Битката за стола на Началника на отбраната

Интригата около назначаването на нов Началник на отбраната, след като на 1 декември генерал Константин Попов подаде заявление за напускане на армията, е доста пикантна. Най-интересното в слуховете е, че военният представител на президента Росен Плевнелиев на заседание на Съвет по отбраната е възразил срещу предложения от министър Ненчев адмирал Емил Ефтимов и лансирал генерал Андрей Боцев, оставяйки впечатление, че възражението е едновременно от името на досегашния президент и на новоизбрания Румен Радев.

Без навлизане в любопитни подробности, следва да се каже, че всички, които добре познават предвидливият генерал Радев, се постъписаха дали той наистина е намесен в интригата или с името му се злоупотребява. Не става дума, че има кой знае какво значение дали шефът на отбраната ще е адмирал или генерал, от него почти не зависи на какви модернизационни проекти за армията ще бъде даден ход – някога Генералният щаб беше институция, но сега е само придатък към цивилното министерство. Същинският въпрос е за мястото ни в НАТО, дали армията ни да има някаква боеспособност и как ще я употреби.

Битката за стола на Началника на отбраната отекна в коридорите на Министерството на отбраната като едва доловим пукот, след който остатъчните вибрации ще въздействат дълго време върху цялата страна. Баталията за този пост е следствие от обслужващи целите на партиите вмешателства в националната отбранителна система. Едно детайлно представяне на пикантерийния драматизъм на ситуацията ще отклони общественото внимание от идеята да се разкрият истинските причини и крайния ефект за сигурността и отбраната на страната ни.

Съществуват два подхода за прочит на създалата се ситуация, които по-скоро са един поглед върху двете страни на монетата. Първият подход е да се следват паричните потоци, т.е. за какво се харчат парите в отбраната и каква е ролята на Началника на отбраната за това харчене. Вторият подход е концептуален и е относно различията във вижданията на политическото и професионалното ръководство за мястото на Началника на отбраната при формирането и осъществяването на националната и колективна политика за сигурност и отбрана.

Съществуващият механизъм за планиране и разходване на финансовите ресурси в министерството на отбраната дава изключителни правомощия на министъра на отбраната да моделира ad hoc всяка една обществена поръчка. За съжаление предмет на такова въздействие (включващо и бездействие) в повечето случаи са поръчките с предмет бойни способности, при което резултатът от вземаните решения винаги е един и същ - наподобяване или симулиране на бойни способности.

По тази причина всеки път, когато започне процесът в НАТО за договаряне на способности за целите на колективната отбраната, България отлагателно предоговаря значителна част от тях, декларирани от нея в предходния цикъл на планиране, защото не е осигурила достатъчно финансиране за достигането на тези способности. Именно този процес на отлагателно предоговаряне ни показва, че политическото ръководство на страната неглижира, а може би целенасочено саботира колективната отбрана, с което на практика се саботира националната отбрана. И тук ролята на Началника на отбраната да въздейства върху политическото ръководство е твърде ограничена, защото винаги се излиза с мантрата „няма пари“.

Проблемът е системен и е свързан с политическия мениджмънт на стратегиите за защита на националните интереси, като първосигнално се дава винаги превес на партийните и клановите интереси пред интересите на обществото. Актуален пример – при хроничен недостиг на пари за армията през цялата година, на 12 декември 2016 г. изведнъж се появяват неизразходвани 49 милиона лева, които трябваше да бъдат похарчени до 20 декември 2016 г., денят в който спира да работи Системата за електронни безкасови разплащания на публичните финанси.

Можем само да си задаваме въпроси дали е възможно за толкова кратко време тези пари да отидат за бойни способности на армията или ще бъдат преточени към банковите сметки на системните усвоители. Да, в този процес военното ръководство вероятно има своята роля, но вкарано в пресата на партийните зависимости, като всяко противопоставяне се възприема като намеса на военните в политическите решения и виждаме резултата - конфликт между командира на ВВС и министъра, с последващ резултат - изключително обществено доверие в полза на командира, който става президент на републиката.

Вторият срез в анализа е свързан с концептуалните разбирания за мястото и ролята на Началника на отбраната при формирането и осъществяването на отбранителната политика - едното е съветското, другото - западното. С последните изменения на Закона за отбраната и въоръжените сили (ДВ, бр. 98 от 2016 г.) на Началника на отбраната например пряко се подчинява, издигнатата до ранг на вид въоръжена сили, бригада „Специални сили“. Така функциите на Началника на отбраната са принизени до функциите на командир на вид въоръжена сила, състояща се от една бригада, която освен хора, притежаващи специални умения да боравят с оръжие и да скачат с парашути, няма нищо друго, с което тя да изпълни целия спектър от задачи. Той на практика се превръща в оперативен командир, отговарящ за планирането и провеждането на операциите на подчинената му бригада.

