Първата част на интервюто можете да видите тук
Миналия път стигнахме дотам, че нямаме – и няма как да имаме - консервативно дясно. Но ето ти реалистичен поглед: ако приемем, че основата на консервативното дясно трябва да са група новозабогатели хора (при липса на old money), която на всяка цена цели да запази статуквото, значи ние всъщност имаме “републиканци” – Борисов и икономическите кръгове около него, Доган и едрата му “бухалка” Пеевски.
Формално погледнато - и разбирайки иронията ти, - се боя, че може да се окажеш прав (смях). Но да бъдем сериозни: винаги ще вярвам, че дясното е промяната, разбутването на това наше статукво. Прогресът би могъл да дойде единствено от десница – свързвам я с риска, защото промяната винаги се прави от малцинство.
Което, забележи, провижда отвъд настоящето на клиентелизма, сляпото подчинение и въобще “раздадените карти” на момента.
Ще те допълня с нещо важно – способността да поемаш отговорност и смелостта да взимаш решения, дори когато те биха могли да бъдат в твоя увреда. Дясното не е да бъдеш обичан от всички, априори няма как да бъде. Дясното е да бъдеш обичан от тези, които – в нашия съвременен случай - биха подкрепили промяната. Аз не вярвам в понятието “шанс” или “късмет”. Това е оправдание на губещия - той мисли себе си през неуспеха, защото, един вид, не бил имал шанс. А всъщност активният човек е като добрия сърфист - той търси вълната. Междувременно трупа капацитет, познания, дори психическа енергия, която ще му бъде нужна, защото тази битка е дълга. Няма такова нещо като “спечелвам изборите и всичко се подрежда”, както ние в началото си мислехме. Евентуалните нови лидери дълго и съзнателно вървят по своя път. Той е еволюционен, а не революционен.
Преходът и фактът, че все още няма икономически излаз: дали е нещо като ДНК-грешка в самата наша система, или пък друго? Защо не успяхме да последваме страни като Чехия? Разбирам, че да дишаш съседния на германците въздух е едно, а съвсем друго – отвред да ти дъхти на “киселичко”, ако използваме алековата дума, но все пак. (И ако изобщо позволиш подобна метафора, разбира се.)
Точно така - системна грешка, това е. Още от самото начало. Без да абсолютизирам, ще припомня, че държавата САЩ е устроена така, че – макар и в идеализиран контекст – обикновено успява да извлече най-доброто от теб; ако имаш амбиция, имаш качества и си постоянен в усилията си, можеш да успееш там, и това не е мит.
Но веднага друга, леко намусена гледна точка: системата им също така произвежда роби, но – като царе на “опаковката” – успяват да я продадат по цял свят като “икономическа мечта”.
Без съмнение, но тази фикция има и принадена стойност – и тя е, че все пак умеят да търсят таланта и да му дадат шанс. Докато в България проблемът е, че няма система, която да стимулира интелекта и, да кажем, еволюционното по-добро. Разбира се, няма особен смисъл да правим сравнения със САЩ – просто тъжното е, че у нас хора с качества и с интелект обикновено се сблъскват с тежката бариера на посредствеността и завистта - и това обезкуражава дори и най-силните и млади духове.
Дали защото родните “робовладелците” – в общия случай - са обикновени парвенюта? И недоразбират, че ако инвестират дългосрочно в интелекта и образованието, това ще им се върне многократно? Сега е малко като при Нерон – всеки Петроний и особено Сенека (да си припомним блестящата препратка в “Кръстникът”, когато Том Хейгън е пратен да подскаже на Франки Пентанджели, че неговият “Нерон” му предлага да се самоубие, за да съхрани все пак някаква чест) трябва да внимава какво говори, защото главата му може да хвръкне. Вече не буквално – има други, по-елегантни начини. Съответно, “самопослушанието” днес е много по-голяма ценност, отколкото по Живково време.
Точно това е. Послушанието. Практиката в днешна България е следната: дори хора с качества се обграждат с посредственост, смятайки, че по този начин си гарантират дългосрочност на позицията. А всъщност истинският лидер създава елит около себе си, създава своите бъдещи последователи и заместници.
