаване на този експертен капацитет на институциите, които се занимават с наследството, ние разчитаме на един много ограничен кръг от хора. Стратегически важно е да се мисли в перспектива за изграждането на този капацитет, подобни експерти не се изграждат за година-две, те извървяват дълга професионална пътека, техните знания и умения следва да бъдат непрекъснато допълвани с най-новото в опазването на наследството.

Какво се случва напоследък с културното ни наследство, за което всъщност алармирате вие и писмото на г-н Араос?

Както вече споменахте, в България има голям брой регистрирани паметници на недвижимото културно наследство – около 40 000, всеки от тях със своята със стойност от местно, национално и световно значение. Непосилна задача за държавата е да осигури опазването, реставрирането и социализирането им без подкрепата на цялото общество. Първото ни притеснение е, че този голям брой паметници, изискващи систематична грижа и финансова подкрепа, всъщност в продължения на десетилетия по различни причини останаха без поддръжка. За много от тях това означава пряка заплаха от физическо унищожение, което не би могло да бъде преодоляно в кратък срок, дори да имахме изключително много средства наведнъж, които ние нямаме

Много по-тревожен ни се струва фактът, че сякаш на национално ниво няма ясна и споделена визия за това какво и защо за нас като общество е ценно в тези паметници. Често разговорът се ограничава в това, че ние виждаме в наследството ресурс, който да привлече туристически поток и да подпомогне оцеляването на местните общности. Не го оспорвам, това със сигурност е много важно. Винаги, когато разговаряме за наследството, трябва да си даваме сметка, че в единния свят, в който живеем, разговорът за опазването върви заедно с този за развитието. Това са две страни на един процес, които не винаги си противостоят, но ние често ги слагаме една срещу друга, тъй като разсъждаваме в краткосрочен план. Не случайно в момента се говори за интегрирано планиране, разработват се интегрирани планове за редица български градове. Процесът трябва да бъде разглеждан в неговата цялост, не е достатъчно да разсъждаваме единствено от гледна точка на потока туристи, който би дошъл и би ни подпомогнал да живеем по-добре.

Трябва да имаме ясната визия какво представлява за нас наследството, защо то ни е ценно, то ценно ли ни е всъщност, ако не дойдат туристи, и за какво го пазим – заради туристите или заради себе си, и важно ли е това да познаваме собствената си идентичност и да сме наясно с мястото си в днешния свят - но ние не сме. Общо взето в забързан свят ни се случи да живеем днес и често не се замисляме какво точно ни се случва и защо е важно да погледнем към утрешния ден и отвъд него.

Едно от основите притеснения в писмото на ИКОМОС до българските власти са течащите с пълна сила реконструкции на паметници на културата у нас.

Да, основната тема на писмото е загрижеността за начина, по който това се случва, тъй като той се отдалечава от отдавна приетите принципи в цял свят. Това е причината писмото да бъде адресирано до националните нива на управление в България. ИКОМОС смята, че процесите, които текат, са тревожни и в много отношения са необратими. Когато бъде нарушена автентичността на даден паметник, процесът е необратим, ние рискуваме с подобни действия не само да разрушим паметниците, но и да прекъснем възможността на бъдещите поколения да познават своята история. Нанасяме вреди, които трудно могат да бъдат измерени.

Говоря за физическото унищожение на места, върху които беше предприета дейност, свързана с осъществяване на т.нар. хипотетични реконструкции.

Колко от въпросните хипотетични реконструкции през последните години са правилно направени и колко от тях не са?

Аз нямам задача и не бих могла да дам оценка на всички направени хипотетични реконструкции. Следва да се знае обаче, че понякога липсата на пари е по-малката беда от това да има много пари. Докато преди говорехме, че няма средства да бъдат опазвани и възстановявани паметниците на културата, днес сме в ситуация, в която у нас идват много пари и те се „усвояват” по начин, който е съвършено нечувствителен към изискванията на научния подход към този процес. Общо взето това къде, какви пропуски са допуснати, какви нарушения и разрушения да допуснати, би следвало да бъде обект на много внимателно експертно проучване и оценка.

Как ще коментирате думите на Божидар Димитров, че е пътувал в Европа и в Италия е наблюдавал точно реконструкции до зъбер, както се правят тук?

Трудно ми е да коментирам, Европа е голямо място, възможно е да има всякакви практики, г-н Димитров не е пояснил за кои обекти става дума. Възможно е да става на места, където има достатъчно информация за даден паметник. Но и не всичко в Европа е добра практика, която трябва да пренесем тук; това едва ли е основа, върху която да се изгражда държавна политика.

А бихте ли коментирали цялостното изказване на директора на НИМ, където съветва да влезете в психиатрия?

