Цветанов и Слави изпушиха лулата на мира в името на референдума

Спокойно може да се приеме за събитие на седмицата появата на Цветан Цветанов в "Шоуто на Слави", защото слага край на битка, която изглеждаше безкрайна – ГЕРБ, Борисов и самият Цветанов години наред бяха най-безмилостно атакуваните герои в шоуто.

Зрителят получи нагледно доказателство, че в политиката, поне у нас, оцеляваш, ако можеш да се самоопровергаваш, че тя е форма на доброволна амнезия. И че медиите работят по същите правила.

Лулата на мира бе запалена с подкрепата от страна на ГЕРБ на прословутия референдум, иницииран от Слави. Въпросът е там, че референдумите, с изключение може би само на швейцарските, са капан за наивници – просто натискът върху мнението на избирателя се измества от политиците към медиите и им дава шанс с манипулативни стратегии да предопределят резултата. После обаче, за да не стане ясно, че царят е гол, политиците трябва да го гласуват. Което принуди Слави да се прегърне с довчерашния си най-голям противник.

От цялата работа вероятно ще им остане само прегръдката.

Преди се водеше оживен спор кога точно ще свърши преходът, а някои дори твърдяха, че това вече е станало. Днес никой не си прави подобен труд, ясно е, че историческото време в страната отдавна е спряло. Спечелите всеки нов мандат се чувстват длъжни да повтарят от „а” и „б” все старите мантри за реформи в здравеопазването, съдебната система, отбраната, енергетиката, железниците, и пр., и пр.

Вярно, министрите от ГЕРБ в третия кабинет на Борисов, сигурно под тежестта на натрупания опит, бяха някак примирени – спестиха на аудиторията дежурните гръмки планове в смисъл „този път ще видите”.

За сметка на това новобранецът в изпълнителната власт Валери Симеонов обяви, освен че ще спре демографската криза с внос на българи от чужбина, и че ще се бори с дивото къмпиране в останалите три свободни плажове по Черноморието ни. А не с презастрояването му, с излетия бетон върху дюните, с руските хотели-градове. Колкото пак да напомни, че любовта на националистите към родината не се отнася до природата й, красотата й, хората й…, а до политическите и икономическите дивиденти, които може да донесе.

В заканата на Красимир Каракачанов като министър на отбраната да върне задължителната казарма пък не се съдържа нищо повече, освен нетърпимост към либералната демокрация. Защото той няма как да не знае – нали в министерството му работят експерти, че ефектът от подобно връщане за отбранителна мощ на страната ще е пренебрежим. За разлика от разходите…

Но и целта му е различна. Младите мъже „до крак” пак да минават през дисциплинарно пространство, където да се научат да се отказват от собствената си воля и да се подчиняват на команди; да потискат индивидуалността си и да функционират като масовка. Така че после, когато влязат в цивилния живот, да пренесат психологическата матрица на подчинението и да се превърнат в гласоподаватели на партия от команден тип, каквито са националистическите. И освен това винаги да са готови за война със съседите.

Все по-често ми се случва, докато чета лекции на студенти по журналистика, те да си преглеждат фейсбук профила в телефона. Не защото непременно не им е интересно това, което слушат, а защото този навик вече е станал по-силен от тях.
Журналистиката в момента е на едно от най-хлъзгавите кръстопътища, на които някога е стъпвала. Дали обидено да се оттегли и да остави всеки да се информира както може, или да се превърне в чистач на замърсената публична среда, в килър на тролове, в боец срещу пропагандата. Единственият й съучастник във втория път е образованието и то само ако намери нови начини да каже старите истини за професията.

Мина първият кандидатстудентски изпит по журналистика. Темата на есето беше „Лесни пари”. Ако образованието не си свърши работата, няма да има по-лесни пари от спечелените с производство на фалшиви новини.

*Коментарът на доц. Лозанов по събитията от седмицата е от авторското му предаване "Необичайните заподозрени" по тв Bulgaria ON AIR. Заглавието е на OFFNews.