Имаме и роден, блестящ средновековен пример: Константин-Кирил Философ и брат му, които – макар и де юре византийски служители – подготвят ученици, които да занесат глаголицата в земите на новопокръстения Св. Борис-Михаил.
Ето, в това е един от основните проблеми. В днешното българско общество лидерството не е свързано с това да си учител с главно “у”, да си човекът, който подготвя смяната след себе си. Между другото, примерът, който даде, ме вълнува силно – освен политик, все пак аз съм и “човек на книгата”. Ще добавя само, че някак не се гордеем достатъчно със Св. Климент Охридски, с Кирил и Методий. Но да се върна за миг на другия твой пример с Нерон – на днешния Сенека главата му пада метафорично. И това е голямата трагедия на тази държава. Няма я “машината”, която да намира качеството, да го селектира и да го развива. Мисля си, че това трябва да тръгне още от гимназиите, от университетите, когато умните, будните, различните, креативните се стимулират. Вярвам, че учителите трябва да бъдат най-високо призваните хора, най-модерно мислещите, най-активните. А виж как са разместени слоевете в българското общество – често ставаш учител когато не си успял да се реализираш по друг начин. Това е много тъжна равносметка.
Ето ти и цинична гледна точка: основната вина тук е на средния и едър капитал; защото българският капитал в момента много мрази да инвестира в нещо, от което да не може максимум другата седмица да си вземе печалбата.
Не само си прав, но сякаш ме прободе в сърцето с тези думи. Да, образованието е десетилетна инвестиция. И неслучайно дадох по-рано за пример Далечна Азия, защото създаването на традиционна, консервативна и същевременно прогресивна образователна система дава възможност да се селектират децата в най-ранна възраст, да бъдат подбирани и развивани. Но не, не е нужно да отиваме чак в Далечна Азия. Примерно съседна Турция, където 30% от най-добрите ученици след гимназия отиват в най-престижните западни университети, а други 30% (съвсем грубо) отиват в най-престижните турски университети. И останалите нямат избор - от само себе си се декласират. Но когато имаш стимул и има състезание, децата дават най-доброто от себе си. Когато знаеш, че няма състезание, а всичко е въпрос на пари, на конюнктура или на връзки, ние “убиваме” собствените си таланти и собствените си деца.
Като споменахме “капитала” преди малко: нямаш ли усещането, че – както казва Андрей Райчев - тече окончателен процес на срастване на капитала с властта? И който ще започне да си произвежда все повече инженерни бизнес/политически проекти?
Това е чудесна теория, но не знам дали не изпреварва събитията. Защото капиталът у нас търси лесните победи. Да, преди капиталът си купуваше отделни политици, а сега си купува цели партии - или пък, както намекваш, си прави партии. Всъщност въпросът не е в количеството на партиите, а в качеството. В един момент или този капитал ще “узрее”, ще пристъпи крачка напред и ще изведе хора с мисъл и лидерски качества, или самият той ще погребе собствения си потенциал. Ще ти дам пример: ако един човек на запад, който има фабрика или голям бизнес, вижда, че синът му няма качества да наследи бизнеса, той може да му купи кола, апартамент, да го прати някъде – но няма да го вземе никога да му управлява бизнеса.
Чудесно. Но в България самият бизнес е структуриран по начин, по който е почти изцяло зависим от държавата. Т.е. бизнесът в България се прави чрез държавата в България - и това е основната причина да няма чужди инвестиции – има само бюджет, заем и битка с Брюксел колко и как да се открадне от еврофондовете.
Значи знаем приблизително едни и същи неща.
Но това повдига въпроса дали реално вярваш в това, което каза преди малко? То звучи утопично - капиталът би трябвало да поумнее и да инвестира дългосрочно в талантливи деца. Seriously?
Въпросът е как българският капитал да бъде, ако позволиш, “приложен” в българския контекст. Аз вярвам само в едно - в инстинкта на капитала за самосъхранение. Рано или късно те ще проумеят, че инвестирането е в бъдещето на самия бизнес, а не в ламборгинита и лукс. И че единственият начин нивата на печалбите им да оцелеят е чрез глобализацията.
