Раждането на ислямския тероризъм. Част II: Как се радикализират хората

Първата част на анализа, озаглавена "Вината на Запада", в която се проследява методичната политика на Великобритания, Франция и САЩ, която съсипва народите в Близкия Изток и Северна Африка в продължение на столетия, може да бъде намерена тук.

Началото на международния тероризъм

Класическият пример тук е войната, която САЩ обяви на Ирак, когато той заплашваше Саудитска Арабия след превземането на Кувейт 90-те години. Нека да се върнем малко по-назад първо, през 1979 г. и съветската инвазия на Афганистан, която се счита за началото на международното ислямско терористично движение. Както ви е известно, войната в азиатската страна избухва в следствие на борбата за влияние между СССР и Запада. Когато комунистическите власти в Кабул молят за помощ Москва, за да се справят с ислямистките бунтовници в планините, които искат да свалят атеистичния режим, САЩ и неговите съюзници се впускат да подкрепят бунтовниците по всякакъв възможен начин – финансово, с оръжия, обучения и т.н. В стремежа си да победят съветите обаче те създават ново чудовище, а именно радикалните ислямистки групировки, най-известната от които е Ал-Кайда.

Тъй като тогава – а ако ме питате, и сега – САЩ нямат добри познания за региона, те се обръщат за помощ към Пакистан. Исламабад съветва Вашингтон на кои групи талибани да дава пари и оръжие, кои да подкрепи повече, на кои да не оказва съдействие и т.н. Пакистанските тайни служби дори предоставят обучение на своя територия на талибаните и ги въоръжават там. Публична тайна тогава е, а и сега, че Исламабад всъщност е бастион на радикалния ислям. Те нарочно подбират най-фанатизираните и екстремни бойци, които да бъдат въоръжени, като по този начин умерените и дори демократично настроените бунтовнически сили в Афганистан постепенно губят войната, тъй като се бият на два фронта едновременно – срещу СССР и срещу ислямските фундаменталисти. В крайна сметката повечето умерени бунтовници или са избити, или се присъединяват към радикалните групировки, за да оцелеят.

По някое време САЩ все пак разбират за това но изглежда, че не ги интересува, както личи по думите на агент на ЦРУ от онова време, който запитан защо правителството му подкрепя хора като Гулбудин Хекматяр и неговите бойци, простичко отговаря: „Фанатиците се бият по-добре“. За незапознатите ще поясни: Хекматяр е известен с това, че е заливал с киселина лицата на жените, които отказват да носят забрадка. Той и неговите мъже са получавали 50% от финансирането си от Америка, според изследване на Хиршкинд от 2002 г. за университета Джордж Вашингтон. САЩ и Пакистан не са единствените страни, вземащи активно участие в конфликта. Саудитска Арабия също влага милиарди долари във финансирането на радикалните джихадисти, а също така и подпомага вноса на хиляди мъже от целия мюсюлмански свят, които да се бият в Афганистан. Рияд активно подкрепя и идеята, че войната в Афганистан е война срещу исляма и всеки добър мюсюлманин трябва да се включи в нея. Така хиляди мюсюлмани от цял свят се стичат там, които след приключването на конфликта се връщат обратно в своите страни, където започват да подриват местната светска или умерено ислямска власт. Типичен пример е войната в Алжир от 90-те години на миналия век, която споменах в началото на текста. Там т.нар. Афганци - алжирци ветерани от Афганистан - вземат дейно участие в боевете срещу армията и извършват страхотни зверства.

Никога няма да излезе от мода материалът на британския вестник „Индепендънт“ от 1993 г., озаглавен „Антисъветски воин повежда армията си по пътя на мира: Саудитският бизнесмен, който набра във войската си муджахидините, сега ги ползва за мащабни строителни проекти в Судан“. Става дума за Осама бин Ладен. Никога не забравяйте, че лидерът на Ал-Кайда и неговата групировка са създадени, финансирани, тренирани и въоръжени от ЦРУ, Саудитска Арабия и Пакистан. Защото много хора забравиха вече.

