Привилегията сам да си избереш затворнически номер

Завърши проектът на Едвин Сугарев, Христо Христов и Красен Николов „Корупционната България”, чийто резултат са три дебели тома, където на базата на факти и документи са описани устойчивите корупционни схеми и практики през прехода, включително и конкретни случаи, готови сякаш направо да влязат в обвинителни актове. Би трябвало да е стряскащо, но не е.

Каквото и да кажеш по темата, попадаш в едно общо, изхабено, неадресирано и пожелателно антикорупционно говорене, любимо занимание на политиците, без значение доколко собствената им биография или репутацията на партията им го позволява. Разчитат, че то само по себе ще ги освободи от позорения в корупция, ще им създаде европейски имидж и ще им печели избиратели. Това, разбира се, е илюзия, но в България няма как да си политик, ако не си правиш илюзии.

Този вид антикорупционно говорене в последна сметка е „шум в канала”, който заглушава журналистическия и експертния разказ за корупцията в страната, сближава го с есеистиката, а не с правораздаването. И ситуацията си остава като в стария виц за чуждестранния журналист, посетил България, който най-много се учудил, когато е разбрал, че корупцията и тук е извън закона.

Защото едва ли има нещо по-деморализиращо от оповестената, но санкционирана корупция – това я банализира и я прави приемлива, дава ѝ статут на естествено явление, подобно на природните бедствия, от които можеш да се оплакваш, но няма как да ги спреш. А и оплакването, дори когато идва от народа, обикновено не е искрено.

България е най-корумпираната страна в ЕС, защото продължава да действа задочен корупционен „обществен договор” между властта и хората още от времето на соца, когато Андрешко се преподаваше като положителен герой. Според него разпределението на социалните блага става зад гърба на държавата в паралелните мрежи на лични отношения и връзки. И включва както управляващите, така управляваните, като вторите се надяват – всеки сам за себе си, че могат да се озоват сред първите или поне в обща мрежа с тях, тази на братовчедите, баджанаците и земляците… Защото, както е известно, за корупция тук се приемат само далаверите, в които не участваш лично.

Очаквано и международните организации, ангажирали се с измерване на свободата на словото в страната, станаха жертва на офанзивата срещу защитниците на либерални ценности, враждебно наричани либерасти соросоиди, грантаджии… Стигнахме дотам да обвиняваме не друг, а „Репортери без граници”, че сме на 111-то място в класацията им. Основният упрек е, че методиката им не е обективна, което отчасти е вярно, но това съвсем не бива да ни окуражава. Защото субективното мнение е нашето собствено и ние сами сме се поставили на такова място. Съществен сегмент в подобни измервания са анонимните анкети с работещи в медиите на съответната държава. Тъкмо от тях се разбира, че журналистите у нас упражняват професията си с усещане за несвобода. Защо тогава го правят е сложен въпрос, който със сигурност обаче включва и простата истина, че с борба за свобода на словото не можеш да си вадиш хляба, докато със зависимо слово можеш.

През седмицата се откри изложбата (по-точно фотографската инсталация) „Свободата тук-и-сега”, организирана от L’Europeo, за която бяха поканени 30 български интелектуалци, автори на списанието, да позират за затворнически снимки. Едно от посланията й несъмнено бе, че всеки (не само журналистите) трябва да си даде сметка доколко има основание тук-и-сега да се чувства свободен; че тъкмо интелектуалците нямат право да се разсейват на този въпрос. Друго послание, свързано и с предишната тема, е, че когато виновните са на свобода, невинните са лишени от нея.

*Коментарът на Георги Лозанов е част от новото издание на авторското му предаване "Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва всеки петък от 22 часа.