Те все още не могат да се научат да мислят извънсистемно, камо ли за пазари извън България. Все още са жертви на глупостта и лошия вкус, но все пак постепенно развиват вторичен интелект на базата на trial-and-error – досущ като велосирапторите на Спийлбърг.
(смях) И на следосвобожденските “бизнесмени”, между другото. Но да не ги съдим толкова строго като теб. Прав си - те не могат да получат никаква перспектива за собствения си бизнес, за излизане на световните пазари. Защото светът се глобализира с всяка изминала година и България в тази глобализация ще става все по-затънтена държава. Спасява ни единство това, че сме член на ЕС, но какво спасение е това да си на 27-о място от 27 “състезателя”?! Накрая пазарът ще реши - тези хора в един момент ще имат нужда от качествени специалисти, ако искат да разширят бизнеса си и да го обвържат с международните пазари.
Докато масата – защото е по-лесно – несъзнателно се чувства по-добре с “бащица” или, да ме простят възрожденските апостоли, “султан”. Подчертавам – защото е по-лесно. Да не се разбърква статуквото, “добре сме си”. И все пак: има ли според теб енергия, която да превърне сегашната “рая” в граждани?
Не знам. Знам само, че в момента тече голяма битка между едно просветено малцинство и едно войнстващо и опростачено мнозинство. Звучи доста грубо, но е факт. И пак опираме до училището – то трябва да формира взискателност. Българинът е дълбоко невзискателен към себе си, към околните, към бизнеса си, към всичко. Той се задоволява със страшно малко. А аз се страхувам от хора, които се задоволяват с малко. Това означава, че те нямат стремежи, нямат мечти, не искат да постигнат нещо повече от това, което е в момента. Затова и комунизмът по тези ширини процъфтя с такава сила. Защото, когато си възпитан, че “преклонената глава остра сабя не я сече”, когато си възпитан да чуваш винаги "онези горе" какво мислят, и просто да се съобразиш и нагодиш към тях... Не знам, наистина. Ти кажи, нали си философ.
Ето: до момента ние с теб разсъждаваме върху простата модалност – т.е. върху степента на вероятност нашият начин на разсъждение да е истинен. Но всъщност разговорът е и някак онтологически – терзаем се за началата на съществуването изобщо на днешния български обществен модел, и се опитваме да стигнем до категориално изразяване на разлома между малцината себеразвиващи се и мнозината неизкушени от каквото и да е познание извън делничното. Така добре ли е?
(смях) Нямах предвид чак толкова сериозно. Ще те върна към друго - смятам, че един от големите фактори на промяната у нас, доколкото се е случила, е това, че са отворени границите. Защото колкото и да си пасивен, колкото и да не ти се иска промяна, ти все пак имащ възможност да направиш избор, да отидеш другаде. Макар че емигрантският живот си има съответната цена.
Аз дори я знам – 83 млн. евро за 2014, внесена обратно като пари в българската икономика от емигрантите. Неофициално – стотици милиони евро. Най-големият инвеститор у нас са българските емигранти.
Прав си, но да не свеждаме темата изцяло до чистия прагматизъм. По-важното си остава разломът, за който говориш - между малцината, които са свързани със себеразвитието, най-общо казано, и опростаченото мнозинство. И този разлом според мен се разширява. И това, което спомага за разширението на този разлом, е упорито насажданата психика, че никой не ни разбира, че никой не ни обича, че там, закъдето сте тръгнали, няма да ви оценят и ще ви върнат. Демотивиращо е, когато постоянно се нагнетява, че Европа едва ли не е наша мащеха, че ние зорлем се опитваме да стигнем до Европа, правим й услуга с това, че вървим по този път и в края на краищата неблагодарният Запад ще се окаже това, което ние най-малко очакваме.
Защо впрочем се случи това рязко разомагьосване на Запада в колективното родно съзнание? Ти специално си един от хората, които най-много помогнаха да влезем в ЕС; сега нямаш ли усещането за провал?
Това разомагьосване се получи поради превратната представа за Запада. Наложихме нашето разбиране и нашия модел, който е малко като от приказния фолклор. Че Западът е една обетована земя.
Шангри-ла.
