Как Ленин взе властта в Еквадор 100 години след Октомврийската революция
100 години след Октомврийската революция Ленин взе властта в Еквадор и спря десния завой в Латинска Америка.
Новият еквадорски президент Ленин Волтер Морено е адаш на вожда на световния пролетариат (едновременно и на великия френски философ и просветител) и също, както и Владимир Илич, изповядва ляворадикалните идеи, макар че не се кани да разпалва гражданска война и да репресира политическите си противници. Ако разбира се, те самите не го провокират...
А такъв вариант има – достойният му противник на президентските избори Гилермо Ласо не призна поражението и вече се обърна публично към Генералния секретар на Организацията на американските държави Луис Алмагро с жалба по повод на дейността на Националния избирателен съвет. От своя страна, неговият председател Хуан Пабло Посо отхвърли всички претенции и призова загубилия да се примири с реалността. Така постъпи и самият Ленин Морено. Той и вицепрезидентът Хорхе Глас Еспинел настояха Гилермо Ласо да уважава мнението на мнозинството от еквадорците и нарекоха победата си "победа на демокрацията".
Доказателство за това твърдение е съгласието им за повторно преброяване на гласовете, в присъствието на международни наблюдатели. Те знаят, че нищо не заплашва победата им, но по този начин искат да обвинят Гилермо Ласо в измама на неговите избиратели и да прехвърлят върху него отговорността за следизборното насилие в главните градове на страната – Кито и Гуаякил.
Даже Джулиан Асандж призова от Лондон Гилермо Ласо да напусне страната: Гилермо Ласо заплашваше да изгони Джулиан Асандж от посолството на Еквадор в Лондон, ако победи на изборите. В този случай Асандж щеше да попадне в ръцете отначало на британското, после на шведското и американското правосъдие. И никъде не го чакаше нищо добро.
Пред Ленин се изправят много сериозни предизвикателства. Той и Хорхе Глас Еспинел трябва бързо да се справят с непобедената досега крайна бедност (с ясни етнически характеристики). Тя, макар и не в такива мащаби като в мнозинството съседни страни, не подхожда на съвременна държава, в която добиват много нефт и газ и са налице претенции за всеобща социална справедливост. За целта трябва да преодолеят съпротивата на олигархията.
Новите президент и вицепрезидент имат амбицията да направят някои промени в социалната пирамида на страната, за да внесат повече справедливост. Остава нерешен индианският проблем – навремето именно индианците подкрепиха гражданската революция на предшественика и патрона на Ленин – Рафаел Кореа.
Обаче, ако почувстват, че проблемите не се решават, еквадорците могат бързо да се организират за протести. Ако това се случи, дестабилизацията на правителството ще бъде много сериозна и за дълго. Еквадор вече няколко пъти беше на ръба на гражданската война. Ако и левите не се справят, тогава разочарованието сред широките индиански маси ще бъде пълно. И следващият им ориентир може да стане радикалният индианизъм като в Боливия или в някаква степен в Перу.
Ленин трябва да се справи и с престъпността и корупцията в страната. Тя никога не е стигала до нивото на съседните държави Перу, Колумбия, Венецуела. Това обаче не означава, че Еквадор е спокойна страна като Аржентина, Чили, Уругвай, Парагвай, Коста Рика.
Новите президент и вицепрезидент трябва да намерят възможност за конструктивен диалог с армията (Рафаел Кореа не винаги успяваше в това). Върхушката си остава потенциален враг на левите – еквадорският офицерски корпус по традиция учи в САЩ и в Западна Европа. Оттам купува оръжие и бойна техника. А в местната военна академия е преподавал генерал Пиночет.
Тлеещият въоръжен конфликт със съседно Перу заради района около река Сенепа, където се добива злато, плюс незабравените последствия от Тихоокеанските войни от 19 век (когато, в резултат на категоричните победи и влизането в Лима на чилийската армия, към Чили минава перуанска територия), отдавна заставят еквадорските и чилийските генерали да поддържат близки контакти.
От своя страна, тази дружба става причина перуанският военен революционер генерал Хуан Веласко Алварадо навремето да се обърне към Брежнев и Андропов за доставки на оръжие и да покани съветски военни съветници.
Последното сериозно изостряне на конфликта около Сенепа в средата на 90-те години на 20 век категорично доказа превъзходството на оръжията съветски образец. Победата на перуанската армия беше зафиксирана от посредниците.
Так или иначе, Ленин Морено и Хорхе Глас Еспинел имат подкрепата на мнозинството от народа. Те вече чувстват и подкрепата на международната общност, в частност на левите сили – както в Латинска Америка, така и в Европа и в САЩ (Бърни Сандърс е готов да си сътрудничи с Ленин).
