Ветеранът от ВСУ Олексий Притула: Цял живот съм говорил на руски, сега за мен това е езикът на кацапите

Горица Радева, наш кореспондент в Одеса 21 февруари 2024 в 07:27 13441 8

ветеран
Ветеранът Олексий Притула.

Олексий Притула е ветеринарен лекар от Одеса. Ветеран от войната. Участвал е в освобождението на Харковска област и в битката за Бахмут. С него разговаря Горица Радева, кореспондент на OFFNews в Украйна.

- В края на 2021-ва, началото на 2022-ра година Вие вярвахте ли, че ще започне пълномащабна война?

- Аз от 2014-а година разбирах, че войната просто така няма да свърши, а ще прерасне в нещо много по-мащабно, както и стана. В края на 2021-ва, когато започнаха тези движения с признаването на тези Нарнии, ДНР, ЛНР, просто разбрах, че скоро ще започне. Когато започнаха разговори за това, че те концентрират своята войска на границата, уж за учения, тогава разбрах, че това не просто така се случва. При това, трябва да знаете, че аз не съм военен анализатор, аз съм абсолютно обикновен цивилен.

- А как посрещнахте 24.02.2022 г.?

- В леглото, както и повечето украински граждани. В Одеса бях. Станах да пия вода или мляко, през нощта, около пет без десет. Станах, пих, легнах обратно, прегърнах съпругата си. Тъкмо си затварям очите, защото трябваше сутринта да отивам на работа, и чух взривове. Разбира се в този момент ти не мислиш, казваш си що за глупост. Отваряш интернет и разбираш, че все пак е това – война. Цяла Украйна е под ракетен обстрел.

- Кога решихте да се присъедините към ВСУ?

- Вижте, не съм се съмнявал, че ще отида в ВСУ. При това аз никога не съм искал да служа, никога не съм искал да воювам, никога не съм преминавал срочна служба (казарма). Винаги съм мислил, че в мирно време това е нещо непотребно. Но сам отидох до военкомата, не съм чакал да ми връчат повиквателна. Ако не бъркам, отидох до военкомата в средата на март. Тоест на мен ми беше нужно време да се разбера с мислите си, да определим какво ще правим със семейството, ще заминават ли, или ще остават тук. Съпругата ми съвсем категорично каза, че никъде няма да заминава и закрихме тази тема. Ние през цялото време се занимавахме с доброволчество, аз продължавах да работя и така. Обърнах се към военкомата през март, а ме извикаха в обучителния център през юли. На 5 юли вече бях там.

- А семейството Ви как реагира на Вашето решение да отидете в армията?

- Аз имам много съзнателно семейство. И принципно много се съмнявам, че съпругата ми е искала мъжът ѝ да отива да се осакатява и да умира…, но тя ме подкрепи веднага, защото е нормално да отидеш да защитаваш страната си, когато има война.

- Имало ли е моменти, в които сте съжалявали за решението си?

- Не, нито веднъж, даже в момента, когато бях ранен. Имаше много трудни моменти по време на службата и по време на лекуването и рехабилитацията. Аз нито веднъж не съжалих за постъпката си. И досега не съжалявам. Не знам, може някога да съжаля, но сега не.

- Разкажете, ако може, за боевете, в които сте участвали.

- Военният ми път беше един месец в обучителния център и два месеца на фронта. След два месеца получих нараняванията. Аз повече бях в болници и в рехабилитационния център, отколкото на фронта. Бях около Бахмут, още преди кацапите да влязат в града. Тогава нямаше щурмове, но бяхме под постоянен артилерийски обстрел. Артилерия, миномети, авиация… Това беше веднага след обучителния център. Беше страшно, разбира се, но аз винаги акцентирам на това, че аз не съм професионален военен. Всичко възприемах, като цивилен човек, който се намира в нетипични за него условия. Аз там не съм станал професионален военен, просто правих това, което трябваше да правя. Така го възприемам, аз там не съм станал терминатор, киборг или супер-войник, съвсем не. Аз съм обикновен човек, в необикновени условия.

- Разкажете най-смешната история, която Ви се е случила на фронта?

- Знаете ли, няма такава история. Няма там най-смешно. Може нещо и да е имало, когато хората се намират под постоянен стрес също намират нещо забавно, но честно, не мога да се сетя.

- Какво се случва след като човек получи наранявания? Какъв път се минава?

- Мога да кажа само за своя личен опит. Бях ранен, имах късмет, че много бързо се съвзех, сам си сложих турникети, защото веднага разбрах, че краката „няма да ги бъде“. Беше останало нещо, висеше някаква тъкан, но… Сложих си турникетите и след половин час вече ме евакуираха от мястото. Ако не бъркам, около един часа получих наранявания, а в края на деня вече ме бяха оперирали. През нощта ме евакуираха до Харков, където отново ме оперираха. Там бях два дена, тогава и съпругата ми дойде при мене. После ме евакуираха в Киив, където прекарах половин година в лечение. Там няколко пъти ме оперираха. През май отидох на протезиране. И в протезно-рехабилитационния център бях малко по-малко от половин година. Тоест от момента на раняването, 30-и септември, в началото на ноември следващата година вече бях вкъщи. Всичкото това време е минало в лечение и рехабилитация.

