Хулиганите – последните динозаври на балканския национализъм
През уикенда в Сплит се игра едно от дербитата на хърватския футбол между Хайдук и Риека. Срещата завърши 1:1, но местните, балканските и световните медии обърнаха внимание на отвратителните скандирания на домакинските ултраси и нахлуването на терена на един от тях.
22-годишният Доминик Мамич няколко минути размахваше един метален прът, докато полицията го арестува. Преди това ултрасите на Хайдук от фенската организация „Торсида” скандираха по адрес на гостите „Убий сърбина” и издигнаха транспарант на кирилица с рефрен от военна четническа песен.
Играчите на Хайдук и Риека се чудят какво става, докато хулиганът гони съдията.
Повърхностният прочит на събитията е ясен: Хулиганите от Сплит възхваляват усташките зверства и обиждат гостите от Риека, град известен със своята толерантност, висок стандарт на живот и с това, че там и днес живеят 8 000 сърби, част от 188-хилядното сръбско малцинство в Хърватия.
Внимателният поглед върху срамния инцидент казва друго. Хайдук (Сплит) е един от най-известните със своя антифашизъм клубове в Европа...
Малко история
По време на Втората световна война Кралство Югославия първо става съюзник на Хитлер, но след това, под британско давление, се организира преврат и новата власт отказва участие в пакта. Германия и нейните съюзници бързо сломяват военната съпротива на югославската армия, но това отваря фронт за едно от най-масовите партизански движения в Европа, водено от лидера на югославските комунисти Йосип Броз – Тито. Първият партизански отряд е създаден от хърватски комунисти. В същото време се създава Независимата хърватска държава (НДХ), но тя бързо се превръща в кръвопиец, който често смайва с жестокостта си дори нацистите. Най-голямата хърватска партия се оттегля от политическия живот и нейните продемократично настроени привърженици отказват да подкрепят и легитимират режима на усташите, защото целта – собствената държава, не оправдава средствата – зверствата на хърватските фашисти. За по-малко от четири години главорезите на Анте Павелич избиват стотици хиляди сърби, евреи, цигани и комунисти.
Усташите и четниците често убиват противниците с нож, а в такива случаи партизаните просто разстрелват.
Освен югославските партизани, най-големите им врагове са сръбските четници, водени от защитника на монархията генерал Дража Михайлович. Четниците също умело си служат с ножа и воюват първо с партизаните против усташите, германците, българите и италианците, но в края на войната се съюзяват с италианците, германците и дори с усташите, против партизаните. Хората на Тито, подкрепени от всички съюзници (СССР, САЩ и Великобритания), печелят кървавата гражданска война, отнела живота на близо 1 000 000 души. 3/4 от тези жертви са невъоръжени мъже, жени и деца. След това Титова Югославия умело лавира между Изтока и Запада и надживява Тито с десетина години. Политическите лидери на шестте републики не успяват да се разделят цивилизовано (като Чехия и Словакия) и го правят с жестока война, зверства и етнически прочиствания, отнели живота на още около 100 000 души.
В началото на гражданската война югославската армия срива със земята хърватския град Вуковар, а в края хиляди сърби напускат домовете си в Хърватия.
По-голямата част от възрастните хора и представителите на средното поколение в Хърватия и Сърбия, преживели ужасите от 90-те, уморени от войни, омраза и мъст, са едни от най-големите радетели на добросъседските отношения между двата толкова близки народа. В наши дни те пътуват помежду си за спорт, обучение, туризъм, бизнес и културен обмен, което заставя и политиците от двете страни да полагат усилия за нормализиране на отношенията и съвместни инициативи. Оказва се, че в момента омразата се разпалва само от шепа лумпени. Те са прекалено млади, за да имат житейския опит от онези години и прекалено необразовани, както по отношение на противоречивата балканска история, в която няма невинни, така и на футбола, чиито просперитет явно не ги интересува. Тези лумпени имат близки връзки с подземния свят и компрометирани политически маргинали, които се опитват да капитализират старите страхове и насаждането на нова взаимна ненавист.
Истинският Хайдук
Пример за това са ултрасите на Хайдук, които едва ли знаят, че това е клуб отказал да играе в италианското първенство, когато усташите предават Сплит на Мусолини. След капитулацията на Италия градът се връща под контрола на Павелич, но и тогава ръководството на Хайдук отказва да се включи в първенството на НДХ. По същото време отборът гостува на съюзнически моряшки отбори, а през септември 1944 г. в Бари събира 50 000 зрители за мача с отбора на британската армия. В следвоенните години Хайдук е сред водещите клубове на Югославия и едни от най-големите му легенди са мнозина етнически сърби.
Футболистите на Хайдук в партизански униформи на остров Вис през 1944 г.
Накратко: няма как да си разумен, начетен и добронамерен привърженик на хърватския футбол и на Хайдук (Сплит) и да скандираш усташките лозунги.
Отделна тема е управлението на Риека под ръковдството на петролния бос Дамир Мишкович, което за пет години се доказа със строежа на тренировъчен камп с пет терена, започна издигането на прекрасен стадион за 14 000 души и подготви отбор, който се опитва да свали от върха хегемона от последните години Динамо (Загреб). В същото време Хайдук е затънал в дългове, не произвежда футболисти, няма успехи, феновете по трибуните намаляват, а ултрасите му постоянно му довличат срамни скандали, големи глоби и лоша слава в страната и региона.
Новият тренровъчен камп на Риека.
Така ще изглежда стадионът на Риека, който се строи в момента.
Подобна история, разбира се, може да се разкаже и за двата водещи сръбски клуба Цървена звезда и Партизан. В своята същност те са партизански и античетнически, но по време на последната гражданска и междунационална война в Югославия, част от техните ултраси се позиционират в лагера на националистите, издигащи за знаме Дража Михайлович и неговото четническо движение. Освен с взаимния антагонизъм, омразата към всичко хърватско, босненско и албанско, част от ултрасите на Звезда и Партизан, често влизат в белградската криминална хроника с хулигански побоища и нарко истории.
По време на баскетболния мач с ЦСКА (Москва) през декември 2016 г. ултрасите на Цървена звезда издигат сръбско знаме с името на хърватския град Вуковар и снимка на Дража Михайлович.
Общото за балканските хулигани е, че омразата към другите – клуб, град, държава е по-голяма от обичта към своите – клуб, град и държава. Те си приличат и по своето историческо невежество, еднокнижничество и митоманство, което често демонстрират с повод и без повод. Пример за това е възхваляването на военнопрестъпници, отговорни за смъртта на хиляди невъоръжени цивилни. Жертви на своите предразсъдъци, тези заблудени младежи продължават да тровят нормализацията на Балканския политически, икономически и спортен климат.