2015-а или как Сирия стана център на света и център на страха

Политическите прозрения може да са дошли след продължително съзряване, но резултатът им все пак да изненадва.

От две години насам по-предвидливите наблюдатели предупреждаваха, че регионалната гангрена с епицентър столицата на ДАИШ (ДАЕШ, ИДИЛ, „Ислямска държава”) град Ракка генерира глобална терористична заплаха, която пряко визира Европа. И най-после Западът като че ли проумя, че третирането на тази заплаха като второстепенно предизвикателство, е било погрешно.

Скъпо платено проглеждане

Цената на досегашната заблуда бяха кървавите атентати, организирани и извършени от хора, които са заразени с вируса на фанатичния ислямизъм и организационно или идейно са свързани с „Ислямска държава“.

А вторият шок с етикет „Сирия“, бе бежанската вълна от Близкия изток, помела илюзията, че европейската сигурност е гарантирана веднъж завинаги.

Оказва се, че онова, което се случва на арабите, пряко засяга и нас, европейците. И че, за да пресъхне бежанският поток, е необходимо първо да се сложи край на разпадането на близкоизточния ред и да бъде ликвидиран хаосът, родил чудовището ДАИШ. Затова финалът на 2015 г. преминава под знака на антитероризма като доминанта на военно-политическите действия на Вашингтон, Париж, Берлин, Лондон и Москва.

Ракка - столица на тероризма

Кървавото нападение в Сан Бернардино (Калифорния) на 2 декември се превърна в поредния световен - но вече и американски - шок от новото настъпление на тероризма, което сякаш не признава граници. Разстрелът на невинни граждани от едно джихадисткото семейство в сърцето на САЩ опроверга тезата, че американците напълно успяват в борбата си срещу тероризма.

Ответната антиислямска кампания пък разклати менторската нагласа на американските медии и политици спрямо Европа, която страда от неудачи в своите политики на мултикултурализъм и/или интеграция на мюсюлманските малцинства. Видя се, че дори врящото или претопяващо „гърне“ (melting pot), каквато е славата на интегрирана Америка, вече не е имунизирано против верската и расовата дискриминация спрямо цели деноминации и/или народности.

И макар президентът Обама да не реагира по очаквания от мнозина начин, САЩ вече са на път да преодолеят илюзиите за защитеност от „Ислямска държава“. Същият или сходен ефект терористичните акции на ДАИШ имаха преди това и върху Франция – след касапницата в Париж от 13 ноември т.г., и върху Русия със свалянето на пътническия самолет над Синай.

И макар че посредническата инициатива на Оланд за създаване на обща антитерористична коалиция с Москва донесе скромни резултати, този път световните столици се съгласиха, че именно Ракка – административният център на халифата на Абу Бакр ал-Багдади, е коренът на злото.

Какво препъва „вертикалната” коалиция

Войната от въздуха обаче едва ли ще гарантира ликвидирането на ДАИШ, съгласни са както експертите, така и политиците. Нужна е и друга коалиция – „вертикална” коалиция между авиация и сухопътна армия. Засега такава е налице единствено в координираните атаки на руските ВВС и армията на Асад, които вече доведоха до освобождаването от джихадисти на редица селища, включително и на град Хомс.

Вашингтон също бе стимулиран да направи нещо по въпроса. Засега обаче неговите съюзници „на терен“ – кюрдите и сунитските антиджихадистки отряди – все още не са сериозна заплаха за Ракка. Причината? От една страна кюрдите не са мотивирани да излязат от своята територия, а от друга – някои сунитски племена в Ирак продължават да виждат в ДАИШ съюзник против шиитските отряди на Багдад.

Същевременно Вашингтон не може да разчита на сътрудничество от Анкара, тъй като Ердоган играе двойна игра. За турските стратези кюрдите са по-голямо предизвикателство от „Ислямска държава”. Цялата тази диспозиция не вдъхва оптимизъм за бързо отвоюване на териториите, завладени от ордите на Абу Бакр ал-Багдади.

Дипломатическа главоблъсканица

С военните си усилия държавите, които участват в операциите в Сирия и Ирак, се стремят и да засилване своите позиции на политическия и дипломатическия фронт. Той е известен като Виенски процес или Женева – 3 (тъй като предишните два кръга на преговорите за Сирия бяха в Швейцария).

В края на годината дипломатическият ажиотаж около сирийските преговори навлезе в решаваща фаза. В него могат да се откроят няколко писти, които като че ли се развиват самостоятелно. Всъщност те са в пряка или косвена зависимост от останалите политически и военни процеси в Близкия изток и в света.

