Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тукПриемам

Пет години за камъка: разказ от Здравка Евтимова

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 07 януари 2017 в 08:3153031
Здравка Евтимова. Снимка: Сергей Антонов

Той гледаше.

Все пак му беше твърде интересно – да, жената пред него беше все още поносима, червеникави къдрици, поздравления на индустрията, произвела тази блестяща боя за коса – бакърена като последните часове на септември. Пет години бяха живели заедно. Чудно как бе издържал. Търпението е диагноза, доказваща, че човек не става за нищо друго, освен за чакане.

Уличка, изцедена от слънцето, тясна, старомоден калдъръм, пуста - това бе тя. Човек едва ли може цял живот да изсъхва върху един и същи сив тротоар. Другото име на човека е победа. Умът има нужда от лица, хлътнали от страх. Страхът на другите е единственото огледало, показващо колко струваш.

Омръзнало му бе да се завръща при изтритите камъни на калдъръма, при прозореца с измъчени цветя и старомодни саксии, при сладкото от смокини, което Нади обичаше да му предлага. Тук живееше прекрасната боя; химията се беше развивала двеста години, за да я произведе. Всъщност цветът на истинската й коса беше добър, жалко, че тя всяка секунда се стремеше да го впечатли с малкото дворче и хилавото черешово дръвче. Би било оригинално, ако не го дразнеше.

Беше наблюдателна. Въпреки острия си ум научи последна – пет години заедно и точно умът й, дъга след дъжд в прозореца на чистата стая, беше шип, който го предизвикаше. Не толкова нуждата от други, готови и съгласни очи, искаше му се да докаже, че тя не е в състояние да владее, че всъщност никак не е умна. Точно сега, както седяха в това евтино кафене, разбираше, че бе постъпил както трябва. Краят сочи правилната посока, краят е най-доброто начало, колко жалко, че изпитваше любопитство какво се бе случило след последната точка на петте години.

Любимото й мизерно кафене – всъщност той беше отишъл там с надеждата да я срещне и я срещна. Нади седеше сама. Цялата химия, тази отвратителната наука за блясъка в косата й, се бе побрала в чашата й с кафе. Тогава той забрави колебанията - искаше да надникне в малката й уличка, да си отговори наистина ли хора се раждат за тишината в очите й, в ръцете й, с тези мрачни пръстени, старинните бижута, каквито не носеше никоя друга жена.

Беше потомка на стар род златари, някога всемогъщи, владели града, днес загубили всичко, но очите й, безкрайни като есента, и рижата й коса не бяха загубили нищо. Беше се случило по най-банален начин. И то не защото бе проницателна, а защото той бе планирал развитието на сценария, който му гарантираше хепи енд.

Върнала се бе у дома в стаята с дъгата, останала върху чистия прозорец. В стаята с дъгата той беше с Ема. Ема, приятно нагла, успешна като всички нагли жени, в които нямаше старомодни саксии, хилаво дворче, ох и ах, просто цел, секс и безразличие какво ще стане с удавения. Това му харесваше. Толкоз. Още виждаше Нади, когато ги зърна върху покривката. Бяха я купили заедно – винаги разделяха парите от покупката - и Нади я бе застлала със собствените си ръце .

Доста време беше изминало от покривката, която бе застлала със собствените си ръце. Странно, Нади сега отново седеше на същата маса в това кафене и го гледаше с тихите си като онзи следобед очи, отдавна изтрит от календара. В мислите му нямаше място за отминали години. Беше се заклел никога да не угажда на никого през живота си.

- Как си? – попита я той.

Стори му се, че лицето й е бледо, но то винаги си бе бледо и затова още по-хубаво.

- Добре – отвърна както винаги тя. Не се оплакваше за разлика от Ема.

- Дойде ли друг човек в живота ти след мене?

- Сега колата ми е на безнадежден ремонт – каза тя. - Знаеш, малкото ми Пежо. Съвсем ме изостави. – Всъщност, открих някаква нелепа връзка – когато Пежото ми се повреждаше, ти се държеше хладно, когато съвсем се счупи, знаех, че ще си отидеш. Тоест предполагах.

- Не те питам за Пежото ти – каза Анго. – Питам те дали допусна някой в живота си след мене.

Погледна го, очите й не бягаха, но и не оставаха при него. Абсурдна особеност - тя беше, мелодия, някога му бе звучала интересно, но бе изчезнала заедно с праха от улицата. И там, в ума, в паметта, където го е чакала, е останало празно място. Никакви други ноти не бяха успели го запълнят.

- Още не мога да се справя с Пежото – отвърна тя. – Трудно се намират резервни части за него.

Точно това го дразнеше в Нади – очите, които не бягаха, но и не оставаха в неговите, и отговорите, които не бяха предназначени за въпросите му. Не се беше променила, ако не се брои, че беше станала още по-хубава. Обяснението за това очевидно беше в постиженията на химическата индустрия. По дяволите. Умееше да подбира роклите си, но и роклите бяха химия. Тя беше химия и затова го държеше в това скапано, тихо като гробище кафене, на уличката със старомодни камъни, която се промъкваше като бездомно куче в сънищата му, макар че искаше да я забрави колкото се може по-скоро.

