Как младите турци, доскоро невидими, се озоваха в светлината на прожекторите

В началото на прехода от тоталитаризъм към демокрация се роди словосъчетанието „български етнически модел“ – като опит да се потърси изход от средата на недоверие в българското общество, която се създаде по време на т.нар. „възродителен процес“. Идеята беше да се съхрани гражданският мир в България.

Красивото обяснение за „българския етнически модел“ беше, че той трябва да преобразува и тушира междуетническите противоречия, като ги канализира в политическия процес. Целта бе те да не се трансформират в етнически конфликт, както стана в Босна. Но де факто турците и мюсюлманите бяха „заклещени“ в менгемето на етническата карта и десетилетия наред бяха държани в него. Политическият елит на Движението за права и свободи се възползваше от тази ситуация и заплашваше електората си с нов „възродителен процес“, ако не дава гласа си за тях. Турците и мюсюлманите бяха заключени в ритуалния храм на ДПС и никой не ги забелязваше – нито медиите, нито останалите партии. Те отсъстваха – и още отсъстват – от много сфери на обществено-политическия живот, както и като персонажи от литературата, киното, театъра, като гласове в медиите…

По дефиниция „българският етнически модел“ трябва да включва равноправното участие на всички български граждани в обществено-политическия живот на страната, без да допуска сфери на влияние. Но ДПС имаше силно влияние в смесените региони.

Проблемът има няколко аспекта.

Първо, началото на прехода от тоталитаризъм към демокрация съвпадна с възстановяването на насилствено сменените имена на хората от мюсюлманската общност. По онова време беше много силно общностното чувство сред турците и мюсюлманите. Лидерът им в лицето на Ахмед Доган им обещаваше никога повече да не се допуснат подобни престъпления против личността. Така в подсъзнанието на електората на ДПС се насаждаше убеждението, че гарантът за техните права е лидерът и ръководената от него партия, вместо да се даде възможността хората да осъзнаят, че Конституцията е гарантът за правата и свободите на всички български граждани, от които те са неразделна част.

Второ, на фона на горещите конфликти на Балканите мирната политика на соченото за етническа партия ДПС изглеждаше приемлива, защото Доган избра политическата стратегия на балансьор и изграждане на сфери на влияние, а не насилствената борба.

Трето, останалите партии на прехода стояха със здраво заключени врати към турците и мюсюлманите и по този начин те косвено помагаха на ДПС да укрепва позициите си сред тях и да ги държи в икономическа зависимост и подчинение.

Така „малцинственото мнозинство“ на турците и мюсюлманите остана непознато за останалата част от обществото. А взаимното опознаване е важно условие за изграждането на нормални взаимоотношения с останалите членове на гражданското общество.

Етническата карта се употребява и до ден днешен, защото през годините на прехода останаха много нерешени проблеми на турската общност. А Рамковата конвенция за защита на националните малцинства сякаш остана само на хартия.

През цялото време на прехода от тоталитаризъм към демокрация дебелата сянка на доганизма пречеше да се видят истинските, реалните проблеми на турците и мюсюлманите.

Веднъж минавах край някакъв строителен обект в София и забелязах много стар познат от моя край, когото не бях виждал от дълги години. Естествената ми реакция беше да го заговоря на майчиния ни език. Но той светкавично сложи показалец върху устните си, дръпна ме настрани и каза, че не е възстановил турското си име, за да намира по-лесно работа. Стана ми тъжно. Анонимността на големия град му беше помогнала да оцелява в живота, но от друга страна, го беше подложила на доброволна самоасимилация…

На протеста на 1 и 10 декември т.г. излязоха много млади хора и от турския етнос. Някои от тях се изявиха и в медиите. От изказванията на техните оратори широката общественост остана с впечатлението, че техният протест е срещу господството на конкретна партия върху турците и мюсюлманите в България и нейния монопол върху етнорелигиозния вот. Другото, което направи впечатление, е, че те не се притесняваха да изтъкнат етническата си принадлежност. Това беше много силен сигнал към политическата класа.

Оказа се, че невидимите маси сред младите турци имат много голямо значение.

Младите образовани турци, които не помнят т.нар. „възродителен процес“ и не са травмирани като своите родители, показаха, че не искат да бъдат заключени в ритуалното помещение на една партия и да вървят по следите на водач с митологизиран образ, както са правили поколенията преди тях. Тези млади хора вече не са като маргиналиризираната маса от миналото, а разчитат на собствените си възможности. Те имат широк поглед към света и се събраха в името на определена цел, те искат да бъдат оценени качествата им, а не партийната лоялност. Ако се доверим на разсъжденията на Елиас Канети за масите и властта, трябва да изтъкнем, че „масата не се задоволява вече с благочестиви правила и обещания…“.

Тук възниква най-важният въпрос: готов ли е българският политически елит за такава промяна, готова ли е обществената среда за пълноценното включване на представителите на малцинствената общност в социално-политическия, икономическия, културния и т.н. живот на България, или медийният разказ за невидимите малцинствени маси ще бъде поредното чудо за три дни?

Б. ред. - Мехмед Юмер е журналист и външнополитически анализатор. Издател е на сайта obzornews.bg. Статията му е написана специално за OFFNews. Други статии от Мехмед Юмер можете да прочетете тук.

Следете новините ни в GoogleNews