Паоло Роси – Бразилия 3:2. Чудото, което можеше да не се случи

За тези, които, като мен, искаха да бъдат централни нападатели, ти беше истинско вдъхновение. Ти беше моят идол като дете. Чао, Паоло, винаги ще бъдеш в сърцата ни. Почивай в мир.

Това написа Филипо Индзаги в своя профил във фейсбук вчера. 

5 юли 1982 г. Италия – Бразилия. Финал преди финала на Световното в Испания. Бразилците са с един от най-силните си отбори в историята. Италия едвам се измъква от групата с три равенства. В този мач се ражда легендата Паоло Роси, който бележи три гола и сякаш сам побеждава бразилците. А всичко това можеше да не се случи. През 1980 г. той е изхвърлен от футбола за три години, но непосредствено преди Световното първенство наказанието е намалено на две и в последния момент е включен в отбора.

Почина великият италиански нападател Паоло Роси. Дете на своето време, той е като герой на Тото Котуньо от вечния хит "Истински италианец", даже с премълчаното в песента или може би точно с него. Двамата са родени в Тоскана и стават любимци първо в Италия, а след това и по целия свят. Песента излиза година след триумфалния успех на Скуадрата в Испания и в нея има от всичко италианско – музика, вокал, спагети, неделните мачове по телевизията, меланхолията и ментовия крем за бръснене, смачканото купе на фиата, президентът с партизанско минало и жените, които далеч не са монахини. Тогава не е било политкоректно в толкова емблематична песен да има и черно петно на лъскавия ботуш – мафията. На нейното футболно поделение става жертва Паоло Роси, който на 24 години се забърква в скандал с уредени мачове и е един от играчите наказан първо за три, а след това за две години със спиране на правата.

Роси не е лежал в затвора, както се говореше у нас през 80-те и се сравняваше с играчите, които бяха уличени в нарушаване на социалистическия морал за злоупотреба с алкохол, хотелско сбиване или безобидна контрабанда на дънки и часовници.

Роси вдъхнови българските запалянковци, които с обич наричаха своя любимец от 80-те Пламен Гетов с красноречивото Паоло Гети.

Нека си припомним най-големия му мач, който е и един от на великите в историята на футбола. Това е срещата Италия – Бразилия (3:2) от Световното в Испания през 1982 г. Страничен съдия на този двубой в българинът Богдан Дочев, но за разлика от Аржентина – Англия четири години по-късно, тук нашият асистент не е в светлините на прожекторите.

Големите герои са легендарни играчи, водени от големи треньори.

Паоло Роси – световен шампион и голмайстор от 1982, носител на Златната топка и един от най-добрите нападатели в историята на италианския футбол. Той беше само на 64, а преди 38 години стана главният герой във великия мач Италия – Бразилия на Световното в Испания. Бразилия-1982 винаги се включва в звездната компания на най-добрите отбори в историята на футбола, но тук тя загуби.

Първенството в Испания било организирано от Раймундо Сапорта – човек-загадка от международен мащаб. Той е бил дясната ръка на Сантяго Бернабеу и има солидна роля в превръщането на Реал в топ клуб едновременно във футбола и баскетбола. Въпреки това той си остава човек, в чиято биография никой не бил много сигурен. Той бил сефарадски евреин и когато нацистите върлували в Европа, неговите родители избягали в Испания с фалшиви документи. С тези документи той пораснал и направил кариера, а едва през 2014 г. станало ясно, че е роден в Истанбул, а не в Париж.

Мачът Италия – Бразилия гледал от ВИП-ложите, а до него седял президентът на ФИФА Жоао Хавеланж. Той се родил през 1916 г. в Рио. Неговият баща, белгийски емигрант Фаустин, попаднал в Америка от втория път. Първо той се опитал през април 1912, купил билет и събрал багажа, но закъснял за кораба, който трябвало да го закара до Титаник.

На мача Бразилия – Италия нямало случайни гости и невзрачни личности. Всички социални трусове на кървавия век били вплетени в биографиите, попаднали на един стадион и създали екзистенциални условия за извън-времевото му величие. И този мач променил футбола. 

Бразилия-82 – отборът с най-техничната полузащита в история. Тя помитала всичко по пътя си.

