България най-сетне създаде своя най-честен политически паметник

Когато думите вече не действат, обществата започват да говорят с образи. Така се раждат политическите символи – онези визуални жестове, които се оказват по-запомнящи се от всяка дума и по-издръжливи от всяка парламентарна декларация. Българското „Прасе касичка“, появило се на Ларгото в деня на първото обсъждане на Бюджет 2026, е именно такъв жест. На пръв поглед то е хумористичен акт, но всъщност улавя в себе си цялата натрупана ярост, презрение и умора от една система, задушавана от корупция, задкулисие и алчност.

България има дълга история на протести, но рядко оставя след себе си материални знаци. Улиците преживяват мощни обществени вълнения – като онези през 1996/7, които свалиха правителството на Николай Добрев, последвало злощастното управление на Жан Виденов, което доведе България до икономическа катастрофа. Тогава месеци наред в най-студената зима ние, по онова време студенти, обживявахме протеста с флашмобове, големи вериги от хора, хванати за ръце, нарочно преувеличено тъжни и костюмирани погребения на партията-столетница, заминаване завинаги с картонени самолети, миене на ръце пред Позитано 20 (за целта всеки си носеше сапун и кърпа), факлено шествие от Студентски град и още всякакви незабравими пърформанси, след като влизането в Народното събрание на протестиращите беше наказано със сериозен пердах от полицията по тъмните улички около Царя... Представления и визуални пърформанси, които живеят само в нашата памет и няколко кадъра.

Ако някога в целия ми живот от моята нестихваща енергия, наивен идеализъм, къртовска работа, тотална безкористност и безпределна отдаденост на кауза е имало реален смисъл и резултат - то това бяха протестите през 1996/97. Аз завършвах дипломната си работа в университета за Набоков, а вече бях завършила заедно с него и НАТФИЗ, но с Петринел Гочев и Петър Кауков организирахме студентите от академията и реално всички флашмобове и театрални акции. Беше люта зима. Голяма работа свършихме тогава студентите - самите политици не вярваха на очите си. От устата на Костов сме чули думите: "Вашият протест е морално непобедим, защото не е политически."

Заради нашия протест тогава днес сме в ЕС и в НАТО. Това е истината. Всички студенти бяхме на улицата.
Сега гледам лицата на хората на улицата - различни са. Има една решителност, която е дошла от осъзнаване. Струва ми се, че политическите арести на Никола Барбутов в София и на Благомир Коцев във Варна, задържането им в затвора без доказателства, съд и присъда 6 месеца, сякаш отприщи нещо. Мисля, че хората най-накрая осъзнаха какво се случва с тях, с живота им, с държавата. И кой плаща цената, огромната лична цена, борейки се - разбира се, с много грешки на растежа, - но с огромна мрежа от зависимости, с октопод. Лицата на протеста през 90-те нямаха тази сянка на цинизъм, на преживяна перфидност, на бесовете - някак по-наивни и добри бяхме. Нямаше ги по улицата отчаяните, грозните, мръсните и злите… Чалга също нямаше тогава. Нито чак така умели предатели. Нито неуки в парламента. Нито проруски президент. Протестът беше срещу комунистическото правителство на Жан Виденов и наследилото го на Николай Добрев. Заплатата беше станала 3$ за една нощ. Поне месец всеки ден бяхме навън с различни акции, които измисляхме нощем в аулата на СУ. Точно когато армията се беше строила пред София, а ние ходехме пеша да убеждаваме студентите по кръстовищата да се разотидат, защото тази нощ ще се лее кръв (те отказваха, разбира се), правителството подаде оставка.

Сега противникът е много по-многоброен, по-опитен, по-отвратителен и по-опасен. Студентите също се сетиха и излязоха, не веднага, но се сетиха. И свалихме (отново) правителството - прекалено лесно и бързо, ако ме питате. Но вчера беше голям ден. Свалихме го не защото е поело твърд курс към Европа и България ще приеме еврото от 1 януари, както се опитват да внушат пропрезидентските, проруски и националистически гласове. Свалихме го (и тук говорим за Пеевски) от върховете на внушителната му, макар и невидима публично власт заради безочието му.