Да. Някаква Шангри-ла, от която ние ще започнем да точим за нова сметка, нови благини. Влизането ни в ЕС за мнозина беше всъщност достигането на заветната обетована земя, от която ще започнат да текат потоците на изобилието.
И те текат, отчасти – към властта на малцината. И част от тези потоци изчезват. Това е новата българска “магия”.
Уви, няма как да споря с теб. Европарите изчезват сред едни и същи хора. Сред това съзаклятие на политическия елит, за което ти говориш и което всъщност приватизира ползите и реституира негативите на хората.
Продължи. Коментирай съзаклятието, което ни управлява днес.
Не е сложно. Размити са границите и значението - това кое е дясно и кое е ляво намалява прогресивно, защото протече един, бих казала, продължителен период на дискредитация на десницата и дамгосването й.
По забележително перфиден начин. Днес дори истински десни като мислене внимават да не се заявят, за да не бъдат подиграни като наивистици, в най-добрия случай. Заради всеобщото нихилистично разбиране, че всички са “чеда” на прословутата ДС.
Именно. Стана едва ли не непопулярно да си десен, вече звучи старомодно, а на всичкото отгоре десните започнаха да наричат себе си "либерали".
Изумително само по себе си. Как изначално консервативни ценности днес са подменени с либерални.
Много просто – днешните “десни” изведнъж установиха, че дясното им дава негативна конотация – плод на онази прословута алековска теза, че в политиката всички са увъртяни в игри, в нечисти комбинации. И тогава заговориха в стил, “нека да не отдаваме много голямо значение кои са десни и кои са леви”. Положиха се огромни – и, уви, успешни - усилия дясното да бъде представено като също така корумпирано и склонно към машинации, дори надминаващо бившите комунисти.
Напротив, далеч по-лошо: че дясното е “произведено” от бившите комунисти, че е тяхно пипало.
Дори не можеш да си представиш колко си прав. За съжаление, включително и десни хора започнаха да пригласят в тази пропагандна теза, с което изведнъж правителството на десницата 1997-2001 се дамгоса като “най-корумпираното”, което е абсолютен нонсенс. И дори най-крайните врагове на десницата си дават сметка, че това просто не е вярно. Достатъчно е да се видят чие притежание са банките, медиите, застрахователните дружества, предприятията в страната – единици са тези, които могат да бъдат идентифицирани като про-десни. А най-перфидното, ако позволиш да заема твоя израз, беше управлението на Сакскобурготски, с тезата за “новия морал” и уж “новото дясно”. Имам спомен, че те говориха как са “същите като СДС, само че по-морални”. Машинациите при “царското” управление останаха скрити за масовия българин, защото ставаше въпрос за непонятни за него неща като играта с държавния дълг. Характерът на кражбите и злоупотребата с власт тогава бяха твърде неразбираеми за средния българин.
Затова и до днес Сакскобурготски остава в масовото съзнание като вид “шмекер” с реституирането на имоти и гори, а не като “цар” на серия финансови злоупотреби от “белите якички” на високо равнище - заради които страдаме икономически и до днес.
Да. Чудесно формулирано. За пръв път нямам какво да добавя (смях)
Според теб този процес бил ли е направляван от самия Саксобурготски? Или по-скоро санкциониран?
Нямам представа. Може би по-скоро санкциониран, т.е. с неговото знание и одобрение. Но той си остава образът или по-скоро фасадата, зад която бяха извършени всичките тези движения на капитали, закупуването на собственост, монополизирането на цели сектори от икономиката. По-важното е, че по моему този процес беше направляван от определени среди, свързани с бившите тайни служби, вероятно и в много голяма степен свързани с руските интереси.
Има ли начин да се надмогне тази култура на привидността, която днес цари в българската политика? Нея все повече дори не я е срам, все повече не се крие.
Винаги има начин. Въпросът е колко време ще отнеме и през какви лични саможертви трябва да премине това, защото според мен, за да може това нещо да се случи, първо трябва консолидация на демократично мислещите и на дясно мислещите хора. Т.е. да има онова, което в България винаги е било проблем – алтернативност. И веднага давам пример: нека има ГЕРБ, но трябва да има и алтернатива на ГЕРБ. Хора, които не се асоциират с това мислене, а с нещо ново, което да преведе хората към наистина една алтернативна политика или към едно алтернативно действие.
