Гаврата с българския модернизъм: умишлено престъпление или неумишлена некадърност
Изложбата в столичната галерия „Структура” започна с претенцията, че запълва бели петна в нашата история на изкуството и е на път да завърши с международен скандал, ако не и със съдебен процес. Вече близо 10 са фалшивите картини, разкрити от медиите, като техният брой расте непрекъснато. Скептиците дори се питат има ли изобщо оригинални произведения в изложбата и ако да, колко и кои са те?
Как започна всичко
Експозицията с гръмкото заглавие “Модернизъм и Авангард. Българската перспектива” бе открита на 30 май. Тя показва колекцията на бизнесмена Николай Неделчев, която включва около 100 “произведения” на автори с български произход, работили в различни посоки на модернизма.
На пръв поглед, това изглеждаше една сбирка от посредствени произведения (въпреки че повечето от авторите са доста известни), която най-вероятно отразява вкуса и характера на колекционера. Човек с нормално естетическо възпитание би могъл да реши, че всеки художник има и слаби работи - и след като някой си ги е харесал и платил, едва ли е проблем те да бъдат показани в частна галерия.
Това, което не можеше да бъде преглътнато, бе агресивната PR кампания, с която медиите ни заляха. Директорката на “Структура” Мария Василева и колекционерът Николай Неделчев сякаш не слизаха от екраните, откъдето не спираха да ни убеждават, че мястото на тези творби е в националните музеи, а името на колекционера - в историята, защото те пренаписвали историята на българското изкуство. Дори бе внушавано, че благодарение на тях сме открили, че “модернизмът не е подминал България”.
Всички тези претенции бяха изказвани без свян, въпреки че от 30 години въпросните художници непрекъснато биват показвани – при това с далеч по-качествени (и оригинални) произведения, правят се конференции и се изнасят беседи за тях, а работите им се намират именно в музеите. Навсякъде по света, когато изследовател показва подобна изложба, е ДЛЪЖЕН да започне с това какво е направено досега по темата и какво ново той или тя ще допринесе. Това се прави, не за да „четкаш” колегите, а за да покажеш, че влизаш в разговор, който не започва и не свършва с теб.
Кампанията на „Структура“ обаче показа точно обратното на професионализма - отричане на всичко, направено до момента, и провъзгласяване на себе си за автор на историята от тук нататък. Категоричен отказ от диалог с колегите, работили досега по темата, заместване на първокласни творби с посредствени или направо с омацани копия от интернет; претенции, че тези “творби” трябва да влязат в музеите - това е, което видяхме в първите две седмици от изложбата. Дори когато един от най-големите наши експерти по модернизъм, доц. Ружа Маринска, не издържа и съобщи в интервю, че голяма част от произведенията не са автентични, тези претенции продължиха. Не спряха, и когато втори изкуствовед – Пламен Петров от СГХГ, написа статия, в която аргументирано обясни защо някои от “творбите” в колекцията са фалшификати и даде нагледен урок за изкуствоведи как се работи по подобна изложба.
Иван Ненов “Композиция”, 1927 – според галерия “Структура”.
Иван Ненов, Портрет на Екатерина Савова-Ненова, 1928, НХГ. Предлагаме на читателя сам да прецени пластичните качества на едната и другата картина, още повече, че в този момент - между 1927 и 1928 година - Ненов още не прави модернизъм, а класически работи.
Това отново никого не притесни. Тутакси бяха пуснати в обращение дежурните контра тези – как никой не можел да докаже автентичността на едно произведение, а из средите плъзнаха координирани слухове, че организаторите щели да съдят Ружа Маринска, че не било сигурно колко може да ѝ се вярва и пр., и пр. Най-вероятно щяха да успеят да потулят всичко, но голяма част от работите в изложбата всъщност се оказаха толкова нескопосани копия от интернет, че всеки любител можеше да открие с обикновенo търсене в мрежата.
Ужасяваща е мисълта, че ако това не беше станало, всичко щеше да се замете под килима и тези “произведения” щяха да бъдат триумфално обявени за “българската перспектива” в модернизма.
