Le Monde: Докъде да се месим във войната на другите?

Ален ФРАШОН, „Le Monde“ 

Призори в понеделник, 28 септември, неколкостотин талибани завзеха един „голям“ град в Афганистан. В северната част на страната Кундуз е столица на едноименната провинция. Защищаваха я 7000 мъже от редовната армия, въоръжена и обучавана с големи разходи от Съединените щати. При първите сблъсъци войниците се обърнаха в бягство.

На 10 юни 2014 г. черните ризи на „Ислямска държава“ завземат с щурм втория по големина град в Ирак, на 400 км северно от Багдад - Мосул, два милиона жители, столица на провинция Ниневия. Джихадистите са около 7000. Те разбиват една дивизия от иракската армия. Тя напуска града и изоставя своята техника. А след изтеглянето от Ирак в края на 2011 г. Съединените щати изразходваха десетки милиарди долари, за да превърнат иракската армия в солидна военна машина.

Различни страни, особени ситуации, контекст се отличава от контекста, но все въпросът е един: може ли да се прави войната на другите? Друга формулировка: може ли да бъдат накарани да правят война?

Във Вашингтон Карл Айкенбъри, бивш висш офицер в Афганистан и бивш посланик на САЩ в Кабул, заявява пред „Ню Йорк таймс“: „От петнадесет години нашата равносметка в обучението на чуждестранни сили за сигурност е жалка.“ Това ли е истинският проблем?

Мосул и досега е в ръцете на „Ислямска държава“. Гръмко обявено преди шест месеца от правителството в Багдад, едно конранастъпление на иракската армия е постоянно отблъсквано. Затова пък Кундуз, с помощта на американска авиация и специални части, е завзет обратно пет дни по-късно, в петък, 2 октомври, макар че талибаните още вилнеят в северен Афганистан.

Връщането на града би било немислимо без въздушната подкрепа на Съединените щати. И твърде класическа полемика между Вашингтон и Кабул: Пентагонът държи афганистанците отговорни за удара по болницата на „Лекари без граница“ в Кундуз. Десетина местни служители на френската неправителствена организация и десетина пациенти бяха убити.

През 2015-а под ударите на талибаните сигурността не спира да се руши. Афганистан е в положение, което припомня това в Ирак през 2011 г., когато сунитските джихадисти се възползват от заминаването на американските сили, за да напомпат мускули. В Афганистан около 150 000 войници, разположени от НАТО – в мнозинството си американци – си отиват от 2011-а насам. С надлежен мандат от ООН те бяха пристигнали през 2001 г. с една цел: да свалят талибанския режим, основателно обвинен, че дава подслон на Ал Каида, отговорна за атентатите от 11 септември същата година.

Тяхната мисия е осъществена през ноември 2001 г. Поддържана от западните въздушни бомбардировки, една коалиция на афганистанските опозиционни сили, Северният съюз завзема Кабул. Базите на Ал Каида са разрушени. Яхнал моторетка с двутактов двигател, шефът на талибаните молла Омар, наречен Едноокия, се втурва да бяга в Пакистан заедно с войниците си. Афганистанци управляват в Кабул. Съдбата на страната отново става афгано-афганско дело. Западняците решават все пак да останат, в името на „възстановяването на една страна“, с риска да предложат за завръщането на талибаните великолепен претекст и мишена: чуждестранни окупационни сили.

Четиринадесет години и десетки хиляди мъртви по-късно, равносметката е потискаща. От 2011 г. Вашингтон задържа на мястото една остатъчна сила от 13 000 души, но нищо не върви както беше предвидено. Въпреки огромната американска инвестиция афганистанската армия н е особено боеспособна. Правителството в Кабул остава раздирано от непрекъснати вътрешни борби. Пакистан е все така решен да дестабилизира своя съсед с посредничеството на талибаните, дори благоприятствайки изникването на една местна „Ислямска държава“. „Ако американците си отидат, режимът ще губи градове и в крайна сметка Кабул“, каза експертът по конфликти Жерар Шалиан, стар поззнавач на страната.

Това е тъкмо предупреждението, отправено във вторник, 6 октомври във Вашингтон от генерал Джон Кемпбел, командващия на американските сили в Афганистан, който даваше разяснения пред Сената. „Не трябва да повтаряме грешката от Ирак, трябва да поддържаме солидна бойна сила – възкликва той, - ако не искаме да видим Афганистан паднал наново в гражданска война, а талибаните да застрашат Кабул. Трябва да продължим да подпомагаме афганистанската армия.“

Но да се остане докога?

Афганистан и Ирак, държави, които едва функционират, и едната и другата във война от 1979 г. * Произвеждат ли те още достатъчно гражданска привързаност, за да може да се движи една национална институция, каквато е армията? Доклад на американския Национален отбранителен университет извлича поуките от намесата на САЩ в тези две страни. Той стига до това заключение: невъзможно е да се установят истински армии, готови да се сражават, без да има действащо правителство. Това условие не е налице нито в Кабул, нито в Багдад „нито в Дамаск“.

В афганистанската столица, отбелязва „Ню Йорк таймс“, генерал Кемпбел „упражнява такова влияние на най-високо ниво в правителството, че някои го квалифицират като фактически министър на отбраната“. Неоколониализъм или изграждане на страна (в оригинала на английски - nation building).

Във Вашингтон привържениците на nation building приканват към едно не особено западно качество – търпението. В края на краищата, става дума да се попречи една столица – Кабул, да падне в ръцете на талибаните. Както Рено Жирар, наш колега от „Фигаро“, нима руснаците правят неща друго в Сирия, предпазвайки Дамаск от щурм на ислямистите? Вашингтон и Москва са сблъскани със същия въпрос: докъде да се месим във войната на другите, дори ако тя е също наша война?

- - - - -

* Има се предвид и войната между Ирак и Иран (1980 - 1988)

Още по темата

08/10/2015 Свят

"Ислямска държава" убила трима християни заложници в Сирия

03/10/2015 Свят

Обама към Путин: Укрепвате "Ислямска държава". Медведев: Не, пазим гражданите си

02/10/2015 Свят

"Арабските страни ще се съюзят с Израел срещу Иран и "Ислямска държава"

01/10/2015 Свят

Кремъл: Не, не се целим само в "Ислямска държава"