България през 1989: какво разказва Филип Димитров

Филип Димитров е премиер на България в периода ноември 1991-декември 1992. Той влезе в историята на прехода като "първият демократично избран български министър-председател".

Днес Филип Димитров е съдия в Конституционния съд на България. Интервюто на ДВ с него е част от поредицата "30 години по-късно". Тя е посветена на промените в България и в целия тогавашен съветски блок, започнали преди 30 години.

-Очаквахте ли, че Тодор Живков ще падне? Помните ли как научихте за свалянето му?

-Верният отговор е: и да, и не. Полша и Унгария, колкото и малко да научавахме за тях, бяха вдъхновение. От месеци се държахме (аз поне) донякъде предизвикателно, като че е дошло времето да падне. Беше повече въпрос на чест. От друга страна беше трудно да си представиш как точно ще стане това.

-Помните ли как тогава си представяхте бъдещето на България - след 10, 20 или 30 години?

-Знаех, че трябва да отпушим процеса и да променим веднага някои особено лоши закони. Затова и на 13 ноември, понеделникът след свалянето на Тодор Живков, закачихме с колегата ми Константин Муховски прокламацията за незабавни законови и административни промени. Но за 10-30 години след това - не знам. Само знаех, че никак няма да е лесно.

-Кога и как влязохте в политиката?

-Не бях мислел за партия. Смятах, че основавайки Адвокатски съюз (за което бяхме започнали да работим от края на октомври), ще имам(е) трибуна и средство за въздействие. След 10 ноември пишех устави на кого ли не. А след като Соломон Паси ме покани да напиша политическата декларация на Зелената партия, докато да се опомня, ме избраха за заместник-председател. После дойде декларацията ми "Ние не се разграничаваме" (от "Долу БКП" за разлика от позицията на председателя и говорителя на СДС). А на кръглата маса представих проекта за неотложни изменения в Конституцията (от БКП го бяха получили предварително и голяма част от него логично беше влязла в проектозакона, който обявиха на следващия ден).

-Кои, според Вас, бяха ключовите събития през първата година след свалянето на Тодор Живков?

-Те са очевидни: кръглата маса, изборите за ВНС, оставката на президента Младенов и избора на Желю Желев, падането на Луканов. Това горе-долу следва същата логика, както и процесът в другите две страни с реална кръгла маса - Полша и Унгария. Разбира се, това ставаше с цяла година закъснение и компартията си беше взела поуки от развитията в Полша и Унгария, затова беше по-трудно. Изборите показаха, че в България комунистите вече са преодолели първата уплаха.

Математически СДС имаше горе-долу толкова депутати, колкото и Солидарност, но те бяха спечелили всички места, обявени за избори (1/3 от Сейма), а ние бяхме претърпели поражения на много места. Това до голяма степен се компенсира от оставката на Младенов, предизвикана с демонстрации и с "Града на истината" (подобно на налагането на парламентарно избираем президент в Унгария, което отстрани Пожгай от надпреварата). Затова лично аз настоявах след оставката на Луканов да се предизвикат нови избори, но СДС реши да се върне в парламента, а Подкрепа прекрати стачката си.

-Кои, според Вас, бяха най-големите грешки, допуснати от управляващи и опозиция в този период?

-Всички хора правят грешки, но неизменното поставяне на този въпрос говори за неизживян марксизъм. Това, което прави марксистката доктрина така ограничена и плоска, е вярата, че обществото се развива от една предварително зададена социална конструкция към друга такава. За дейците остава да "отгатнат" правилно "обществените закономерности", т.е. какво да се прави и ако нещо не е наред, значи те са допуснали "грешки". Политиката е система от човешки избори (понякога дори не между добро и лошо, а между лошо и по-малко лошо) и да се мисли какво би било, ако нещо не би било така, е полезно за стимулиране мисълта на студентите, но твърде несигурно занимание. Нерядко действия, които неутрализират възможността да стане нещо много лошо след години, се оценяват като причината за нещо по-малко лошо.

-Кои, според Вас, са онези български политици от първите няколко години след 1989, които трябва да останат в историята?

-Аз не мога да раздавам билетчета за учебниците по история. Мнозина имаха своя принос, но накрая решава - може би не винаги справедливо - самата история, т.е. това, което по различни пътища се внедрява в колективното (без)съзнание.

-Как виждате България днес - 30 години след свалянето на Живков?

-България намери мястото си в западния свят, което впрочем достойните българи са се борели да ѝ осигурят през последните сто и петдесет - двеста години. Днес България е толкова европейска, колкото всички европейски страни. Това не значи да е богата колкото Франция или подредена колкото Германия. Още има и категории труд, които са много подценени. Но дори по отношение на доходите разликите не са така драстично големи както ги описват, ако прибавим в оценката данъци, собственост, някои цени.

"Ние сме най-бедните в Европейския съюз" е лозунг на недоволството, но не ни описва като нещастна държава, а ни поставя в една доста висока категория. Особено смущаващо е, че мнозина българи в неудовлетвореността си се самоунижават като отказват да се чувстват това, което са. Говорят за "тях, европейците", препоръчват равна дистанция спрямо тях (т.е. нас си) и например Русия, говорят за балансирано приемане на НАТО (т.е. на себе си) спрямо "другите", изобщо тегли ги към балканска неопределеност - онова, което достойните българи още през 19 век са отхвърляли. Тези, които работят целенасочено, за да стимулират такива чувства, едновременно с това разказват небивалици за времето на комунизма.

-На какво, според Вас, се дължи засилващата се носталгия към времената на Живков и НРБ?

-Живеем в свят на недоволство. Неприлично е да не искаш промяна, да не твърдиш, че всичко е объркано (такава държава няма), че всички, които те управляват, са корумпирани и безчестни. За всичко ми е виновна държавата, а аз се мисля като свестен само защото всички други са идиоти. Младите не могат да изпитват носталгия по нещо, което не са виждали. Те естествено не могат да си представят нито задушаващата атмосфера, нито печатите по бедрата, нито откритите листове, нито празните магазини.

За тях такъв абсурден свят просто не е за вярване. Комунистическото минало им се привижда с всичко, което имат днес, благодарение на демокрацията плюс някакви твърдяни "удобства", които били загубени. Затова е важно да се изучава престъпният характер на комунистическия режим. А поне за някои от по-старите важи обяснението на онзи осемдесетгодишен телевизионен събеседник, който казва: "Как хубаво си живеехме преди, всичко беше по-лесно, и на бригадите се веселехме, а и жените повече ме харесваха."

Да оставим анекдота настрана. Разбирам, че повечето от тези, които някакси са успели да се справят по време на комунизма, не са престъпници и е мъчително да им докажем, че животът им е минал под знака на фалшиви и престъпни идеи. Затова и в Германия истинската морална денацификация дойде близо тридесетина години след края на войната. След тридесет години обаче тази деликатност вече е изчерпала смисъла си.