Ръмженето към успелите хора идва от това, че не вярваме в успеха със собствени сили

Наистина е изумителна злобата, която се излива върху успелите и особено – върху намерилите признание на световната арена. Спомняме си селяндурските подигравки по темата „Харвард”, както и зловонната мачистко-ориенталска помия, която се изливаше върху Мария Бакалова. Напоследък мишени станаха Александър Морфов и Тео Ушев. Ще има още.

Защо става така?

По принцип – и това го пише в съответните учебници – щом станеш видим, веднага върху теб се изсипват купища от хора, които се опитват да те набутат обратно надолу, към зоната на невидимостта. Така е навсякъде, вкл. в онези страни, които смятаме за високоцивилизовани. У нас обаче наблюдаваме една особена неистовост на усилието за правенето на видими хора в невидими. Време е да разберем тази национална специфика.

Налице са предостатъчно изследвания, които разкриват устройството на българската душевност. Да започнем, в случая, от работата на холандския културен антрополог Геерт Хофстеде.

Сред многото други важни неща, които успява да направи, Хофстеде подрежда нациите, населяващи Европа, според това дали „локусът на контрол” на отделните хора е вътрешен (т.е. индивидът сам мотивира и контролира поведението си) или е външен (т.е. някой субект извън индивида – вожд, държава, традиция, вяра – мотивира и контролира поведението му). Картината, до която стига Хофстеде, ни разкрива извънредно важни неща.

Колкото по-северно и северозападно се намира дадената нация, толкова повече локусът на контрол е вътрешен. Всеки индивид като правило сам решава какво и защо да прави. И, обратно, колкото по-южно и югоизточно се намират въпросните индивиди, съставящи дадената нация, толкова повече локусът е външен: някой друг им казва какво и защо да правят.

Крайните северозападни случаи са скандинавците и англичаните. Там степента на самоопределеност е най-голяма. Крайните югоизточни народи – българи, гърци, турци – предимно следват указания, идващи отвън на индивидите. Съответни на тези крайни позиции са и степента на развитие, цивилизованост и доволство от живота: най-високи в европейския северозапад, най-ниски тук.

Почти същата картина разкриват изследванията на Франсис Фукуяма за ролята на доверието в развитието и добруването на обществата. Най-високо доверие имат хората помежду си пак в северозападното кьоше на Европа; най-ниско – тук, в югоизточното. Там си помагат един другиму да успеят; тук не правим така. Там се гордеят с Бийтълс и АББА, успели с тяхната подкрепа; тук ръмжим срещу Морфов и Ушев, успели без всякакво участие от наша страна.

Вече е ясно, надявам се, откъде идва това ръмжене. Ние не вярваме, че можем да успеем с нашите собствени, самостоятелно мотивирани и свободно положени усилия. Чакаме някой друг да ни оправи или поне да ни уреди за някакво оправяне. Оттук следва националният извод, че всеки, станал видим с някакви постижения, всъщност е измамник. Не е постигнал нищо сам; някой го е уредил. Затова няма какво тук да ни се перчи, а да бъде натикан обратно там, където му е мястото – сред непостигналите нищо.

Има обаче и още

От положението, че никой не може да постигне нищо, освен ако друг не го е уредил, следва заключението, че всеки, който е видим и чуваем, няма как да говори от свое име или от името на някакви висши ценности и принципи. Всеки говори онова, което му е наредил онзи, който го е уредил с видимост и чуваемост.

Преди години наблюдавах оживено обсъждане в кръчмата на село Миндя. Обичайните присъстващи дискутираха въпроса защо точно мен все ме „дават по телевизора”. Защо не тях, например? За секунди бе постигнат базовият консенсус, че става дума за пари („пърътъ играй”).

Последва дълга дискусия чия пара как играе. Стигна се до заключението, че американците ми дават пари, а аз ги давам нататък, за да ме „дават по телевизора”. Тях, моите съселяни, не ги „дават”, защото нямат пари, с които да „играят”.

Изследванията на Хофстеде и Фукуяма обясняват основното, но не могат да хванат „вкуса” на точно българското отхвърляне на видимите и на успелите. Нашата неистовост изисква допълнителни обяснения. Тук според мен иде реч за онзи специфичен гняв, примесен с обида и с желание за мъст, който в последните години наблюдаваме навсякъде около нас.

Оня ден например пак бях на път и имах следното приключение с един ТИР. Карам си аз след него, той тръгва да изпреварва някакво возило. Пътят се е проснал напред, прав и празен до хоризонта. Тръгвам и аз да задминавам, подреден след ТИР-а. Забелязвам, че той задминава точно със скоростта на задминавания автомобил. Стои си в лявата лента и не напредва. Аз си мисля, че нещо му е станало, та се забавя. Но – „отпред е празно” си викам и си вися отзад, без да имам видимост.

Изведнъж той рязко ускорява (значи – можело), приключва със задминаването и пъргаво се пъха пред най-сетне задминатото возило. За да ме остави лице в лице с някакъв огромен джип, който междувременно се е появил в насрещното платно.

Водачът на ТИР-а съвсем съзнателно се е бавел, за да дочака отсреща да се появи някой и да произведе челен удар между мен и този някой. Ситуацията се повтори почти веднага, след като тръгнах да го задминавам него на принципа „по-далеч от маниаци на пътя”. Аз минавам вляво, той вдига скоростта. Отпред – пак права отсечка, но в далечината има идваща кола. ТИР-ът продължава да увеличава скоростта. Имало му нещо ли? Задминах го със 120 км/ч; не знаех, че ТИР-овете могат да вдигат такива скорости. Идеята, разбира се, бе същата: да бъда вкаран в челен удар с колата отсреща.

В рамките на минути този човек на два пъти се опита да ме убие. Защо? Нито ме познава, нито може да ми е завидял за опърпаната 17-годишна кола, която карам. Тогава?

Има хора – Кристиян Таков беше такъв – които излъчват благост и светлина; и така облагородяват и просветляват хората около себе си. Има и хора, които пръскат злост и мрак, отравяйки всички наоколо. Като един квартален чичко, винаги седнал на една и съща пейка, който одумваше на висок глас всеки минаващ: „Политолог бил... професор... Абе какво ми се мотаеш тука, бе, политолог такъв, аз моа ли да ти...?”.

Тези хора мразят всички, защото са убедили себе си, че именно съществуването на други хора им отнема нещо – пари, власт, слава, секс, щастие. Оттук следва изводът, че е най-добре останалите хора да ги няма.

Наистина на повечето такива не им стиска да убиват или осакатяват хора. Затова някои убиват или осакатяват кучета и котки. Останалите бурно се радват на нещастието или смъртта на всеки човек, особено – на най-беззащитните. Обърнете внимание, каква радост пада в интернет по повод убийството на украински жени и деца например или на руснаци, несъгласни с Путин.

В крайна сметка не животът, а смъртта се превръща в идеологията на такива. Смъртта ги радва, тъй като животът ги разгневява.

Понякога цели нации стигат до това положение, като например германците в началото на 40-те години на миналия век. В съвременна Русия мракобесни типове от типа на Александър Дугин от години призовават своите сънародници да прегърнат смъртта – на целия свят, както и своята – като смисъл на своя живот. Ако се съди по днешното състояние на руската душевност, като че Дугин е успял да вкара мнозинството руснаци в този култ към смъртта.

Та нека внимаваме, когато освиркваме успелите си хора – защото по този път можем да стигнем там, където не искаме да бъдем.