^{Когато Осама бин Ладен беше пръв приятел на Запада, това е статията в британския вестник "Индепендънт", възхваляваща бъдещия терорист. Снимка: reddit.com.}

Войната в Ирак и раждането на ИДИЛ

След терористичния атентат на 9 септември 2001 г. в САЩ – около който има доста спорове – светът полудя по темата за ислямския тероризъм и неговите причини. Някак си обаче Белият дом реши да обвини Ирак, една от най-светските и антирелигиозни страни в региона, че спонсорира радикален ислям. Нищо, че семейството на Бин Ладен в Саудитска Арабия е една от най-могъщите строителни фамилии (за сина му Хамза преди дни беше обявена награда от 1 милион долара от САЩ). Нищо, че целият нормален свят знаеше, че Саддам Хюсеин няма общо с Осама бин Ладен. Няма и химически оръжия за масово поразяване, доказателствата за които ЦРУ буквално изфабрикува, за да представи пред ООН и да получи позволение да нападне една от най-силно развитите социално и икономически страни в региона. Е, поне преди САЩ да ги съсипе от санкции както прави днес с Иран.

През 80-те години на миналия век Ирак е сред най-развитите икономики в Арабския свят (въпреки войната с Иран, в която Багдад е подкрепен от САЩ, между другото). Макар да е разчитала на петрола, за да се финансира, страната е имала силно развита индустрия и е започнала диверсификация на икономиката, гръбнака на която са били 200 държавни предприятия, произвеждащи сяра, минерали, цимент, стомана, желязо, текстилни продукти, храна, кухненска посуда, бяла и черна техника, фармацевтични продукти и т.н. В онези години Ирак се гордее с това, че има едно от най-образованите населения в арабския свят, а процентът на жените, които работят, е 23. Най-високият в региона.

След като Саддам напада Кувейт през 1990 обаче, страната е подложена на тежка военна атака и още по-тежки международни санкции (определяни като най-тежките изобщо налагани в историята дотогава), които съсипват икономиката ѝ. Страдащите обаче са хората, а не властта. Така от една от най-развитите арабски страни Ирак се превръща в една от най-западналите. Процентът на работещите жени пада до 10, а беднотията кара много хора да разчитат на религиозни, групови и семейни кръгове за препитание. Войната от 2003 г. обаче унищожава напълно страната. Неадекватните неолиберални политики на американската администрация, водена от Пол Бремер, хвърлят Ирак в хаос.

Назначен на 11 май 2003 г. като глава на Коалиционната временна власт (Coalition Provisional Authority), той издава първата си заповед пет дни по-късни, на 16 май – дебаасификацията на държавните структури. Иначе казано това е лустрация, която забранява на членовете на партията на Саддам Хюсеин – Баас – да заемат всякакви държавни постове. Първоначално идеята на Вашингтон е била това да засегне само лидерството на партията, около 5-6 хиляди души. САЩ обаче решават другояче и уволняват между 85 и 100 хиляди души, като осакатяват административния капацитет на Ирак от раз. 40 000 от уволнените и са учители, останалата част включва лекари, мед. сестри, издатели, печатари, техници. Много от тях са станали част от Баас по неволя, но американците това не ги интересува. 200-те държавни предприятия са затворени. Гръбнакът на иракското производство е пречупен. Още десетки хиляди души остават без работа. Единственият сектор от икономиката, който не е разпродаден на западни частници, а остава държавен – е производството на петрол, което изплаща на Америка цената за „освобождението“ на Ирак. САЩ гласува да отпусне 21 милиарда долара помощ на близкоизточната страна, за да я вдигне на крака, но почти всички пари отиват не в местния бизнес, а в чуждестранни, компании, дошли да припечелят от мъката на иракчаните.

