Катастрофата не е в Рио, а в неадекватното ни отношение към спорта
Казват, че ако един американски телевизионен водещ се чуди с какво да си напълни предаването, винаги може да отвори дежурната тема за разрешителните за носене на оръжие и неоправданите масови убийства в училища, университети и други обществени сгради.
Нещо такова се случва и у нас с темата за българското представяне преди, по време и след края на поредните олимпийски игри. И така повече от 30 години. Вярно, в последните 25 тонът е подчертано минорен, защото медалите на българските участници намаляват и оценките се поляризират все повече.
От едната страна пее хорът на соц носталгиците, които ронят сълзи по седмото място в класирането от игрите в Сеул през 1988 г. На другия полюс са крайните либертарианци, за които са важни само залите за скуош в бизнес парковете, в които активно да си почива офисният планктон. Малцина си позволяват да защитават тезата, че успехът на модерния спорт е в добрия баланс между качественото масово спортуване (на колкото се може повече деца, студенти и любители) и успешното представяне на професионалните спортисти на най-престижните европейски и световни форуми.
100 ОУ "Найден Геров" в столичния железничарски квартал "Фондови жилища" - едно от многото в България без никакви условия за класно и извънкласно спортуване.
На първите бих препоръчал да се запознаят с широката и здрава основа на нашия спорт, положена от швейцарските учители и техните български последователи веднага след Освобождението и в периода до 1944 г. След това би било добре да анализират светлите и тъмни страни на спорта ни в социалистическия му период. Ще си позволя да заостря вниманието им върху някои от тях. Най-доброто, което социализмът успява да направи е да разшири социалната база на масовото спортуване през 60-те и 70-те години с мрежа от малки и по-големи клубове в почти всички градове и села на страната. Разбира се, че трябва да му се признае и приносът в теорията и методиката на спортната подготовка на нивото от посочения период. В тези години и балансът между масовия спорт и „високото спортно майсторство” е най-добър. Следва минаването в тъмната страна. Икономическата криза, тоталитарният натиск и идеологическите комплекси рязко избутват българския спорт през 80-те в гоненето на медали, загърбвайки качественото спортуване на децата, учениците, студентите и работниците. Освен това, в името на повече и „по-лесни” медали, огромната част от вниманието и парите на държавата отиват към шепата борци, щангисти и боксьори, оставяйки в миманса трудоемките и в известен смисъл по-скъпи отборни спортове като футбола, баскетбола, хандбала, волейбола и водната топка. За превръщането на спортните интернати в инкубатори за криминални престъпници изобщо не ми се говори.
На вторите само бих казал, че етапът, в който спортуването е било привилегия само за богатите, е завършил в развитата част на Европа около 1900 г.
Наследството на социализма
Успехът в Сеул е пировата победа на българския спорт, която го обрича на десетилетия ходене по-мъките, защото новите хора във властта следват обърканата политика на предшествениците си. Да се дават милиони за преследването на някакви медали от малка група елитни спортисти, без да се обръща внимание на факта, че мнозинството от децата, юношите и любителите нямат достъп до адекватни занимания със спорт, както би коментирал Фуше, е по-лошо от престъпление, това е една политическа грешка. Казано накратко: в Сеул триумфират атлети, които са селектирани от стотици хиляди деца през 70-те, преминали през професионална и скъпо платена подготовка у нас и по света, след което постигат резултати на най-високо ниво. Веднъж стъпили на олимпийската стълбичка, обаче, те забравят откъде са тръгнали и в ролята си на треньори, ръководители и политици нехаят за корените на спорта – а те не са в медалите.
Март 2015 г. Тренировка по борба в залата на русенския клуб "Юнак-Локомотив", от който за големия спорт тръгват Валентин Йорданов, Иван Илиев, Рахмат Сукра и Валентин Савов.
Да го кажем още веднъж: масовият спорт е най-важен и може да се развива без елитния, но елитният без масов е самоцелен, обречен и почти безсмислен. Често в своята самоизолация той е вреден. Елитният може да подпомогне масовия с положителния пример на успешните спортисти, със сплотяването на нацията покрай техния шумен успех и с привличането на финансови средства от спонсори и рекламодатели, които да се инвестират в масовия. Но именно широката социална база на хилядите клубове по градове, квартали и села е тази, от която идват здравото и сплотено общество и шампионите – без нея просто няма кой и къде да ги забележи.
