Най-стойностните хора са устроени така, че да се стремят към върховете

"Сигурно сте чували прочутия цитат на Джордж Мелъри. Когато бил запитан от журналист на „Ню Йорк Таймс“ защо всъщност иска да изкачи Еверест, той отговорил простичко само с три думи, които днес са станали легендарни: „Защото го има!“
Какво ли е имал предвид лаконичният британец?....

Планината е безпристрастен рефер на нашите най-дръзки решения. Тя не търгува, не прави сделки и големият алпинист знае дълбоко в себе си, че цената на риска винаги ще бъде точно толкова голяма, колкото струва животът му. Най-стойностните хора са устроени така, че да се стремят към върховете... и към прозренията, открити по пътя, водещ до тях. Върховете са красива мечта, старинен блян и осмислящо предизвикателство – единствена по рода си възможност да се изкачиш много високо в себе си. Ако ги нямаше хората, които се стремят към най-опасните маршрути, едва ли щяхме да постигнем каквото и да е като цивилизация.

А самото катерене... неговият процес е толкова освободен от условности, егоизъм и предразсъдъци! Той е и медитация, и колективно усилие, и импровизация, и подготовка, и безмълвен синхрон, и разговор с природата, и приятелство, и блажена самота, и отговорност, и всепоглъщаща свобода. В най-чистия си вид катеренето е... джаз.

Опитните планинари често говорят за особено състояние по време на качване, което не могат да опишат с думи... нещо, което пристига от само себе си – момент на абсолютна концентрация и освобождаване. Усещане за хармонично съществуване отвъд черупката на тялото – някаква древна транскомуникация между планината и човека.

Преди време прочетох нашумелия дневник – пътепис, на легендарния скален катерач Крис Шарма, който се опитва да опише това усещане по следния начин:

„Причината да започна да се катеря, беше да се освободя от себе си. От егото си… Да спра да повтарям: Аз! Аз! Аз! Водата е толкова могъща. Иска ми се да се науча да се движа по скалата като вода. Колкото повече се стичам по планината, толкова повече ще я разбирам и толкова по-малко разстояние ще има между мен и нея. Ако това стане, катеренето нагоре ще бъде съвсем естествено, като преливаща река, която помита моста, без дори да му обърне внимание... Толкова е хубаво да си фокусиран, когато изкачваш труден маршрут. Тези моменти са толкова непокварени; няма разделение между нещата и няма нищо, за което да мислиш или да разбираш, защото всичко просто присъства. Сегашното. Настоящето. Моментът. Всичко! Това да нямам умисли или очаквания, ми дава много простор на действие и ми отваря възможността да попадна вътре в момента, да катеря това, което ме вика, и просто да... тека.

Когато съм в това състояние, всичко идва от само себе си. Всяко мое движение прелива в следващото и накрая, когато пристигна на върха, сякаш се събуждам от сън… Катеренето е просто съществуване, начин да минаваш през времето, еволюция и растеж от един момент към следващия... Това е всичко.“

Какво е имал предвид Мелъри ли? Никога няма да узнаем със сигурност, но може би е искал да намекне, че човек трябва да стъпи на Еверест не просто защото го има, а защото изкачването му е условието, което сме си поставили, за да ни има нас самите."

Препечатваме коментара от дневника на Иво Иванов във Фейсбук, публикуван вчера, седмица след изчезването на българския алпинист Боян Петров.