Въпросите, на които днес всички искаме да си отговорим, са: Знаели ли са изкуствоведите, участвали в организирането на изложбата и каталога - в каква гигантска манипулация участват? Дали те умишлено са подвели колекционера, или белите петна, за които говорят, са първо и преди всичко в собствените им знания и усет към изкуството?
Автори в каталога са четирима специалисти – Мария Василева, Ирина Генова, Борис Данаилов и Биляна Борисова. Това, което намираме там, са дежурни текстове тип реферати върху модернизма; те само мимоходом споменават някои произведения в изложбата. През цялото време обаче важните теми се избягват като чума – а именно по-фокусиран поглед върху работите от колекцията, както и преценка на техните пластични качества.
Прави впечатление, че авторите на каталога дори не са успели да дадат задоволителна дефиниция на модернизма. Така например проф. Ирина Генова, за която се твърди, че е най-големият експерт по темата, е цитирала определение за авангард от Оксфордския речник и дори не се е постарала да го обоснове. Да ползваш речникови дефиниции по въпроси, по които се водиш експерт, в професионален план е недопустимо, а в личен - срамно. Дори студентите бакалавърска степен специалност „Изкуствознание” биват карани да създават собствени определения и да ги обосновават. Колегата ѝ Биляна Борисова пък ни е съобщила, че в специализиран речник от 2014 г. с автор Валентин Ангелов липсвало “определение тъкмо за авангард”. С други думи, “виждате ли, колко ни е трудно”? Въпросът е, ако не можеш да дефинираш ясно и аргументирано какво е авангард, как ще посочиш българската перспектива в него, каквато е амбицията на изложбата?
Много просто – няма да я посочваш. Защото единственото, което откриваме от каталога за българската следа в модернизма, е, че нашето изкуство е “хибридно”, не може да се определи коя работа към кое модерно течение принадлежи и нямало характерни особености. Как ще има, след като вече видяхме, че в тъй наречения от тях “български модернизъм” се включват от корици на съвременни книги (британско издание на Кама Сутра от 2012 г., чиято илюстраторка вече започна международен скандал и дори се говори за съдебно дело) до портрети на холивудски знаменитости или работи, копирани от немски експресионисти...
Картината на Сирак Скитник, показана в галерия "Структура".
Илюстрацията за изданието на Кама Сутра от 2012 г. на "Penguin Books".
И така на въпроса – знаели ли са изкуствоведите в какво се забъркват? Едва ли някога ще получим категоричен отговор. Едно обаче е сигурно – те умишлено са избягвали през цялото време да се занимават с произведенията в изложбата. Освен това са били наясно, че тази колекция по никакъв начин не може да дефинира “българската перспектива” в модернизма, а е просто един “хибрид”, ако не от ментета, то, в голямата си част, от произведения, твърде посредствени за нивото на съответните артисти.
Вероятно по тази причина те отказаха всякакъв професионален диалог върху произведенията и върху техните пластични качества (отказаха дори да цитират колегите си). Вместо това се опитаха директно и силово да ни наложат посредствени и съмнителни “творби” като част от историята на изкуството, да я пренапишат чрез тях. Оказа се, че единственият начин историята, а и музеите ни да бъдат предпазени от подобни посредствени “произведения”, е ако тяхната автентичност бъде оспорена категорично. Излиза, че за колкото повече от тези експонати бъде доказано, че са фалшиви, толкова по-добре – за същата тази история. Такива “творби” нямат място нито в нея, нито в музеите, защото те изобщо не оставят у хората чувство за изкуство.
Каквато и да е причината за гаврата с нашия модернизъм – бели полета в разбирането на четиримата изкуствоведи или умишлено подвеждане на колекционер, медии и общественост, едно е ясно: На такива изкуствоведи им липсва или достатъчно експертност, или елементарна етичност и отношение, или и двете – за да може изобщо да бъде допуснато те да продължават да работят за изкуството, историята му и музеите му.