Цялостното изказване на г-н Димитров не бих коментирала. Вярвам, че в едно демократично общество всяко мнение има право да бъде аргументирано изказано, чуто, и уважено. Това обаче следва да е базирано върху уважение на участниците в подобен дебат, не върху откровени неистини; лично аз смятам, че е страшно, когато цитираното от Вас изказване се прави от директора на национална културна институция, без да бъде подкрепено с аргументи.

Как трябва да става реконструирането на паметници на културата, от които са останали само руини, и изобщо трябва ли да се прави подобно нещо?

Основно правило е уважението към автентичността на паметника, реконструкцията следва да спре дотам, докъдето свършват безспорните доказателства за историческия процес и факт. Следва да има професионално отношение и към самите исторически доказателства. Не мисля, че има рецепта, която може да ни каже как точно и до каква височина можем да възстановяваме нещо и тя да важи за всички паметници. Работата по всеки един паметник е конкретна, и отговорно изучаване на исторически източници и изисква творчески процес.

Такава е съдбата ни - на мястото, където живеем, голяма част от паметниците са в руини. За мен това е много важен белег за исторически процес, който е изключително интересен, важен и понякога трагичен. Всяко посягане за променяне на руините трябва да е много добре обмислено и аргументирано. На всички ни се иска да видим нещо, което да е цялостно, да изградим в съзнанието си образа на един паметник в първоначалния му вид. Имаме шанса да живеем във време, в което технологиите предоставят изключителни възможности за подобни процеси на виртуална реконструкция, които се използват широко и в полето на културния туризъм, и при разработване и проверка на научните хипотези. Това е възможност, която все още не сме осъзнали и изследвали достатъчно.

Кои са добрите примери за реконструкция на паметници на културата у нас?

Добрите примери на реконструкция на паметници на културата в България от последните години не са много. Ще започна с по-стар пример, превърнал се в знаков за културното ни наследство - Античния театър в Пловдив, защото е с изключително добро качество, реконструкцията му е направена по отговорен и чувствителен начин. Имало е и възможност да се изгради в цялост, но си мисля, че бихме загубили всичко, ако то беше направено. От по-нови времена ще спомена реализацията на проекта, който интегрира северната част на Античния стадион в централното пешеходно пространство на Пловдив. Това са примери, които доказват, че не е нужно да се реконструира до зъбер и керемида, до пълната завършеност на един обект, за да му позволим да звучи с едно много силно послание към всички, които го посещават – че в случая става дума за други измерения, не непременно за физическото завършване на обектите.

По отношение на социализацията на паметниците - има друг чудесен пример и това е Източната порта на Сердика в София, интегрирана в подлезното пространство на софийското ларго. Това е пример, с който наистина можем да се гордеем, защото ни показва как в съвременното развитие на града подобни градски елементи могат да получат ново и силно звучене и позволяват посланието за древността на един град да бъде съвременно осмислено.

В интервюто ни с арх. Топалова се посочва, че реконструкцията на крепостта Кракра е по-добра от тази на Цари Мали град с оглед на това, че е обратима?

Споделям казаното от колегата в смисъл, че реконструкцията на крепостта Кракра е по-малко вредна за автентичността на паметника. Очевидно там е възможно да се установи докъде свършва един автентичен паметник и какво е било добавено. Подобна реконструкция поне теоретически все още дава възможност да бъде преосмислен подходът в бъдеще и да бъдат отстранени добавените елементи, докато на други места тази възможност е загубена.

Запозната ли сте с плановете за Трапезица и Голямата базилика в Плиска, които предстои да бъдат реконструирани?

Да, запозната съм дотолкова, доколкото бяха публикувани материали за тях. Те също не са били обект на широко обсъждане. Направихме посещение на двете места с експертна група на БНК на ИКОМОС, така че добих известна представа какво се случва и предстои да се случи. Това са просто едни от примерите за процеса, за който досега говорих.

Кой може да накара държавата да спре и да се замисли, как може да се започне подобен дебат – НИНКН, ИКОМОС, посолствата?

Дълбоко вярвам, че този, който може да накара държавата да се замисли, е българското общество. Ако то не осъзнава потребността от това да бъдат спрени подобни практики, много трудно някой отвън ще накара държавата да спре. Този безценен културен ресурс ни е нужен в дългосрочна перспектива именно заради развитието ни, не просто заради нечие фиксиране върху темата за опазването. Но опазването е един елемент от стремежа ни да продължим в бъдещето с ценностна система, която ни поставя на картата с нашата собствена културна идентичност и ни дава шанс за бъдеще. Може да звучи поетично и наивно, но вярвам, че е така. Този обществен дебат сякаш се задвижва, но много бавно. Има поводи за оптимизъм. Наскоро стана дума и за новоучредения форум Културно наследство, в който влизат над 30 български организации с различен статут, така че се надявам да има надежда.