За да си представите, как рисували бразилците в началото на 80-те си пуснете който и да е мач от Световното. Вие ще се влюбите в тази национален отбор така, както в него се влюбвали хората през 80-те, защото тази Бразилия била извън границите на рационалните впечатления. В свободата и техничните импровизации през 80-те бразилците вплели отборното движение наложено след 2010, обединили ретро и футуризъм – и предложили на света необичайна еклектика. Улички, заслони, пропускания, рабона, петички, елементи от плажния футбол – всичко с едно-две докосвания, на скорост и с поразителна геометрия.

Фалкао

"Ние гледахме два мача на Бразилия, - възхищавал се треньорът на Нова Зеландия Джон Едсхед, - и двата пъти позицията си запазиха само вратарят и централният нападател. Останалите бяха толкова подвижни, че могат да се окажат където си искат във всеки момент".

Д-р Сократес нарекъл този стил организиран хаос: "Всеки играе както иска, ако изпълнява основните задачи. Изглежда удивително, но това работи. Всичко се получава благодарение на интелекта и импровизацията. Аз играя на фланга, в центъра на атаката, либеро, опорен халф – зависи от това, какво се случва в мача. Даже и да не спечелим Световното, ние ще променим 4-2-4, 4-3-3 и изобщо всичко, измислено реди нас".

Въртележката се движела около трима гениални играчи. Фалкао бил босът на всички диспечери за всички времена и полузащитници, против който нямало преса. Ако се беше родил 30 години по-рано Сократес би станал Че Гевара. Той превърнал футбола в лична битка срещу хунтата. Той пушел по две кутии, пиел бира в съблекалнята и принципно отказвал да тренира ("Аз олицетворявам антиатлетизма, приемете ме истински"), а играел с тениска с надпис "Демокрация". Във всяко движение на Доктора имало повече свобода, отколкото в останалата част от страната. Той организирал силно демократично движение и през април 84-та заплашил, че ще отиде в Италия, ако режимът не проведе честни президентски избори. През 85-та в демокрацията се върнала в Бразилия.

Сократес

Сократес бил последният хипи на световния футбол, спортна реинкарнация на Ленън и Кастро. "Той е един от най-добрите футболисти, стъпвали някога на терена", казвал за него Зико.

В бразилската история имало само четирима играчи, които стояли над Сократес и Зико бил един от тях. Той имал съвършена техника, страховит удар с двата крака и точност на неврохирург, а виждал терена така, все едно на него изобщо нямало съперници. "Зико е поет. Той играе футбол така, все едно топката е наполовина разцъфнала роза в краката му", написал за него журналистът Армандо Ногейра.

Избледнелите имена днес не говорят толкова много, както преди 40 години, но това е поправимо. Представете си отбор с Роналдо, Кака и Роналдиньо в най-добрата им форма. Впечатляващо е, нали? След това помислете върху факта, че в бразилските анкети Зико обичайно стои над Роналдо (и изобщо над всички без Пеле и Гаринча), Сократес изпреварва Роналдиньо, а Фалкао води на Кака. През 82-ра те били на върха на своята кариера. Ето защо бразилците смятат че отборът от 82-ра е най-силният в историята.

Зико

"Те не бяха от тази планета", разказва Паоло Роси. Бразилия-82 беше най-добрият отбор, който съм виждал. Те можеха да носят превръзка на очите си и въпреки това щяха да знаят в коя част на терена са".

Теле Сантана ги построил в 4-2-2-2, но хаотичният футбол в движение разбивал системите и се превръщал в 2-7-1. Това работело. СП`82 се провело в две групови фази с класиране на полуфинал. В първия кръг Бразилия разбила СССР, Нова Зеландия и Шотландия, а във втория се разправила с Аржентина на Марадона. В четири мача бразилците вкарали 13 гола. Даже смятайки квалификациите в Южна Америка те нямали загубена точка. Никой не се съмнявал, че те ще спечелят световната купа.

С Италия ги устройвал дори равен

Италия се мъчела във всеки мач, но да се играе срещу нея било кошмар.

Преди излитането за Испания се разиграла неприятна случка. Неизвестна девойка изкочила от тълпата и изкрещяла към националния селекционер Енцо Беардзот: "Гадина!". Суровият треньор ѝ зашил един шамар.

Ненавистта на девойката била предизвикана от отношението към Еваристо Бекалоси. Той бил главният художник на Интер, носил скромния прякор Геният и понякога наистина правил удивителни солови етюди, но се разминал със Световното. Беардзот решил, че му стига една десетка – Антоньони. Освен това треньорът далеч не мислел за изкуство.