В Рияд на 9-10 декември „обединителна“ среща на над 100 представители на сирийската опозиция трябваше да приеме обща платформа, както и да направи възможно сформирането на сборна делегация за междусирийските преговори (те започват веднага след Нова година).

Твърде шарена „съпротива”

От срещата в саудитската столица бяха изключени организациите, признати от участниците за терористични - ДАИШ и Джебха ал-Нусра – клон на ал-Каида. Но бяха допуснати джихадистите от Северна Сирия, наричащи себе си „Ахрар аш-Шам ал-исламия“, т.е. радетели на ислямска Сирия, както и просаудитската „Ислямска армия“ от южната част на страната.

От друга страна, Турция успя с ветото си да не допусне сирийския клон на ПКК – Партията на патриотичния съюз, която е основен фактор в разгрома и освобождаването на Кобане и други кюрдски територии.

Но дори в отсъствието на кюрдите, съставът на „съпротивата“ е твърде разнороден политически. В Рияд бяха представени двете основни сборни формации: Сирийската национална коалиция, перманентно гостуваща на Турция, и „Националният координационен комитет“, който е провъзгласен в Кайро и включва предимно представители на опозиционни сили от Дамаск.

Каква е разликата между тях?

Контролираната от Турция и Саудитска Арабия коалиция представлява твърдата линия против Башар Асад, а координационният комитет заема по-компромисна позиция по обясними причини. Освен това и двете политически групировки са критикувани от въоръжените отряди, които в Рияд бяха представени от 15 души.

Най-силната военна формация – споменатите вече джихадисти от „Ахрар ал-Шам”, дори напуснаха форума, но впоследствие обявиха, че ще подпишат документа му. Това се случва на фона на новината, разпространена от панарабският просаудитски вестник „Ал-Хаят”, че САЩ са се съгласили с настояването на арабските си съюзници „Ахрар ал-Шам ал-ислами” и Ислямската армия да бъдат кооптирани като нетерористични организации.

Кой ще дърпа конците

В крайна сметка конгресът потвърди, че участниците приемат да се търси политически изход от кризата, и излъчи Висш комитет или секретариат от 34 члена, 11 от които представители на въоръжените организации. Оглавява го от бившият сирийски премиер и настоящ опозиционер Рияд Хиджаб.

Основната задача на комитета е да излъчи 15-членна делегация за преговорите. Това на практика бе възприето като удар срещу най-представителната, досега поне, Сирийска национална коалиция. При това, новата опозиционна структура ще е постоянно базирана в Рияд, което показва кой ще дърпа конците в бъдещите преговори.

Колкото и компромисни да са тези стъпки, те бяха наложени от безмилостния календар за свикване на сирийските преговори, определен от съпредседателите на Виенския процес - САЩ и Русия. Единодушно приетата на 18 декември т. г. Резолюция 2254 на Съвета за сигурност на ООН изразява желанието на великите сили за такъв преговорен процес, който да открие път към край на сирийската гражданска война. А това на свой ред е необходимо за да се стигне до решаващо поражение на ДАИШ.

Постигнатият в Съвета компромис заобикаля най-деликатните въпроси (съдбата на Асад и окончателната редакция на „черния списък“ на терористичните организации в Сирия). Но той ясно говори за съотношението на силите, както и за ограниченото влияние на регионалните държави, които претендират за глобален статус. На първо място това е Турция.

Съветът за сигурност на ООН няколко пъти през 2015-та се вглеждаше в Близкия Изток. Ключовите му решения – безкомпромисна борба против „Ислямска държава”; политическо решение в Сирия час по-скоро. Снимка Архив

Реваншът на Турция

След като на 24 ноември турски изтребител свали руски „Су-24”, участващ във въздушната кампания над Сирия, и след предвидимата реакция на Путин, Анкара бе принудена, да се откаже от полети над раздираната от конфликти страна. Беше отчасти поради обяснимо благоразумие, отчасти по внушение на Вашингтон.

Това обстоятелство съвпадна по време с американското настояване Турция да укрепи границата си със Сирия. (Което пък прилича на предупреждение от Обама против турска военна експанзия в северната част на тази страна). Така или иначе, то подтикна Анкара към реализацият на нейните „План Б“, а именно намеса в Ирак.

Разполагането на турски контингент, подкрепен от 20 танка на около 30 км североизточно от иракския град Мосул стана поредната авантюра, разтърсила региона. Според Анкара, с акцията бил съгласен Кюрдският автономен регион, както бившият губернатор на окръг Ниневия, чийто административен център е Мосул.

Багдад обаче официално протестира срещу хода на Ердоган - Давутоглу, който е „в нарушение на суверенитета на страната”. Макар официално мисията на турската част е да обучава кюрдските военни – Пешмерга, за борба с терористите, същинската цел на Ердоган е трайно военно присъствие в Ирак, като предмостие към по-нататъшното разчленяване на страната.