На 23 май идва Заповед Номер 2 на Пол Бремер, която обявява разпускането на всички въоръжени сили на Ирак: 385 хиляди армия, 285 хиляди полиция, 50 хиляди президентска гвардия. За по-малко от 10 дни САЩ извхърля на улицата над 800 хиляди души без изгледи за препитание и изхранване на семействата им. Много от тях са въоръжени и добре тренирани. С действията си Вашингтон едновременно настройва срещу себе си и Запада стотици хиляди въоръжени, гневни и бедни мъже, както и оставя цялата страна беззащитна. Шиитските и сунитски групировки веднага се възползват от това и започват да включват в редиците си тези мъже, които приемат да служат на ислямисти не от религиозни причини, а от икономически причини и сигурност. И до днес армията Махди на шиитския духовник Муктада Ал-Садр предизвиква потреперване у американските войници, които се сетят за него. В страната и най-вече в Багдад започва чудовищна борба за власт между онеправданите, но многобройни шиити и доскоро властимащите сунити. Кланетата и от двете страни са жестоки, а западните войски са хванати неподготвени и не могат да спрат систематичното избиване на сунитите.

Сунитите започват да организират милиции, за да се защитят. В ожесточените боеве няма място за милост и най-кръвожадният лидер успява да събере под знамето си повечето сунитски милиции в една групировка. Така Абу Мусаб Ал-Заркауи създава Ал-Кайда в Ирак. Години по-късно тя ще приеме името Ислямска държава в Ирак и Леванта, превземайки на щурм огромна част от Сирия и Ирак, пускайки пипала из цяла Азия, Африка и Европа. ИД успява да се възползва от станалата системна на Запад след 11 септември 2003 г. дискриминация срещу мюсюлманите, но не само от нея. През годините Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (които и до сега финансират радикални групировки в Афганистан и Сирия, а Европа отказва да признае това) не спират да финансират джамии, ислямски центрове, обучение на имами и т.н. пропаганда на своя салафистки вид ислям, на онзи вид краен и несъвместим с европейските ценности (а и с много от умерените мюсюмански такива), който допълнително радикализира мюсюлманите, които искат отмъщение за стореното на техните роднини, приятели или просто сънародници, които са бедни, идват от лоши семейства, имат объркана идентичност и т.н.

^{Бойци на Ислямска държава в Ракка, Сирия. Снимка: Wikimedia.}

Как се радикализират хората

Както многократно бе споменато, макар ислямът да е лицето на фундаменталния и закостенял ислям в Европа, Азия и Африка, зад радикализацията всъщност стоят много по-дълбоки и различни подтици. Изследване от 2018 г. на Майкъл Дженсън, Анита Атуел и Патрик Джеймс за причините за радикализация разкрива общо 73 мотива, разделени в 10 категории, от които религията е само част. Учените също така отбелязват, че радикализираните личности почти никога не са повлияни от само един-единствен мотив, ами от уникална смесица от изброените 73 причини. А те са:

- Психологични награди: възстановяване на значимостта / придобиване на индивидуална значимост / придобиване на значимост за обществото / групов престиж / облекчение на несигурността / героизъм / индивидуално признание / емоционални награди / морални награди;

- Материални награди: Рай / статус / материална отплата;

- Лична криза: икономическа криза / социо-културна криза / лична криза / разширяване на възприятията в следствие на криза / емоционално страдание;

- Общностна криза: ситуация на колективна киза / външна заплаха / политическа криза / разширяване на възприятията / непосредствена екзистенциална заплаха;

- Набиране: извършено от обществото / постигнато чрез обществено посредничене / извършено от частно лице / постигнато чрез частно посредничене;

- Подравняване на когнитивната рамка: поставяне в дадена рамка / индоктринация / авторитета на артикулатор на дадена когнитивна рамка / емпирични доказателства / универсална истина / поетапно самообучение / индивидуално обучение / формиране на интерпретативни рамки / изключителност на рамката на мислене / редизайн на социалните норми чрез правила;

- Психологическа уязвимост: унижение / безпомощност / загуба на социално базирана значимост / групови граници / несигурност / емоционална тревога / културно обезверяване / безправие / разбито семейство / проблемно семейство / липса на привързаност от родителите / проблемни отношения в общността / слабохарактерна и зависима личност / социо-културна криза;

- Физическа уязвимост: физическо страдание / материална липса / семейна малфункция / общностна дисфункция / икономическа криза;

- Групови норми: лидерски личен пример / лидерска важност / лидерски норми / превръщане в „черна овца“ / спазване на правилата / лидерска легитимност / облекчение на несигурността;

- Групови стереотипи: влияние на групата / групово мислене / външна заплаха / типична заплаха / вътрешно- или външногрупови предразсъдъци / дехуманизираща риторика / размиване на отговорността / социална изолация / интерпретативни рамки на мислене.