Олицетворение на националния отбор не бил изтънченият фантазьор Антоньони, нито Бруно Конти, с чиято скорост и дрибъл преминавал дори и бразилците, а стоперът Клаудио Джентиле. Той бил роден и израснал в Триполи, гонел топката в прашното гето, а след това избухнала Либийската революция. Дядото на Кадафи загинал от италиански куршум, така че полковникът нямал особено топли чувства към колонистите. За един ден той изгонил 20 000 италианци, взимайки им всичко: къщите, земята, парите и вещите. Джентиле се озовал в историческата си родина.

Диего Марадона и Клаудио Джентиле

В Италия се изяснило, че либийските улици, където всеки арабин мечтаел да го изпрати в болница, са оформили изключително стоманен юноша. Треньорите го поставили в защитата и получили един от най-добрите персонални пазачи в историята. Да се срещнеш с него било равносилно на това да попаднеш под влак. Джентиле бил крал на радикалното насилие, гладиатор, случайно попаднал на футболния терен. В неговата вселена Вини Джоунс не би бил нищо повече от уличен пънкар. Клаудио бил наречен Убиеца.

Италия предложила класическо асиметрично катеначо с плътно персонално покритие и бързи контраатаки. Играта минавала през Габриеле "Леле" Ориали – фундаментален опорен халф, стилистически напомнящ подобрена версия на Де Роси. Антоньони и Конти започвали атаките, Роси дебнел на върха, а диверсантите Ширеа и Кабрини неочаквано се включвали от дълбочина. Центърът на терена се държал от маратонеца Тардели.

Това не проработило веднага. Най-добрият нападател на страната Паоло Роси само месец преди първенството изтърпял двугодишно наказание за уговаряне на мачове и в Испания пристигнал с пет килограмов багаж на корема.

Италианците направили три равни мача и се промъкнали във втората фаза, само защото вкарали гол на Камерун. "Срам е да съм част от професия, която практикува и Беардзот", възмутено изригнал Еудженио Фашети. Пресата се съгласила с него. Когато станало ясно, че във втората фаза ги очакват Бразилия и Аржентина, Скуадрата била погребана. Никой не вярвал на отбор, който с мъка вкарва на Перу и Камерун.

"Бразилците ме дразнеха – разказва полузащитникът на Рома Фалкао. Съдейки по играта на италианците, в Серия А е лесно да се изкарват големи пари – ето какво говореха. Аз им отговорих, че Италия е много по-силна, отколкото им се струва от първите мачове".

Както обичайно става с Италия, на нея ѝ били нужни сериозни съперници и късна фаза, за да разгърне своята сила. Преди Аржентина Беардзот се обърнал към Джентиле: "Ще можеш ли да спреш Марадона?" – "Разбира се", - отвърнал защитникът и седнал пред видеото. В следващите две нощи той в детайли проучил играта на аржентинския майстор. След това той предложил най-страховития индивидуален спектакъл в историята.

На сутринта след мача Джентиле бил наречен синята сянка на Марадона. Той съсякъл аржентинеца 23 пъти, много пъти го ударил без нарушение, оказвал се с него преди идването на топката и му висял над главата дори по пистата на прибиране в съблекалнята. Когато зашеметените журналисти го спрели в миксзоната, Джентиле изтърсил легендарното: "Футболът не е за шибани балерини". Марадона изчезнал по-бързо от есенния сняг. Той запомнил Клаудио за цял живот. Защитавайки Меси 30 години по-късно, Диего възкликнал: "Това е престъпление! Ние какво, върнахме се в епохата на Джентиле?" 

"Беше ми жал за Марадона, спомня си съветският вратар Ринат Дасаев. Така го малтретираха, че се страхувах, че ще го убият. Джентиле играеше срещу Марадона просто зверски".

С останалите се справил Марко Тардели по прякор Бясното куче (човек, за когото топ-нападателят на Англия Джими Грийвс казва: "Той е оставил повече белези, отколкото всички хирурзи от болницата Харфил взети заедно"). Италия спечелила с 2:1, но бразилците разгромили аржентинците с 3:1.

Между Скуадрата и полуфинала стоял най-добрият отбор в историята.

Италианците проучили Бразилия най-добре от всички. Те покрили не само най-добрите, но и най-колебливите играчи в отбора.

"И двата отбора победиха Аржентина, но бразилците не просто победиха, а и унизиха, - писал журналистът Джани Бера. – Никой в света не би заложил на още едно чудо на Италия".