Усещаш ли как вече във въздуха между нас непреодолимо се рее въпросът за фасетния конструкт “Реформаторски блок”?
Да. Реформаторският блок страда от същите недъзи, от които страда обществото. Т.е., РБ е половинчат като явление. Има своите положителни страни, но не съумява да достигне онази критична маса на енергия, която да го превърне в непреодолима политическа сила. Самото му тяло е нещо като кентавър – глава на човек и тяло на кон, и няма как в едно да се съберат две несъвместими неща. Най-вече заради определени хора, които бяха част от управлението, което реално подмени десницата след управлението на ОДС.
Хайде да назовем “тези хора” – ДБГ и лично Меглена Кунева.
Да. Аз никога не съм крила позицията си по този въпрос. Смятам, че прочитът на най-новата ни история реално не е извършен - и това не е нито реваншизъм, нито опит да се отнемат шансовете на въпросната политическа формация. Смятам, че този прочит е необходим, за да могат да бъдат взети поуките и да бъде консолидирана политиката на РБ оттук нататък, защото тъкмо лиспата на консолидация, която черпи своята първопричина именно в различните политически действия - като логика и минало - се виждат и днес. Виждат се сега, когато се правят листите за местните избори, виждат се в определени политически решения, които се взимат.
Хайде за момент да възприемем “кинически” поглед по въпроса и да захвърлим досегашния си аристотелов ведър поглед към света: не е ли по-добре с малко реална власт, чрез която да се опиташ да промениш нещо, отколкото извън властта (когато е сигурно, че не влияеш на нищо)? Т.е. РБ във властта, макар и фасетен, е по-добре от нищо дясно там?
Това е силен прагматичен аргумент, признавам. Обаче смятам, че влизането в управлението на всяка цена крие риск да бъдат маргинализирани добрите намерения на реформаторите - заради които много хора им повярваха. Защото реформирането на държавата минава и през съдебна система, борбата с корупцията, защитата на националните интереси по отношение на енергийните проекти и даването на простор на предприемачеството, на малкия и среден бизнес.
Създаването и толерирането на дребнобуржоазна класа у нас сякаш винаги е на шесто или седмо място, вместо да е, примерно, в “топ 3” заедно със съдебната и пенсионната реформа.
То всъщност е пряко свързано със съдебната реформа. Искаме съдебна реформа не само заради универсалната необходимост от справедливост, но и заради създаването на условия за малък и среден бизнес, който да формира основата за истинско дясно в България.
Т.е. корпоративният бизнес – по начина, по който действа – няма да го направи, и е време е да се разделим с известни илюзии?
Точно така. Проблемът в България е като онзи с кокошката и яйцето. Ние казваме, “няма реална дясна партия”, но няма реална дясна партия, защото няма реална дясна основа в обществото.
И пак: защо днешното съзаклятие (аз напоследък му викам “Омбостан”) да си причинява излишни главоболия, създавайки малък и среден бизнес, който няма да гласува за него?
Тук има два типа логика. Логиката на централизацията и логиката на децентрализацията. Много по-лесно се управлява държава с няколко монополиста, които са всъщност като колони под централизираното управление; съвсем различно се управлява държава с малък и среден бизнес. Защото, ако се договориш с един, останалите няма как да ги “купиш”. Т.е., доказано е, че децентрализацията е гаранция по същество за демокрацията. И на практика едно от сериозните предимства на съвремието, включително и в международен мащаб е, че създаването социалните мрежи - създаването на Google, Facebook, Twitter – правят обществото хоризонтално, а не вертикално. Сега хората, които владеят съзнанието, информацията, са момчета с Converse и iPad, които във всеки един момент могат да се свържат с всеки един човек по света и това прави обществата много по-трудно управляеми.
Не бързай. Вертикалният източен – византийски – модел у нас е непреодолим, и Борисов е неговото примитивно препотвърждение.
Но, забележи, аз вярвам, че вече много по-трудно ще може да маневрира в старите стереотипи. Ще отнеме време, но ще стане.
Къде грешат в Реформаторския блок?
Те казват, че спойката е реформата, но въпросът е кой какво разбира под реформи. И кой колко дълбоки реформи иска да проведе.