Лидерите на евразийските гиганти също изказаха удовлетворение от резултатите от изборите. Първите руски въртолети вече постъпват в еквадорската армия.
Беше сложен край на така наречения "десен завой" в Латинска Америка. Това понятие беше измислено от експертите по "левия завой", който беше поставен под съмнение от изборните неуспехи на левите в главните страни на Южна Америка - Бразилия, Аржентина, Венецуела, Перу.
Възможното завръщане на левите на власт в Парагвай и в Хондурас до края на годината отваря перспективата за създаване на "леви ядра" в самия център на южноамериканския континент и в централноамериканския провлак – до Парагвай е Боливия на Ево Моралес, на смяна на когото, следвайки еквадорския пример, може да дойде вицепрезидентът Алваро Гарсия Линера. Тогава двете по-рано враждуващи страни ще могат да създадат нещо от типа на "съюзна наркодържава - Ево Моралес отдавна строи "наркосоциализъм".
А Хондурас е между Салвадор и Никарагуа, където управляват леви президенти и партии фронтове. Ако към тях се присъедини новият колега в Тегусигалпа, консолидацията на трите страни бързо ще се развива – в рамките на блока АЛБА и периферията около него.
На този етап в Южна Америка управляват трима ляворадикални президенти на страни без общи граници: Ленин Морено в Еквадор, Николас Мадуро във Венецуела, Ево Моралес в Боливия. Подкрепят ги двама лявоцентристи: Мишел Бачелет в Чили и Табаре Васкес в Уругвай. За двамата това е втори и последен мандат. В Централна Америка никой не може да каже колко дълго ще управлява Даниел Ортега в Никарагуа и Раул Кастро в Куба, както и съюзникът им Салвадор Санчес Серен в Салвадор, който в младостта си, като "команданте Леонел Гонсалес", беше още по-радикален и се смяташе за просъветски комунист. Сега обаче не се присъедини към блока АЛБА, макар че не е късно да го направи – има време до края на мандата му.
След смъртта на Уго Чавес много експерти посочваха именно предшественика на Ленин Морено – Рафаел Кореа, като негов приемник. Младостта и харизмата на младия еквадорски президент бяха основните му преимущества пред престарелите двойки – братята Кастро и Ортега. Триумфалното му посещение в Русия и особено срещата с преподавателите и студентите в РУДН "Патрис Лумумба" му спечели симпатиите на всички, които тогава общуваха с него лично. Авторът на тези редове получи от Международния отдел на ректората привилегията да снима тази среща и да вземе интервю от президента на Еквадор, което беше препечатано три пъти в руски и два пъти в български медии.
Рафаел Кореа обаче предпочете да не нарушава демократичните норми и не промени Конституцията. Реши да замине за родината на съпругата си – Белгия, и оттам да дава наставления на приемниците си. Няма съмнение, че с негова помощ те ще продължат борбата против армейската върхушка и десницата.
Интерес представлява и въпросът как ще се държи по-нататък Еквадорската комунистическа партия (ЕКП), която по-рано се ползваше с доверието на Москва и на страните от социалистическата система. Навремето генералният ѝ секретар Рене Муже Москера, въпреки отношенията си с ръководството на СССР, България и другите източноевропейски страни, направи завой към еврокомунизма, отричайки революционните методи за вземане на властта, по примера на италианската, испанската и френската компартии.
Неговите съратници – основателите на партията, няколко пъти присъстваха на конгресите на БКП и до такава степен се влюбиха в България, че изпратиха синовете и дъщерите си да учат в София. Те сега оглавяват ЕКП. Сред тях изпъкват братята Хорхе и Алексис Санчес Миньо и идеологът на партията Сесар Алборнос – марксист на световно ниво. Той още в студентските си години разсъждаваше над непреодолимото в революционната теория и практика противоречие между заслугите на бойците от движещите сили на социалистическата революция и желанието им да управляват партията и държавата след победата над врага.
Струва си да отбележим, че студентите от Еквадор в София, свързани с ЕКП, като цяло бяха представители на еквадорския елит и трудно възприемаха случилото се в България след 09.09.1944 г. – физическото унищожение на стария елит и бързото издигане на новия.
Ленин Морено и Хорхе Глас Еспинел имат всички шансове да обединят традиционната просъветска левица с новите леви радикали и да тласнат Еквадор напред без големи сътресения. Страната има сериозен икономически потенциал. Предстои да го реализират.
В годината, в която се навършват 100 години от Октомврийската революция, Ленин се превръща в символ на латиноамериканската революционна левица. Дипломатическият му опит като заместник на Бан Ки Мун в ООН ще му бъде от полза, особено на фона на предстоящото падане на Николас Мадуро. Икономическият ръст (макар и забавен) и съблюдаването на демократичните процедури консолидират партията му "Алианс Паис" (Съюз за страната).