В 5-ата минута Паоло Роси връхлита в малкото наказателно поле и с глава разбива предварителните залози. Италия повежда.
Седем минути по-късно Зико завърта Джентиле, изтърпял два удара в секундите преди това и с един пас разбива катеначото – Сократес, започнал тази атака, с огромни крачки надбягва преследвачите и стреля между Дзоф и близката греда – 1:1.

Картинката се подредила. Бразилците изкусно излизали от пресата, разтягали защитната игра на съперника и проверявали последната им линия с разсичащи подавания. Италианците бетонирали наказателното поле, с дребни нарушения сритвали краката на художниците и с плътно покритие им отнемали пространството. Джентиле пресирал Зико, както Марадона. Контраатаките им били сигурни и прости: с дълги пасове към крилата и пресечки в наказателното.

Тук е важно да обърнем внимание на един детайл: равенството устройвало бразилците, но не ги интересувало. Те атакували с 2-7-1, както във всеки друг мач, но подценили италианския подход: Енцо Беардзот проучил съперника и задействал ключов механизъм.

В центъра на поетичната бразилска атака играл подобен на хъски здравеняк, на когото повече би подхождала дъждовна вечер в парка, отколкото най-красивият отбор в историята. Казвал се Сержиньо Шулапа. Той станал титуляр случайно и в последния момент, когато Антонио Карека отпаднал заради травма. По време на целия турнир страдал от несъответствието между личния му таван и недостижимата отборна класа, слушал постоянните критики, които често преминавали в нескрити обиди. По време на турнира пресата го наричала идиот, пън и бездарна бъчва. Когато Сержиньо бил заменен в мача с Нова Зеландия, бившият треньор на националния отбор Жоао Салданя казал: "Сега топката отново е кръгла".

Беардзот знаел за футбола повече от Салданя. Сержиньо бил единственият полеви играч, който държал позиция. Той грамотно играел с гръб към вратата, с умни движения увеличавал дълбочината на атаката, пробивал линиите и отварял пространства за игра. Заради него Сократес, Едер и Зико имали толкова свобода за игра. Италия се сетила да покрие най-дървения съперник и затапила бразилската атака.

"Когато Бразилия атакува, всичко води към един играч – Сержиньо, - обяснил Беардзот. – Той е най-малко талантливият от всички, но никога не попада в засада и създава дълбочина. Останалите вкарват благодарение на него".

В средата на първото полувреме Тониьо Серезо неудачно подава забранен пас по ширина; Роси се изстрелва, пресича топката, с няколко крачки наближава наказателното поле и къса ръкавиците на Валдир Перес. Италия отново повежда – 2:1. Тониньо се разплаква. Той бил един от най-добрите опорни полузащитници с четири дроба и мозък на диспечер и току що бил направил може би единствената грешка в кариерата си. Жуниор (главният бек на Бразилия преди Роберто Карлос) го заплашил, че ще му разбие носа, ако не престане да плаче.

Тази Италия можела да вбесява и разочарова колкото си иска, но никой не ѝ бил вкарвал повече от един гол. Художниците започнали да нервничат. Италианците се затворили, предложили здраво ритане по колената и до края на полувремето почти не пуснали бразилците близо до Дзоф. Когато все пак Зико успял да влезе в наказателното поле Джентиле му скъсал фланелката. Бразилците протестирали, но израелският главен съдия Клайн и неговият асистент Чанг от Хонконг си замълчали. ВАР не би допуснал това престъпление.

Абрахам Клайн бил роден и преживял Холокоста в Тимишоара, пропуснал СП 1974 заради клането на израелските спортисти в Мюнхен на Олимпийските игри през 1972 и едва не пропуснал Мондиал 82 заради протестите на арабите, но най-лошото за него се случило по време на турнира. Седмица преди Световното палестински терористи стреляли по израелския дипломат Шломо Аргов в Лондон. Израел нахлул в Ливан.
Започнала война, а синът на Клайн служил в армията. Неговата част попаднала в гореща точка под Дамур. Никой не знаел жив ли е или не. "За миг преживях непознати за мен емоции: безпокойство и страх", пише съдията в автобиографията си. "Тялото не ме слушаше. Всичко, което можех бе да седя на леглото и да плача за сина си и за себе си. За първи път в живота си не контролирах ситуацията".