Но след бурята градската среда отново остана празна. Този път обаче символът е толкова ярък, толкова неочаквано точен, че изкушава да бъде увековечен.

Посланието, формулирано от Мирослава Петрова от Продължаваме промяната, е крайно ясно: „Прасето на наглостта, арогантността и дебелата сянка на завладяната държава.“ Тя дори предлага този временен протестен обект да се превърне в постоянна композиция – дословно в същата форма, но създаден от траен материал, който следващите поколения да разчитат и разбират. Защото символът е важен не докато има протест, а докато има опасност той да стане отново необходим.

"Състоянието Прасе.

Това е скулптурата Fuck-Q-Park на Йенс Галсхьот в Копенхаген, така както отидох да я видя. Главите върху тези тела с власт - мантии са прасешки. В случая композицията "възниква " като обществено недоволство срещу скудоумните решения в градска среда.
А ние имаме МЕГА ПРАСЕ. Прасето на наглостта, арогантността и дебелата сянка на завладяната държава.
Та в този смисъл. Предлагам красивото ни Прасе да се превърне в постоянна композиция. Дословно същото. Но от материал, който артистите да решат.
За да остане за поколенията и те да решат кога е безопасно да го махнат.
Така "Пеевски" няма да се върне. Така няма и други да се превръщат в прасета над мантията на властта.

Кой ще ми помогне да завършим задачата? Манол Пейков, искаш ли? Ти ще разбереш тази литература."

Подобни жестове не са изключение в световните градове, както отбелязва и Мирослава. Напротив, те са част от глобалната култура на обществената съпротива. Копенхаген отдавна живее с провокативната инсталация „Fuck–Q–Park“ на Йенс Галсхьот – композиция от фигури в съдебни мантии, но с прасешки глави. Поставена като реакция на скандални градски решения, тя се превръща в постоянен маркер за властова абсурдност. Този визуален език, в който животинското лице издава моралното разложение, би бил съвършено разпознаваем и в българския контекст.

В други мегаполиси протестните символи дори се превръщат в емблеми. Нелегално поставеният „Charging Bull“ на Уолстрийт години наред олицетворява алчността на финансовата система, а добавената по-късно фигура „Неустрашимото момиче“ променя неговия смисъл и създава нов обществен диалог. Уличните акции на Банкси – включително неговите прасета, превръщани в полицейски или политически фигури – също са пример как една единствена образна метафора може да се превърне в национално огледало.

Навсякъде по света обществата се опитват да задържат спомена за моментите, когато властта е била изобличена. От барикадите на Майдан, през инсталациите в Хонконг, до европейските градски акции – навсякъде протестът оставя следи. И колкото по-добре оформени и разпознаваеми са тези следи, толкова по-трудно бъдещата власт може да ги заличи.

На този фон българското розово прасе се вписва в най-силните традиции на политическото урбанистично изкуство. То възникна като временен обект, поставено в триъгълника на властта от младежите от Продължаваме промяната, но бе моментално превърнато в политически артефакт, когато депутат от „ДПС – Ново начало“ го надраска със спрей. Вместо да го компрометира, този акт го довърши – защото всяка власт, която се ядосва на символ, доказва неговата истинност и точност.

Именно затова идеята прасето да стане постоянна скулптура има толкова силен обществен смисъл. То не е просто подигравка, а визуален архив на един важен исторически момент: на опита да бъде приет бюджет, който ограбва гражданите; на протестите, които продължават да отказват да приемат корупцията за функция на държавата; на младите хора, които вече не се страхуват да назовават проблема с точни думи, но и с остроумни форми.

Една такава композиция би изпълнявала ролята на постоянен граждански надзор. Тя би напомняла за миналото, би предупреждавала за бъдещето и би заявявала, че политическата безнаказаност има лице и физическо тяло – и то няма да бъде забравено. Присъствието ѝ би било не само художествен, но и морален ориентир: паметник на българския отказ да бъдем управлявани, използвани и третирани все едно сме касичка.

България рядко увековечава собствените си битки. Може би е време да започне. И може би не е лоша идея първият траен символ да бъде именно това розово прасе: мълчаливият пазител срещу връщането на онези, които превръщат властта в клан и държавата - в хранилка.

Следете новините ни в GoogleNews