И накрая добрият аргумент имплодира? Защото всички привидно искат реформи, но не и когато ги засягат пряко?
Точно така. Това е като борбата с корупцията - когото и да питаш, всеки се бори с корупцията, дори и корумпираните, защото е някак си непрестижно да кажеш, че не се бориш с корупцията. Но виж - въпросът е дали си пренебрежимо или непренебрежимо малцинство във властта. Защото, ако си пренебрежимо малцинство, то твоите добри намерения и добри идеи ще бъдат така добре пакетирани, че ще бъдат компрометирани сами по себе си.
И пак: къде греши Реформаторският блок?
В невъзможността да формират единна политика – това им е основният проблем. То е повече проблем, отколко грешка. Те смятаха, че влизайки във властта, ще съумеят да го постигнат. А се получи разноговорене вместо консолидация. Виж, много е просто - няма стратегия. Когато няма стратегия, винаги изпълзяват личните неща. Затова създаването на единството минава през общи структури, през общо ръководство, през ротационен принцип. Законосъобразност, а не целесъобразност. И т.н. Единомишленици, но и най-вече единодейственици.
Великолепно. Но какво да кажем за крайно аматьорската комуникационна култура в Блока?
Невъзможността по отделните теми да се структурира единна политика дава възможност постоянно да се вкарва пръчка в колелетата. И си напълно прав, защото, примерно, за мен остана неясен начинът, по който се постигна споразумението за съдебната реформа. Ето това е един пример, който остави лош привкус за това каква беше цената на тази сделка. Защото е очевидно, че имаше сделка. И оставя лош привкус у всички нас, които сме дясномислещи. Но да, аматьорщина - никой не излезе да каже защо реформаторите отидоха и се срещнаха с техния “изконен” враг Лютви Местан. Аз дори бих попитала, защо не се видяха със социалистите? Социалистите са в Европейския парламент, в европейските структури, заедно с ЕНП те взимат редица колективни решения. Кое е онова, което накара представителите на Реформаторския блок да се видят с ДПС, а не ги мотивира да се видят с БСП? С цялата условност? Кое ги накара да изберат ДПС пред БСП? Видяха им се по-reasonable?
Много просто – ДПС е решаващият фактор у нас. Опасявам се, че и ти добре знаеш защо.
Добре, но тогава кога РБ всъщност са искрени? Когато казват, че искат да извадят ДПС от властта? Защото това беше едно от посланията им на влизането им в парламента.
А не е ли така, че понеже ДПС представляват едрия капитал (което е много по-важно от турското малцинство), РБ не смеят да им противоречат, и дори приемат срещи с Местан?
Добре, но ако аз и ти знаем, че ДПС представляват до голяма степен едрия капитал, нима тази истина остава незнайна за реформаторите?!
Ерго, “историческият” компромис.
Колко далеч може да стигне “историческият” компромис? До “драматичен”?
Нещо в мен все още не вярва, че кинизмът ще се преформатира до чист скептицизъм, както при елинизма. И ще се стигне до “разжалване” на опитите за нормализация.
Ето това са въпроси, които, ако останат без отговори, ще започнат да рушат доверието. Защото в крайна сметка хората ще кажат, “те от една страна артикулират определени послания, обаче, от друга, зад завесата те ходят, срещат се, другаруват си, разбират се по определени неща”. Политиката трябва да бъде съвсем ясно артикулирана, и няма изключения. Нали затова се нарича “народно представителство”. Разбирам фрустрацията ти, но всичко се свежда до нещо много просто: ако си представител на народа, ти си оправомощен от този народ да защитаваш техния интерес. Най-малкото, което ти трябва да правиш, освен да защитаваш интереса им, е да им обясниш действията си.
Добре, но как да бъде приложен гражданският контрол? Това вече звучи като най-идиотският въпрос на света, макар че след юни и юли 2013 действително ме занимава.