Не можем да разчитаме на дълга времева отсечка, защото автентичността не е нещо, което може да бъде възстановявано – веднъж нарушено, историческото наследство е изгубено завинаги. Можем да произведем безкрайно много копия, напълно завършени и с всички керемиди по тях, но това няма да върне автентичния паметник и духа на мястото.

Както Китай си построиха цял малък Париж – с Айфелова кула, „Шанз-Елизе” и т.н.

Да, то е точно така, това вероятно също е израз на някакъв комплекс за малоценност, усещане на липса за нещо. Това, което се е случвало по земите ни, е важно - да се преструваме, че не е било, е ограбване на историята и на самите нас.

Мислили ли сте да сезирате европейските институции за случващото се с финансираните от тях реконструкции?

Не само сме обмисляли, но и сме го предприели. Миналата година на годишното общо събрание на БНК на ИКОМОС приехме Декларация относно политиката на държавата за хипотетична реконструкция на културни ценности, която беше адресирана до много институции, както български, така и международни.

Имаше ли отговор на писмото, след като е адресирано до толкова много институции, поне от г-жа Ирина Бокова, директорът на ЮНЕСКО, тя би трябвало да е по-близко до проблемите ни?

Може би ни се иска понякога някой да дойде и да каже: „Не правете така, не е редно”. Но за добро или за лошо днешният свят не е подреден така. Хората по света вярват, че в едно зряло общество, особено в държава, която е подписала всички основни международни документи по опазването на културното наследство, не е редно да има пряка намеса и оценка отвън, която автоматично да спира определени процеси. Разбира се, има механизми за влияние и те са доста сериозни, имаме практическия опит от подобна ситуация, когато поради негативни настроения у жителите на Несебър относно наложени ограничения за известни търговски дейности, се озовахме пред риска от изключване на града от Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. За компетентните институции е ясно, че подобно развитие би имало дългосрочни неблагоприятни последици както за жителите на града, така и за България. Ако ние сами не искаме да опазим наследството си, не следва да очакваме някой друг да го направи.

В писмото на г-н Араос обаче се изразява готовност за оказване на експертна подкрепа, за изпращане на експертна мисия в България. Това би било една наистина много важна помощ при оценка на извършеното и при изграждане на цялостна стратегия за бъдещи действия по опазване на наследството. Трябва да си отговорим на въпроса какво е зле, защо е зле и какво бихме искали да променим. Ние всички. Знам, че когато казвам „ние всички”, това размива отговорността и всеки един от нас остава с много мъничко късче отговорност, но смятам, че имаме сериозната подкрепа да променим политиката си. Важно е да има натиск от експертни и граждански организации за адекватни подходи към паметниците на културата, но също така е изключително важно – и то не става за ден – да се организира система на обучение, която да образова всички актьори в съвременното опазване и интегриране на наследството, за което не знаем достатъчно – а не знаем достатъчно и едни за други.

Не става дума за процес, който да тече еднопосочно от експертите към политиците и към обществото, но е много важно онова, което експертите знаят и за което настояват, защото то не се учи за ден. А затова е важно и за самите ни експерти да се гарантира продължаваща специализация.

Трудно е, когато имаме региони, където животът е опрял да невероятни нива на бедност и до печални перспективи за много от общностите. Важно е да се предприемат стъпки, които да дадат шанс на местните общности. Но да бъдат направени стъпки, вече отречени от осмисления световен опит, няма да помогне реално на ситуацията, то би довело до унищожаването на безценен ресурс. Ако трябва да говорим за взимане на управленско решение за подкрепа на един или друг подход за организация на културния туризъм, трябва да сме наясно въз основа на много конкретни и непрекъснати наблюдения кой посещава обектите ни, какъв приход донася този подход до съответната общност - или може би до нея не стига нищо. До момента за всичко това се говори политически и емоционално, без конкретни аргументи. Не съм видяла в този дебат някой да е поставил на обществено обсъждане анализирани данни за развитието на туризма в конкретните общини. Да, чувам, че много туристи са посетили Цари Мали град и са останали много доволни – чудесно е, но „много” и „малко” са понятия, които не помагат особено за изграждането на ефективна общинска и национална политика.

Има още един повод за оптимизъм, който бих искала непременно да спомена - прави впечатление, че много млади хора участват в набиращия скорост обществен дебат върху опазването на наследството. Без да противопоставям поколенията, винаги съм вярвала, че в това има жизнена сила, която е важна, и експертност, която е нова и актуална.