Някои коментатори припомниха, че по сходен начин е започнала и една друга турска авантюра – десантът в северната част на Кипър през 1974 г., довел до трайното разделяне на острова. И понастоящем там са дислоцирани хиляди турски войници, и не се виждат някакви реални перспективи за възстановяване на кипърското единство.

Хора за използване – кюрди, туркмени и други

Геополитическият прочит на новата авантюра на Анкара припомня едно събитие от далечната история. Преди близо 90 години Турция отказва да признае откъсването на «Мосулския вилайет» и неговото присъединяването му към британската подмандатна територия, която по-късно е новата държава Ирак. Може да очакваме, че ако не официално, то използвайки безвластието в Северен Ирак, Анкара ще се стреми към фактическа ревизия на Лозанския договор от 1928 г.

За целта турците ще използват стремежа на иракските кюрди към по-нататъшното си обособяване като независима територия. Неслучайно при неотдавнашната между премиера Давутоглу и иракския кюрдски лидер Барзани в Анкара за пръв път бил вдигнат флага на Иракски Кюрдистан.

Друг съюзник Анкара има и в лицето на местните туркменски общности като постоянна Пета колона в рамките на неоосманския проект. Въпросните общности вече бяха използвани от Анкара в конфронтацията с Москва. Туркмени бяха бунтовниците, разстреляли пилота на сваления Су-24.

На туркмени се отреждаше и ключовата роля да овладеят предлаганата от Анкара „защитена зона“ в Северна Сирия. Истинско предназначение на зоната бе не допусне възникването на т.нар. Кюрдски коридор под контрола на съюзниците на ПКК – въоръжените отряди на Партията на патриотичния съюз на Салих Мусаллим.

Самите туркмени обаче са разслоени религиозно – на шиити и сунити, разслоени са и политически. Част от тях предпочитат да търсят закрилник и да се съюзяват с кюрдите в борбата срещу общия враг – терористите от ДАИШ.

Заплетени мотиви около Мосул

Ако някой ще изтласка терористите от Мосул, ако някой ще освободи териториите на окръг Ниневия, Анкара предпочита в ролята на този герой да бъдат местни кюрди и други турски съюзници. Следователно нейна близка цел е да попречи освободителната мисия да бъде извършена от шиитските отряди на Багдад, включващи и ирански военни формации и инструктори.

Естествено, Иракски Кюрдистан няма да е лесен съюзник. Лидерите там добре осъзнават имперските стремежи на Анкара, както и голямата притегателна сила на петролните залежи в Киркук. Затова е вероятно разширяването на турското военно присъствие в Ирак да върви успоредно с политическа шетня и дипломатически усложнения по всички посоки.
Във всички случаи, конфликтът шиити - сунити ще се задълбочи както в рамките на Ирак, така и на целия близкоизточен регион.

Засега обаче, въжделенията на Турция бяха охладени от настояването на Обама за бързо изтегляне от Ирак. Тази категоричност на американската политика е продиктувана не само от нежелание да се насърчи по-нататъшния разпад на държавната система в региона. Тя е съобразена и с други фактори. А именно: опасността от разширяване на руското влияние в Ирак заедно със засиленото иранско присъствие в Двуречието - като контрамярка на турския експанзионизъм.

* * *

Много неща, често съвсем неочаквани станаха в близкоизточния регион през 2015-та. Един от начините да я обобщим е: годината на закъснялата ревизия на една погрешна стратегия.
Какво обаче се задава през 2016 година? Всякаква прогноза за развитието на събитията около Сирия ще бъде рискована.

Основните препятствия пред намирането на военно-политическо решение на сирийско-иракската криза са свързани с подмолните, но вече очертали се амбиции на регионалните сили, които заиграват с екстремистите. Сред тях:

- стремежът на Ердоган да вземе своя реванш след унизителната стратегическа грешка в Сирия и последвалата криза в отношенията с Русия;

- налагането на саудитска опека върху въоръжената и политическата сирийска опозиция, която намалява шансовете за светска Сирия;

- засилването на иракско-иранското военно-дипломатическо сътрудничество, което на свой ред пренася конфликта в конфесионално русло...

Тези амбиции контрастират с намеренията на световните актьори да поставят фокус върху разгрома на ДАИШ и мира в Сирия. Затова пък предстоящите събития ще покажат доколко антитероризмът действително се е превърнал в приоритет на Запада и Русия. И доколко те са в състояние да преодолеят, в името на собствената си сигурност, онова, което ги разделя.