Както сами можете да видите, да се твърди, че човек става терорист само или дори най-вече поради религиозни мотиви – били те заради исляма или християнството – е несъстоятелно. Причините всъщност са културни, социални, икономически, политически, исторически и религиозни. Те са следствие на столетия чудовищно злонамерени или некадърни политики от страна на западните страни спрямо Близкия Изток и Северна Африка, които съсипаха тези народи или направиха тяхното социално и демократично развитие почти невъзможно. САЩ, Франция и Великобритания (и други, но най-вече те) подкрепят войнстващи военни диктатури, които изгониха своите радикални ислямисти в Европа (която ги оставя да се развиват необезпокоявано в името на криворазбрана толерантност), докато същевременно активно покровителстват най-морално и политически остарелите ислямски монархии (и републики в случая с Пакистан), които безнаказано разпръскват своята версия на радикален ислям.

Духът от бутилката вече е пуснат. Мюсюлманските общности в Западна Европа вече са твърде големи и затворени в себе си, за да бъдат интегрирани в светското общество. Те са създали огромни свои гета, където моралите и културата (а често и законите) на европейските страни не важат. И един Бог знае, че те имат своето обоснование след всичко изброено досега, което им е причинено (и много, много повече, което просто няма как да се опише в толкова кратък текст). Миграционната вълна от алжирци, пакистанци, афганистанци и прочие (тъй като едва около 30% от т.нар. бежанци бяха сирийци), която залива Стария континент, не е изненадваща при положение, че страните им бяха разрушени от Европа и Америка. Ислямските терористични атаки също далеч не са нещо изненадващо. Нападението в Нова Зеландия и надигането на крайнодесния радикализъм също. Той е естествен отговор на европейците, които виждат как страните им се ислямизират, променя се културата им. Защото мюсюлманските мигранти раждат в огромни количества, но интеграцията им куца. Какво ще стане след 20, 40 или 60 години в Европа, ако нещата продължават така?

При всички положения надигащият се радикален национализъм е не по-малко вреден, защото е съставен от индивиди, които не биха се поколебали след мюсюлманите да погнат хомосексуалните, либералите, може би мен и вас (важно е да се направи разлика между умерен национализъм, към който се числят изключително голям брой хора и е едно здравословно състояние на нацията, и агресивния, шовинистичен такъв, към който се числят хора като Брейвик в Норвегия и Тарант в Нова Зеландия). Интересно е да се отбележи, че специалисти твърдят, че опасността от радикализиране на българските мюсюлмани – макар и нищожна, тъй като генезиса на нашите мюсюлмани е много по-различен от тези на запад – също идва от Централна и Западна Европа, от мюсюлманските общности, в които нашите мигранти се приобщават и работят с години, където техните деца може слушат същите радикални глупости, от които се фанатизират и атентаторите в Париж и Манчестър.

Но ние не можем да виним единствено мюсюлманите, макар и да е повече от сигурно, че самите араби, пакистанци, бербери носят своята съществена вина. Европа и САЩ са създали предпоставките за това и все още с алчността и глупостта си ги поддържат. Какво може да направим, за да променим случващото се? Това е разговор за друг път, но няма да е лесно. Столетия на репресии, кланета, насилвания, бедност и дискриминация не се забравят лесно. Но е повече от ясно, че както Западът, така и Изтокът трябва спешно да предприемат мерки, защото положението отива на зле. На много, много зле за всички ни. В Близкия Изток се готвят нови войни срещу Иран, Ливан (в лицето на Хизбула), Палестина (в лицето на Хамас), гражданското недоволство в Египет и Алжир достига крайни точки на кипене, а Либия, Сирия, Йемен, Ирак и Афганистан са все още във война. Мислите ли, че при такова положение терористичните атентати в Европа, надигането на крайнодесния национализъм и мигрантската вълна ще спрат? Положението е същевременно много по-сериозно и по-просто отколкото си мислим.

Трябва да си опичаме акълите бързо. В противен случай ще изгорим.