Дефицитите от човещина са основно предизвикателство пред системите, призвани да работят с деца, станали свидетели, жертви или извършители на престъпления. Зачитането на личността и достойнството на детето, полагането на грижа за защита на неговите права и интереси би следвало да е ключов принцип в работата на системата за детско правосъдие. Това важи и за всички онези социални и образователни мерки за подкрепа, насочени към деца, които по един или друг начин са въвлечени в сложните и често пъти виктимизиращи правни процедури на възрастните. Но доколко България успява да отговори адекватно на тези предизвикателства?

България настоява, че успешно е транспонирала двете европейски директиви от 2012 и 2016 г. за защита на правата и най-добрите интереси на децата, озовали се в контакт със съдебната система. Но изследване на БЦНП настоява, че за успешното транспониране не е достатъчно копирането и вмъкването на чужди текстове в национални правни актове. Едно транспониране е успешно само в степента, в която сме успели да преструктурираме работата на системите, така че да постигнат целите на европейското законодателство. В случая с детското правосъдие – да преминем от доминиращия все още у нас патерналистичен модел, който третира детето като безгласен обект на външно въздействие към подход, който защитава достойнството на детето и се стреми към неговия най-добър интерес. Независимо от декларациите за съдебни реформи и множеството изолирани законодателни промени, у нас нито индивидуалната оценка е въведена масово и коректно, нито сините стаи са развити и ползвани като инструмент за работа с деца, нито пък административната култура и институционалните практики са се променили, така че да отговарят на духа и целите на двете европейски директиви за щадящо детско правосъдие. В резултат на това у нас правото на информация често пъти е подменено със сплашване, психолозите от сините стаи са сведени само до ретранслатори на съобщения, правото на адвокатска защита се реализира твърде късно, често пъти непосредствено преди влизането в съдебна зала, а липсата на развита система от социални услуги за подкрепа превръща полицейски управления и следствени арести в детски приюти (повече прочетете тук).

Тези проблеми са добре известни на институциите, ангажирани с въпросите на детското правосъдие. Проблемът е, че обикновено лошите резултати се адресират със свръхформализация на процедурите. Това от своя страна предизвиква поне три силно негативни ефекта:

1. Значително ограничава оперативното поле за работа на специалистите от правоохранителната, образователната, социалната, правораздавателната и другите системи;

2. Измества фокуса от интересите на детето към документооборота;

3. Подменя същинския въпрос за философията и принципите на работа с деца в контакт със закона с пейоративни спрямо децата административно-организационни палиативни мерки. В резултат на това, вместо да се прилага индивидуален подход спрямо всяко дете, децата отново са изтласкани в периферията и системите не работят за техните интереси, а по повод на техните интереси.

Превръщането на обществото ни в обект на множество хибридни атаки чрез фалшиви новини, споделяне на „опорни точки“ и „ценностни системи“, които влизат в остро противоречие с демокрацията, върховенството на правото, разделението на властите, зачитането на достойнство, гарантирането на личните и политическите свободи на гражданите не създава благоприятна обществена среда, която да облекчи прехода от парадигмата на патернализъм и милозливост към мисленето през права и най-добри интереси в системата за детско правосъдие. Обществените напрежения около т.нар. Истанбулска конвенция, Закона за социалните услуги, Закона за хората с увреждания и прочее са ясен индикатор, че не само децата в контакт със съдебната система, но и всички групи в ситуация на някакъв вид уязвимост се превръщат в жертва на разпространението на дискриминационни, расистки и националистически обществени нагласи.

Това, наред с липсата на институционална култура и установени процедури и добри практики за междуинституционално сътрудничество, благоприятства налагането на възгледа, че „у нас нищо не работи“, „престъпниците са си престъпници“, „не могат да се поправят, дори и да са все още деца“ и единственото спасение е „да ги хванат някъде в чужбина, където има обучени специалисти и истински социални услуги“.

Тъй като от институционалната гледна точка на възрастните изглежда, че сме попаднали в задънена улица, представители на екипа на БЦНП потърсиха мнението и на самите деца по тази тема. В края на месец май със съдействието на сдружение ЛАРГО в Кюстендил бе проведена работна среща с участието на деца и младежи, директори на училище, учители, общински служители, образователни медиатори, представители на социални услуги и др. Обсъжданията потвърдиха хипотезата, че дискриминацията и негативните настроения не генерират работещи решения, а напротив – разрушават и малкото мостове за съвместна работа между институциите за по-добри резултати. Освен това, много по-ефективно и много по-ефикасно е да се работи за превенция, а не да се преодоляват последиците от ескалирали конфликти и напрежения. В този смисъл координацията между образователна, социална и правоохранителна системи е ключова, а опосредяващата роля на образователните медиатори доказано дава отлични резултати, защото са разпознаваеми и имат авторитет както сред местните общности, така и сред публичните институции. Но само там, където институциите са ефективни, те се радват на обществена подкрепа и системите работят. Отвори ли се вакуум в доверието и ефективността, лесно се настаняват „обичаи“, „традиции“, „лични обвързаности“ и прочие предмодерни социални регулатори, които наред с бедността и кризите на семействата и общностите, са основна предпоставка за злоупотреба с уязвими деца, които стават лесно жертва на трафик, проституция, наркотици, порнография, изнудване и т.н.

Но ако „традиционните“ обществени нагласи се променят бавно и трудно, има ли перспективни ходове в краткосрочен план, които да допринесат за хуманизацията на системата за детско правосъдие у нас? Екипът на БЦНП предлага работа в поне две основни посоки:

А) Най-често причините деца да се озоват в ситуация на конфликт със закона са социални и/или икономически. Бедността все още е значим риск за много деца в България. В момента обществото ни наказва децата за това, че родителите им са бедни, че са заминали в чужбина, че ги неглижират, че се развеждат, че трудно се справят със социалните си проблеми. Но социалните проблеми изискват социална работа, а не репресия. Ето защо е от ключово значение да се изгради ефективна социална инфраструктура, която да включва достатъчно и достъпни специализирани услуги, с подготвени професионалисти, които да работят в училище, общността, съда и пр.

Б) Ако професионалистите (съдии, прокурори, адвокати, полицаи, социални служби, социални услуги, инспектори в педагогическите стаи, училища и т.н.) работят координирано, което означава да обсъждат заедно случаите и да следват общ план, то могат да се постигат тук и сега по-добри резултати, включително да се решават бързо казуси и да се предотврати по-нататъшна ескалация на проблемите в името на защитата както интересите на детето, така и на обществото. Не винаги се изискват сложни законодателни промени. Понякога проблемите се решават и с малко повече човещина.