Тази роля би му подхождала много, ако България е членка на страните от ОНД, но тя е страна членка на Вашингтонския договор (1949), където Началникът на отбраната е ключова фигура в съвместното съгласуване на националните позиции и предоставяне на консолидирана военна експертиза при вземането (обърнете внимание) с консенсус на колективните решения от политическото ръководство на Алианса. В този смисъл новоназначеният български Началник на отбраната следва отсега да е разпознаваема фигура в Алианса, а едната кандидатура е на висш офицер, който все още не говори английски.

С този пример се показва формалното разбиране на западния модел за отбранително планиране и системното утвърждаване на архаичните съветски разбирания в процеса на отбранително планиране.

Поддържането на съветското мислене за командването и управлението на въоръжените сили има много по-дълбок замисъл и цел. Няма рационално мислещ човек, който да не е наясно, че когато се използват съветски концепции за организация на отбраната и въоръжените сили, а в същото време участваш в западен демократичен процес на вземане на решения и използване на въоръжените сили, ще имаш неадекватна и неспособна национална система за отбрана.

При създалата се ситуация изборът на Началник на отбраната е продължение на политиката за блокиране на националните ни способности да споделяме, за да получаваме сигурност. Този продължаващ процес на блокиране е особено опасен в очертаващия се труден период за колективната отбрана след избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ.

За назначаването на новия Началник на отбраната сегашното българско държавното ръководство има две алтернативи – да постави на този пост истински войскар или висш офицер, способен за свободна, основаваща се на доверие формална и неформална комуникация с целия административен, военен и политически персонал в НАТО. (Тук възникват много въпроси с нерешените от държавното ръководство проблеми свързани с целия модел на развитие на офицерския корпус и специално на системата за подготовка и развитие на висшия команден състав.)

От политическа гледна точка не е без значение кого ще издигнеш на поста Началник на отбраната: Войскар, който да натиска командирите да мълчат за проблемите в армията, за да продължава безпроблемно с партийната целесъобразност при харченето на парите за отбрана, или човек, който знае и може да прокарва западна рационалност в отбранителната политика и ще е наясно за възможностите, които му дава позицията да споделя и отстоява националния интерес в колективната система за сигурност.

През 2017 година се очакват сериозни турболенции в евроатлантическото пространство и на фона на продължаващите конфликти в Украйна и Сирия, политическата нестабилност в Гърция и Македония и активирането на неоимперския достлук между Русия и Турция, нараства вероятността България да се окаже ключов фактор за стабилността в региона. При тази ситуация от качествата на Началника на отбраната ще зависят способностите на страната да реагира изключително прецизно, когато използването на националния и колективен военен инструментариум се окаже единствено възможен при осъществяването на политиката за сигурност и отбрана.

В този контекст силите, които системно се противопоставяха на въвеждането на западния модел за отбранително планиране и изграждаха неефективна система от отбранителни и военни способности на страната, ще се опитат да прехвърлят отговорността за очертаващите се трагични резултати от тези свои действия върху неопитния в политически интриги новоизбран президент Румен Радев. За осъществяването на тази си стратегия на тях им е необходим изкуствено генериран конфликт на ниво бойна машина на пехотата, боен самолет или боен кораб, за да отклонят неговото внимание от реалните процеси на неформално и формално формиране на съюзната политика за сигурност и отбрана и по този начин да се създаде възможност за манипулиране на неговата позиция и поставянето й в контекста на съхраняване на статуквото.

За съжаление баталията около избора на новия началник на отбраната постигна частичен успех - институцията Началник на отбраната беше девалвирана. Вероятно следващата стъпка е тя да бъде окончателно дискредитирана до ниво на оперативен щаб. Целта на тези усилия е да се лиши Президентът и Върховен главнокомандващ на въоръжените сили от способността му да има адекватен военно-професионален поглед върху формалните и особено върху детайлите на неформалните процеси, протичащи в колективните системи за сигурност. Ако това се случи, въпросът за българската национална сигурност ще се решава не в София, а в някоя друга столица, а с кръвта на мокрия, гладен, уморен и обезоръжен български войник отново ще се измива мръсотията от родните политически интриги и генерираната от тях неадекватност на висшето военно ръководство.

Това ли искаме ние българите?