Абрахам Клайн

Все пак той се стегнал, в първите мачове бил страничен, а преди мача Италия – Бразилия разбрал, че синът му е жив. Да се напада той било безсмислено. Клайн бил един от най-добрите рефери в света, не си променял решенията и не се боял за себе си дори по време на Холокоста.

Претенциите на бразилците останали встрани: "Беше засада. Ако я нямаше, щях да дам дузпа и да изгоня Джентиле. Зико, който не можеше да се помири с решението ми, се нахвърли с крясъци и ми показа огромната дупка на фланелка и белега на хълбока". "Излез от терена и смени фланелката" – му отговорих аз. По подобен начин съдията реагирал и на падане на Роси за дузпа след почивката.

През второто полувреме Дзоф спира пет остри атаки, но въпреки това бразилците все пак вкарали: Фалкао с голяма класа стреля в далечния ъгъл.

Пет минути по-късно Италия, сякаш подигравайки се на хилядите моменти на Бразилия, отново повела. Ъглов, избиване с глава, далечен шут и Роси, разбира се, дебнел във вратарското поле там, където летяла топката, за да вкара един от най-важните голове в историята на футбола. 3:2.

Бразилия се втурнала в атака. "Това приличаше на десанта в Нормандия, участваха всички полеви играчи", пише Кляйн.

Нищо не помогнало. Дзоф извършил куп чудеса, Джентиле повредил куп кости – Италия победила и продължила напред.

"Ако Джентиле играеше за нас, Роси никога не би вкарал три гола, - казал Зико след това. – Ние сме много тъжни, но всички сме с чиста съвест. Преди мача Теле Сантана ни напомни, че равният е достатъчен, но никой не се спираше. Ние винаги се стремяхме към победа. Това е истинският бразилски път. Ние не позволихме на играта за резултат да застане над нашата вяра в красивия футбол".

Италия станала световен шампион без загуба. Мачът с Бразилия променил футбола.

Зико плакал в автобуса. Фалкао се успокоявал с това, че даже италианците не вярвали в победата. Теле Сантана бил посрещнат с овации на пресконференцията: 300 журналисти от целия свят благодарили на Бразилия за подарената красота. След мача той казал на играчите: "Целият свят е очарован от вас" – но не могъл да се помири с поражението и заминал за Саудитска Арабия. "Това беше доброволно изгнание", обяснил неговият син Рене. 

Бразилците останали единствените, които вкарали на Италия повече от един гол. Футболът на Беардзот бил наречен Светото катеначо. Скуадрата съсипала Полша (2 гола на Роси), след това Германия (1 гол на Роси) и спечелила купата, но вече никой не се изненадал от това. Именно този час и половина с Бразилия променил футболната игра.

"Ако ние бяхме спечелили мача с Италия, футболът щеше да е друг, - анализирал Зико. Бяхме ли им вкарали 5 гола, те щяха да вкарат 6. Те винаги се възползваха от нашите грешки, и целият свят заигра така: победа на всяка цена, рушене на чуждия замисъл и тактически нарушения. Загубата на Бразилия се отрази зле на световния футбол". 

Страстният Сократес по навик опростил всичко до революцията: "Ние играхме с усмивка, имахме адски добър отбор. След това Роси вкара три гола с три докосвания. Футболът, какъвто го познавахме, умря в този ден".

Роси катализира процесът на промяната, който мина през скучни и цветни години, за да реабилитира прагматичното офанзивното притежание с футбола на Саки, Кройф, Гуардиола (може би не е случайно, че този мач се е играл точно в Барселона) и Клоп. Италия не изневери на себе си с по-красив футбол изгуби срещу Бразилия през 1994 и с мръсния номер на Матераци спечели титлата през 2006 г. Бразилия често изневеряваше на себе си, но вдигна купата през 1994-та и 2002-ра, но и записа болезнени загуби от Франция и Германия. Близо 40 години след онзи мач във футбола се случиха безброй неща, но тогавашните герои продължават да предизвикват заслужен интерес.

Вчера почина Паоло Роси, който завинаги си спечели място в историята на футбола и то с играта си. Престъпленията останаха на сметката на мафията и Джентиле.

Преди девет години почина д-р Сократес, преди няколко дни Марадона, днес и Роси. Във футболната ложа на небето тримата ще продължат да спорят по темата кое беше най-ценното във футбола на 80-те. Това ще продължим да правим и ние тук - почитателите на хубавия футбол, красивите истории и големите герои с тъмни петна в биографиите.

По материали на sports.ru.