Преследвайки идеологическия враг по чуждите стадиони и зали, социалистическата държава постепенно изостави своите ученици, а така завеща огромни проблеми на следващите поколения. Половината от българските училища не разполагат с нормални условия за провеждане на часовете по физическо възпитание, а 1/3 нямат никакви.
Отвратително бе положението и с останалата спортна база – стадиони, зали, басейни и кортове, които бяха застинали в миналото, а част от тях отдавна бяха станали неизползваеми. Всички са чували за Таня Богомилова, но малцина знаят, че мнозинството от българските деца и възрастни не може да плува, защото действащите плувни басейни и клубове у нас бяха и са обидно малко.
Басейнът в Лом.
Не е нужно да се изнася лекция за връзката между ниската физическа и спортна активност на подрастващите и огромната социална цена, която всички плащаме за това – високи нива на нетрудоспособност, наднормено тегло, предразположеност към сърдечно-съдови заболявания, диабет, проблеми с поведението и общуването, криминализация на маргинализираните деца, завишена употреба на цигари, алкохол и наркотици. Разбира се резултат от това е и скромната база за селекция на талантливи деца, които да се готвят за спортна кариера. За неразбралите - ако по разумен начин не се инвестират достатъчно средства в образование, спорт и култура, след това ще се търсят пари на заем за полиция, социални помощи и лекарства.
Очевидна е и другата зависимост: ранно и добро начало в спорта за всички деца (4-10 г.) - спортуване и в зряла възраст и много широка база за селекция на шампиони, закъсняло начало (11-13 г.) - нисък процент занимаващи се със спорт, малка база за селекция. Но у нас очевидното се вижда най-трудно.
Най-логично е при такова заварено положение огромната енергия от знания, пари, време и усилия да се насочат в тази посока – към увеличаването на социалната база на спорта – в училищата, университетите, градовете и селата. А дали е така, ще ни каже потокът на парите, защото най-ясно държавната политика в един сектор си личи по изразходването на средствата. Ето какво обаче е разпределението на бюджета на Министерството на спорта за 2015 г., което повтаря това за 2014 г.
Системната грешка в бюджета
„Министерството на младежта и спорта ще разполага с 66.253 милиона лева, от които 39.5 милиона от държавния бюджет и 26 милиона лева от тотализатора. Сумите са съпоставими с бюджета за 2014 г. - пише "Дневник" в края на 2014 г. - Проектът предвижда ММС да похарчи 46 милиона лева за елитен спорт и 13.5 милиона лева за масов спорт.” И всичко това е на годишна база. Ами за т. нар. олимпийски цикъл стават 184 млн., а за 25 години са над милиард. И всичко това заради няколко медала и снимки в министерския албум.
Кратко, точно и ясно – много отдавна тази държавна организация (комитет или министерство, в зависимост от коалиционната политика) трябваше да се прекръсти на Министерство на високото спортно майсторство, защото дава ¾ от бюджета си за 150, 200 или 300 спортисти, треньори и служители, а с останалата ¼ трябва да покрие масовия, ученическия, студентския и любителския спорт на милиони българи. Докато това съотношение, не се промени, няма да има и положителна реформа в спорта ни.
Правителствата, партиите и коалициите се сменят, но сгрешената посока на развитие се запазва. А, казано е, за човек, който се е качил на грешния влак, всички спирки са грешни.
Лошият пример, който дава държавата се следва и от повечето общини, които са склонни да профукат 90% от бюджета си за спорт за един отбор в професионална дивизия (по футбол, баскет или волей) и с останалите 10% да финансират всички останали спортни клубове и школи в града. Не споменавам селата, защото у нас организираният спорт в големите села е изчезнал в края на 70-те години на миналия век. На практика това означава, че българските деца от селата и малките градове са дискриминирани, защото и при най-добро желание да тренират, те просто няма къде да го направят – нито могат да си изберат спорт, нито клуб, в който да се развиват.