Уви, не мога да те насърча. Това, което мен ме тревожи, е, че определени среди се опитват да инструментализират гражданския контрол. Защото по много от темите, както ние се съгласихме, обществото няма достатъчно информация. И ако подбереш и пресееш информация, ще създадеш определен тип внушение. Тогава гражданското общество, без да иска, може да се превърне в маша именно на онези, срещу които то се бори. Именно поради това, че те държат ресурса, с който могат да манипулират общественото мнение. И затова е толкова важна ролята на лидерите на десницата - да бъдат добри комуникатори, защото тяхна е отговорността да информират гражданското общество, което ще бъде техен естествен съюзник. Ако те не го информират, други ще го информират, а тези други често юне го информират в полза на демокрацията. Не подценявай The Dark Side, ако си послужим със сагата на Лукас – силата на Тъмната страна е тъкмо в нашата слабост, тя я използва. Политиката е изключително сериозна работа, за да бъде, така, правена на шега, през Facebook. Неслучайно в Америка президентът излиза и обяснява непопулярните решения на хората. Той не е длъжен, но го прави, защото е научил основната истина, че не бива да губиш връзка с хората, които са гласували за теб и да разширяваш този кръг от хора. Защото важни решения днес - като реформата в здравеопазването, реформата в съдебната система и т.н., се нуждаят от много по-голяма от партийна подкрепа. Кой не би искал да има справедлива и достъпна съдебна система?
Сериозно ли? Аз знам Кой.
(смях) Да, но наистина - всеки би искал да има добро здравеопазване, всеки би искал да има справедлив съд, всеки би искал държавата му да има защитен национален интерес.
Какво ще кажеш за тезата, че реформите, инициирани от Блока и най-вече от Христо Иванов в съдебната система, не са всъщност опит за истинска реформа, а опит за овладяване на съдебната система?
Не съм съгласна с такава теза. Смятам, че Христо Иванов е положителният герой в тази трудна сага. Но като всеки lonely warrior, той няма как да доведе нещата докрай, ако няма зад себе си армия. И аз искрено му съчувствам в тази битка, в която той ще плати цена във всички случаи – впрочем, той я плаща и в момента. Защото съм минавала по пътя на усилието, знаейки, че си пълен с добри намерения, да наложиш един тип политика, но да не получиш подкрепа в пълна степен точно от своите. Много е труден този път. Така че в никакъв случай не смятам, че той иска овладяване на съдебната система. Той просто - както е популярно да се казва - се опитва да премести гробището. Проблемът е следният, и ще се опитам да го обясня с една притча, ще я перифразирам - питали един философ “колко дълго трябва да чакаме, за да се случи реформата”, и той казал, “докато я чакате, няма да се случи”.
Успява ли според теб Реформаторският блок да устои, най-общо казано, на изкушенията на това, че е във властта?
Когато си влязъл в чужда игра (смях), тогава като Одисей сирените ще ти отправят много примамливи предложения. И се изисква много доблест и много почтеност, за да ги откажеш, да не забравиш защо си влязъл във властта. Сигурно ще има такива, които няма да устоят на изкушението.
Но и да не забравяш, че в Итака семейството ти те чака и се надява.
Виж, политиката е работа с хора и никога никой не може да даде гаранция за никого. Моите 20 години в политиката за съжаление са ме сблъскали с много разочарования. Същевремнно съм видяла и много несправедливо набедени хора. Така че - “комуникация, комуникация, комуникация”. За мен това е ключът.
Ето още - прозрачност, integrity, изговаряне, дори по-модерното ”обговаряне”.
Това винаги е било проблем на десницата. И ако има нещо, за което Бойко Борисов наистина може да бъде похвален е, че той е блестящ комуникатор. Е, по неговия си начин. Обаче той е постоянно в диалогичен режим с хората по всички въпроси. Той никога не си замълчава, той винаги излиза и по собствения си начин, към своя електорат, той постоянно изпраща послания. Питам какво правим ние спрямо нашите хора?
Да, но има един дребен страничен проблем – когато хем микроменажираш, хем дрънкаш през цялото време, шансът да изплюеш глупост нараства в геометрична прогресия.
Това е културологичен проблем. Има други, далеч по-важни. Например консолидацията на реформаторите.
Другата седмица предлагам да говорим за Костов и медиците в Либия. Нещо против?
Разбира се, че не, за теб - винаги. Разбирам идеята ти - мина време и някои неща трябва да се изговорят.
-------------------
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
