Не на омразата! Модерна ли е етническата карта днес у нас?

Ако приемем, че Самюъл Хънтингтън е прав за „сблъсъка на цивилизациите“ в едноименната си книга, тогава трябва да се съгласим, че в България има разлом, който разделя две цивилизации – руско-православната с център Москва и исляма. Това поражда и въпроса дали в обозримо или по-далечно бъдеще България може да бъде въвлечена в „цивилизационен сблъсък“.

Вековното съжителство на християни и мюсюлмани по българските земи е довело до формирането на полета на съвместимост и несъвместимост. Общественият интерес изисква полетата на съвместимост да се разширяват, а зоните на несъвместимост – да се редуцират. Тук един от ключовите проблеми е свързан с езика на омразата.

Езикът на омразата, срещу който трябва да се борим, и дискриминационните нагласи и престъпления от омраза срещу турците и мюсюлманите в България се наложиха преди много години от репресивната машина на комунистическата власт, която първо отчужди една част от българските граждани от целокупната нация, като им смени имената, а после върна имената, но настърви националистически настроения срещу хората от малцинството, които само искаха рождените си имена.

След обявяването на взетото от ЦК на БКП решение за връщането на имената на българските турци и мюсюлмани пред Народното събрание на 29 декември 1989 г., започнаха да се организират контрапротести против този акт, на които бяха издигани лозунги като „ЦК, защо потурчваш България?“, „Искаме калпаци, а не фесове!“, „Турците – в Турция!“ и др. По места кметовете народностни българи призоваваха хората да не си връщат имената, защото „това ще им създава проблеми в администрацията, на децата им – в училище или в университета“ и т.н. Това беше продиктувано от високомерното им отношение към етническите малцинства, които те смятаха за хора втора категория.

Последните редове са лични спомени, тъй като авторът на настоящата статия също е съвременник на описаните събития. С други думи, изкуственото противопоставяне на „българи“ и „турци“ в обществото става още в онези години. В крайна сметка тогава контрапротестите целяха ескалиране на етническото напрежение, но за щастие, здравият разум надделя и голяма част от българското общество не се поддаде на внушенията.

Впоследствие, през годините на прехода, се наложиха словосъчетанията „българска толерантност“ и „български етнически модел“ като устойчиви понятия, които служеха за обяснение на новите реалности в България относно етническата толерантност. С други думи, вътре в страната, както и на света, се показваше, че държавата е поела по пътя на разграждането на етническото напрежение, а не на конфронтирането в обществото, докато на Балканите чергата на етническите конфликти вече беше запалена. Тук обаче идва ред на въпроса, от гледна точка на нравственото здраве на гражданското общество, до какви нива стигат стойностите на толерантността на българина? Според д-р Антонина Желязкова „българинът е толерантен изключително прагматично – ако не се засягат неговите интереси; и ако хората, към които трябва да бъде толерантен, не се отличават чак толкова много от него“. Можем да кажем, че на битово ниво е налице утвърдено добросъседство, което намира най-точния си израз в думата „комшулук“. Хубавото на комшулука е, че той е процес на съвместно съжителство между различните етноси, който протича сред самите хора и в общи линии се защитава от цялото общество. Комшулукът се създава от хората и те го противопоставят на политиците, за които обикновено усилието за спечелването на властта много често е свързано с идеята за конфронтиране. Видяхме го и около контрапротестите в подкрепа на правителството с премиер Росен Желязков в 24 града, организирани от ДПС – Ново начало с мотото „НЕ на омразата!“. Те бяха в отговор на най-масовите антиправителствени протести за последните десетилетия. Но огромният недостатък на комшулука се крие във факта, че той не е философски осъзната толерантност, по критериите на комшулука хората живеят като добри комшии, но не и като сплотена нация.

Според проучване на Институт „Отворено общество“ от 2016 година езикът на омразата в България в най-голяма степен е насочен срещу три различни малцинства: роми, турци и хомосексуални, а речта на омразата е често срещано и трайно установено явление в българското общество.

В изследването „Нагласите на мюсюлманите в България – 2016“ на Нов български университет е направен цялостният извод, че за периода 2011–2016 г. не са настъпили значителни промени както в социалния статус, така и в нагласите на мюсюлманите в България. Изследването сочи, че „отношението към християнското население, с което мюсюлманите традиционно съжителстват, се запазва устойчиво добро на междуличностно и на междуобщностно ниво“. Констатира се фактът, че в социално отношение българските мюсюлмани продължават да бъдат група в „неравностойно положение“.

Една от най-мрачните страници в най-новата история на България – смяната на имената на българските мюсюлмани и фактическото прогонване на големи групи от тях, влязла в обществено обращение като „възродителен процес“, продължава да бъде противоречиво тълкувана и възприемана, пише в изследването със заглавие „Мнозинство и малцинства. Нагласи към различните“, осъществено от социологическата агенция „Алфа Рисърч“ в периода декември 2019 – януари 2020 г., под научното ръководство на проф. Евгения Иванова, специалист по етническите проблеми. Според национално представителното проучване повече от тридесет години след трагичните събития, свързани с т.нар. „възродителен процес“, близо 60 на сто от пълнолетните българи твърдят, че знаят какво е представлявал този процес, 28,8 процента са заявили, че са чували израза, но не го свързват с нищо конкретно, а 11,3 на сто не знаят за какво става въпрос.

По данни на изследването позициите относно т.нар. „възродителен процес“ се разделят на две големи групи – малко под една пета (17,8 процента) изцяло подкрепящи осъществяването му – с аргумента, че това е „правилно действие за създаване на единна българска нация“, и общо 40 на сто неподкрепящи – от тях 15,2 на сто го квалифицират като „престъпление на комунистическия режим“, а 26,2 на сто използват по-мекото определение „неприемливо“ действие. По средата между тези позиции стои относително широко конформистко мнозинство (34,2 процента), което описва тези събития посредством една широко лансирана през годините на прехода формула „правилно действие, извършено по неправилен начин“.

Ако през периода на т.нар. „възродителен процес“ турското малцинство съзнателно се стреми да запази своята идентичност, то по време на прехода нейната политическа ориентация до голяма степен се определя от страха от нов „възродителен процес“.

От друга страна, има и един негативен исторически стереотип, издържал дълго – от средата на 19. век до началото на 21. век – стереотипът за „турското робство“.
По мнението на някои специалисти това се дължи на натрупването на доста мистифицирани представи за османския период. Но ако се направи преосмисляне на този период, то може да доведе до отпадането на отрицателните стереотипи. С други думи, чрез образованието и политическата култура комшулукът трябва да се издигне до равнището на гражданска толерантност. Много важна характеристика на нашия комшулук е неговата демократичност, защото се случва сред хората и оцелява въпреки политическите елити. Търпимостта между културите и религиите е наша обща ценност, която със съвместни усилия сме утвърдили и съхранили през вековете. Тук изводът се налага от само себе си, а именно – не конфронтацията и историческите емоции, а научният и системен анализ трябва да бъдат инструментариумът на реалната политика.

Б. ред. - Мехмед Юмер е журналист и външнополитически анализатор. Издател е на сайта obzornews.bg. Статията му е написана специално за OFFNews. Други статии от Мехмед Юмер можете да прочетете тук.

Следете новините ни в GoogleNews