В последните години това е привилегия само на децата от София и още 3-4 големи града в страната, и то заради по-голямата мрежа от клубове и по-добрите финансови възможности на родителите, които на практика са най-големите инвеститори в масовия спорт у нас. Останалите деца са поставени от държавата и общините в незавидното положение на момчета и момичета от втора и трета класа, които могат само да се облизват като гаврошовци покрай сладкарница, когато минават покрай осветените терени и отоплените зали на големите столични клубове.
За съжаление огромна част от частните бизнесмени и компании са силно зависими от държавните и общински поръчки, а това обуславя и объркания начин на инвестиране на техните пари в спорта. Другата причина е, че повечето от тези бизнесмени са далеч от европейската представа за корпоративна и социална отговорност и само я маркират с PR дейности. Така на предна линия отново излизат родителите, които най-добре разбират ползата от качествените редовни извънкласни занимания със спорт на децата им. Ако има къде да ги намерят в родното си място и как да издържат на таксите и другите разходи, разбира се.
Промяната в инвестиционните приоритети сега би могла в обозримо бъдеще да изправи спорта на крака в цялата страна, а с това и да привлече така необходимите допълнителни средства за неговото още по-добро развитие. Ако инерцията в разпределението на публичните средства продължава, посредствените резултати ще са константна величина, а с това намаляват шансовете за каквото и да било допълнително финансиране и така огромна част от вегетиращите спортове ще продължават да се боричакт за по-голямо парче от държавните пари.
Деца от ФК Пегас отиват на тренировка във Видин.
Там е заровено кучето, а не в медалите от Рио, които са близки до тези от Лондон, които пък до онези от Пекин и т.н. Ние не ценим това, което имаме и логично нямаме това, което искаме. Не ценим децата, традициите, тенденциите, добрия и лошия опит, чуждия пример, малкото изкарани пари, европейските фондове и нямаме нито качествен масов, нито успешен елитен спорт. Не работим разумно и не инвестираме рационално, така че не слушайте политиците, а ги гледайте какво правят и как харчат държавните и общински пари.
Не демокрацията е виновна, а собствената ни неадекватност. Не забравяйте, че именно след 1989 година нашият национален отбор по футбол постигна най-големия си успех, българският мъжки тенис влезе първо в топ 100 (Станойчев), а след това в топ 10 (Димитров) и редица наши спортисти спечелиха множество награди за най-добри в Европа и света.
Компонентите на успеха
Детско-юношеският спорт навсякъде по света има нужда от пет задължителни компонента: материална база, треньори, методика и литература, желание за развитие и силни състезания. Нашият все още е много рехав, а там, където го има продължава да отстъпва във всеки компонент от средното ниво на развитите страни. И не е проблемът в мобилните телефони, интернет игрите и телевизията, които са част от живота на децата и в Балтимор, Мюнхен, Барселона, Осло, Осака, Сплит и Нови Сад. Нашите деца масово не спортуват, защото няма къде да го правят при добри условия. А там, където ги има прогресът е видим, както с футбола в София, в който са заети няколко хиляди деца и юноши – повече от всеки друг момент от историята ни.
И примерите със сгуриените игрища и шамарите на соца тук изобщо не важат. Това е все едно да изхвърлим компютрите от кабинетите, защото едно време децата са били прилежни и над пясъчното сандъче в килийното училище, а когато взаимоспомагателната метода е куцала, се е намесвала дългата пръчка на даскала... Всяко време си има своите изисквания и ние не бива да се крием от тях в спорта, училището и всяка друга обществена сфера. Не можем да решаваме успешно проблемите на XXI век със средствата от края на XIX или средата на XX век.
Сребърната медалистка от Рио Мирела Демирева е родена в София в семейство на лекоатлети. Подходящата домашна среда, добрите условия за тренировки и конкуренцията между няколкото клубове по лека атлетика в столицата са сред важните предпоставки за нейния успех. Ако беше родена в Пазарджик, например, шансовете за успех намаляваха драстично, просто защото нямаше да има къде и при кого да тренира.
Ще ви дам по един характерен пример за всеки един от тези компоненти.