- Изглеждаш добре – каза тихо тя. Този бавен като бавна болест глас. Този въглен, угаснал през лятото. – Радвам се, че си щастлив. Радвам се, че животът е добър с тебе.

- Ема е хубава – подхвърли той, защото не можеше да понася как бавната болест на гласа й го разболява отново. Как червеникавата й коса го разболява, как роклята й и старинните бижута на изпадналия в немилост род го хвърлят в треска като кръгъл глупак.

- Хубава е – потвърди следобедът в очите й, които, по дяволите, тръгваха някъде, но въобще не се отдалечаваха от мислите му. Днес химията беше толкова добре развита - като погледа й. Храним се с химия, дишаме химия, плуваме в химия, размножаваме се с химия, а тя? Тя беше чаша кафе в евтино кафене.

- Знаеш ли – затвори погледа й Анго, но думите й вече се бяха запътили някъде, където той никога не можеше да отиде. – Твоето Пежо не ме интересува.

- Зная – каза тя. Този глас, който беше бавен като болест и бърз като още по-лоша болест. – Никога не си го обичал. То и без друго закъса.

- Я стига – прекъсна я Анго. – Знаеш ли - през тези пет години...през тези пет години, докато бяхме заедно... Това са хиляда и осемстотин дни.

Гласът й не се появи, скри се като крадец, но Анго нямаше намерение да го вземат за слаба бира.

- През тези пет години, докато бяхме заедно, Нади ... Да знаеш, че не беше само Ема.

Очите й подскочиха - може би така подскачат саксиите на прозореца при трус на земетресение, змията преди да ударят с камък главата й или сервитьор в скъп ресторант. Но после отново се върнаха на мястото, където той не можеше да отиде. Погледът й беше провинциална гара: можеше да влезе всеки, но никой не оставаше там.

- Не само Ема. И други имаше, Нади. Приятни момичета. Бих казал твърде интелигентни.

Той работеше в банка, действаше убедително, издигаше се за разлика от останалите страхливци. Не изпитваше недоимък, не гледаше цените, всъщност гледаше и забелязваше всичко, защото именно те – вълнуващо високите цени доказваха, че не е някой от гъгнещите нещастници, които следяха промоциите в моловете както оперираните чакаха визитацията на лекаря, сякаш бялата престилка щеше да ги измъкне от ямата, ако не й подхвърлеха пачка с подходящи размери.

Но пачките нямаха връзка с тези старинни бижута отпреди 300 години, отпреди триста века. Всъщност нито тъмните бижута, нито вековете имаха някакво значение. Пръстите й имаха някакво значение, в пръстите й чакаха всичките значения, които го бяха напуснали, но отново се върнаха тук, на тази скучна улица, в затънтеното като опустяла махала кафене.

- Тези пет години – започна гласът й, бавен като бавна болест, от която никой не можеше да се излекува. - Тези пет години, Анго, всеки ден от тези пет години аз обичах само тебе.

Този глас го смрази както космосът смразява кръвта, но какво е космосът? Едно нищо е той. Анго усети, че бузите му хлътват. Какво? Брадата му овлажня - като пресъхнала бара под ударите на първите капки дъжд след кошмарна жега, като края на януари, като началото на август, когато започва самотата и улиците нямат никакво значение. Беше се просълзил като куче.

Анго не само приличаше, Анго беше глупак.

После сервитьорката, едно нелошо момиче, с обло лице и грим на човек с двойка по математика, нетактично се дотътри към масата им и той, като най-големия профан, обърса с ръкав небръснатите си бузи, каза „Изчезвай“ и подхвърли петдесет лева на таблата й. Девойката сигурно имаше двойка и по български в бележника си.

- Виж – обърна се той към безкрайния поглед и старите пръстени. Извади банкноти - знаеше, че пачката спасява всякакво положение, и сега щеше да го спаси. – Вземи, за Пежото – Нади не посегна към парите му и пачката остана на масата като охлюв с разбита черупка. – Ето ти още. Купи си ново Пежо, по дяволите.

Червеникавата й коса, старинните бижута, обувките й - всичко мълчеше.

Тя се изправи. Не каза – „Тръгвам си“.

Нищо не каза. Излезе от кафенето почти безшумно, както правеше всеки път.

- Чакай – прошепна той.




ELPIDA

Рейтинг : 11050

11.01 2017 в 17:53 1
+ 10
- 0
Е не, не мога без възторг да си призная- Здравка Евтимова ме покорява с таланта си! Дал й Господ, до безкрааайност... дар !
Толкова простичка темичка,популярна в изкуствено създаденото ни стръмно битие-
ОБАЧЕ,пресъздадена с толкова майсторлък; език, стил,плавна, пластична мисъл; с толкова лаконични описания и сравнения прониква в дълбочината на характерите...

Б Р А В О !
 
Още от : Нашите автори
27 февруари 2017
FACEBOOK
За кого ще гласувате на 26 март?
ГЕРБ
БСП
ДПС
Реформаторски блок и Глас Народен
Нова република
Да, България
Обединени патриоти
ВОЛЯ
Коалиция ДОСТ
АБВ и Движение 21
ПП Възраждане
Друг
Не подкрепям никого
Няма да гласувам
резултати
Чели ли сте това?
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.