Леката атлетика на ниво деца и юноши във всички дисциплини – спринтове, скокове, хвърляния, средни и дълги бягания може да се развива на кой да е добре поддържан селски и градски стадион с кортова писта и пясъчно скочище. Когато в страна с 260 общини има 150 клуба по лека атлетика с няколко хиляди подрастващи, ще се отсеят и бъдещите шампиони, които да тренират на няколкото тартанови писти на закрито и открито. Докато активните клубове са 10-15 и работят само в 4-5 града положението ще е без изменение. Проблемът е, че с европейски пари по села без деца се правят трибуни с прес ложи, а няма писти и скочища. (В Костенец има, но тя е правоъгълна за вечен позор на проектантите си).
Правоъгълната писта в Костенец и спортно-археологическите разкопки на стадиона в близкото до София село Лесново (общ. Елин Пелин), при които бе открита кортова лекоатлетическа писта. Такива се крият под бурените на всеки втори български стадион.
Това важи и за спортовете на закрито, в които имаме богати традиции. Във всеки салон и малка зала с кошове, врати, мрежа, тепих и круша може да се развива баскет, волей, хандбал, бадминтон, борба, бокс, източни бойни изкуства и т.н. На открито пък всеки втори водоем може да е гребна база, а всеки баир на 1000 метра надморска височина писта за ски бягане.
Треньорите и учителите ни масово не са подготвени за изискванията на обучението на съвременния спорт и сами трудно биха могли да вдигнат нивото си. Част от тях се държат отвратително с децата, което допълнително прогонва част от тях от спорта. Лошото е че образователните институции, от които зависи подготовката им - спортните факултети, НСА и съответните треньорски школи, не правят почти нищо за осъвременяване на знанията им за теорията и практиката. Пасивни в това отношение са повечето от федерациите и клубовете.
Всички се възхищават на успехите на Сърбия и Хърватия и в масовия, и в елитния спорт (индивидуално и отборно), но малцина знаят колко семинари за треньорите по различните спортове всяка година се организират с лектори от чужбина в Загреб и Белград. В същото време повечето наши учебници са за предмета История на спортната подготовка, а не за подготовка на деца и юноши през XXI век…
Желанието за развитие също не е в изобилие. Преди няколко години федерацията по баскетбол организира мастер клас с тогавашния национален треньор Пини Гершон. Човекът, спечелил три пъти Евролигата (Шампионската лига в баскетбола), успя да събере в залата едва 4-5 треньори от близо 100 баскетболни клуба в страната.
Въпрос на приоритети
Тема на отделен анализ трябва да е социалната роля и тежест на различните спортове и тяхното категоризиране. Това ще ни помогне да преценим има ли смисъл държавата да развива спортове като борба, вдигане на тежести и бокс за жени и не е ли по-добре тези атлетични момичета да тренират и играят нещо по-смислено и здравословно. Спорт, който няма да издевателства над тялото и душата им и ще им помогне да изградят солидно семейство и кариера след активния си състезателен период.
Според мен усмивките, хубавото настроение, добрите тренировки и състезанията на децата и юношите във всички малки и големи градове на България, както и във всички села с действащи училища, са по-важни от всеки медал на Олимпийски игри, на Световни или Европейски първенства. Искам и треньорите, които бият с учебниците по главите трениращите деца, да останат част от фолклора на отминалите времена. Дано повече българи всеки ден да работят за това българските деца да не се делят на 1-ва, 2-ра и 3-та класа, а да имат колкото се може повече смислени, интересни и добри житейски сценарии за перспективно развитие и реализация. Може би и тогава ще има повече очерци за нашите шампиони на най-големите и престижни първенства и турнири.
Темата е дълга и сложна, както в посоката на развитие, така и в детайлите, но мисля че си заслужава да се отделят 10-15 минути за четене на подобен текст веднъж на 4 години. Може би ако по-бързо ангажираните със спорта у нас анализират миналото с неговите добри и лоши практики и осъзнаят грешките си в днешната работа, те ще могат и да тръгнат по пътя на успеха и за масовия, и за елитния спорт, а с това и за обществото ни.