- Чувствате ли достатъчно внимание и уважение от обществото? Въобще как обществото се отнася до ветераните от войната?

- Мисля, че този въпрос е достатъчно сложен. Смятам, че обществото не се отнася максимално така, както би трябвало да се отнася. На мен ми изглежда, че с времето тази ситуация става малко по-лоша, отколкото в началото. Но трябва да разберете, че аз възприемам това от своята призма, може би аз нещо очаквам или смятам, че още нещо трябва да има, а да се окаже, че не всичко е нормално. От началото на войната досега има неща, които се променят на ниво държава относно ветераните. Много неща се подобряват, но има още какво да се изменя. И тези промени трябва да се случват малко по-динамично.

- Как войната промени отношението ви към живота?

- Глобално изобщо не го е изменила. Там, на фронта, под постоянни артилерийски обстрели, когато гледаш как момчетата, които служат с теб, загиват, осакатяват се, разбира се, започваш повече да оценяваш някакви прости неща. Но цялостно не съм се променил, какъвто отидох, такъв и се върнах. Така ми изглежда, може хората, които ме гледат отстрани да мислят по друг начин.

- Всички, които гледат видеа от фронта, са виждали видеа с животни, с котки, кученца и всякакви други. Наистина ли има толкова много домашни любимци там?

- Разбира се, аз познавам военни, които евакуират животни, извозват животни. Аз лично не съм се засичал с животни. Би било прекрасно ветеринарен лекар на фронта е спасявал животни, но не, не ми се е случвало.

- Как войната влияе на животните, не само на фронта, но и тук, в Одеса?

- По същият начин както и на хората. Войната е изменение на обичайни неща, които те заобикалят. И животните чувстват всичко. И те понякога по-лошо реагират на обстрелите и на всичко останало. Понякога се страхуват повече от хората, защото хората могат да си обяснят какво се случва, а животните не. Затова тревоги, сирени, взривове, всичко това много негативно влияе и на животните.

- Какво е вашето отношение към мъжете, които са избягали зад граница или се крият от военкомата?

- Крайно негативно. Аз когато се мобилизирах, бях уверен, че съм един от многото и скоро всички мои приятели, всички мои познати така или иначе ще се мобилизират. Може би не в това време, когато аз, може би малко по-късно, защото това все пак е достатъчно тежко решение. Но не, не стана така. За съжаление, по-голямата част от моите приятели, сега се намират зад граница. Хората, които са били зад граница преди началото на войната, може някак си да си ги разбера. Но има примери на хора, които служиха заедно с мен, хора, които са живели години, някои от тях десетки години зад граница, и в началото на пълномащабната война просто са се върнали в Украйна. Затова такива неща също не мога да смятам за оправдание. Аз изобщо не виждам оправдание. Аз имах нормална работа, стабилна заплата, бях задоволен, имах и имам малко дете, красива съпруга. Ако аз мислех само за себе си, не ми трябваше да ходя никъде да воювам, и при това нямах никакъв опит. Но аз мислех относно този въпрос по друг начин. И вярвах, че много мои приятели ще споделят това мислене. Но за съжаление – не.

- Как се отнасяте към идеята да се сключи примирие с Русия, за сметка на окупираните територии?

- Крайно негативно. Пак казвам, не съм анализатор нито военен, нито политик. На мен ми е трудно на такова ниво да прогнозирам. Но аз съм напълно убеден, че ако се сключи някакво примирие сега, то ще е абсолютно временно, и няма да се използва нормално от нашата страна, а ще се използва от нашия враг. А аз изобщо не искам моето дете да продължи да стои под обстрелите, или да воюва. Изобщо не искам това. Затова не вярвам в примирие с тази страна.

- Какво според Вас, трябва да промени политическото ръководство на страната по отношение на войната?

- Отново ще повторя, че не съм анализатор. На мен ми харесва да решавам проблемите на своето ниво. За обикновени неща – нормално е да отидеш да защитаваш своята страна, нормално е да искаш всичко да е нормално, извинете за тавтологията. Какво трябва да промени – много неща. Аз възприемам държавата не само като властта, голяма част от хората само така я разглеждат. Аз смятам, че държавата сме всички ние, всички хора, всички обикновени хора, които живеят на тази територия. И мисля, че основното, което трябва да се променя, е възприятието на хората по отношение на този свят, на страната. Максимално да се избавят от егоизма и да разберат определени неща. Да разберат, че има неща, дори и патосно да звучи, които са по-важни от твоето конкретно благополучие, от твоя собствен живот.

- Четох във фейсбук профила Ви много интересен пост относно езиковият въпрос. Можете ли да разкажете?

- Аз по-голямата част от живота си съм разговарял на руски. Живях в Бесарабия, ако знаете този регион или сте чували за него, там украински особено не се говори. Там има украински села, украински региони малки, но има такова усещане, че те са малцинство. Повечето хора там говорят руски. Там е многонационален регион, и руският винаги е бил като универсален език. Аз съм на почти 43 години и в учих в училище през 90-те, и там когато разговаряш на украински се възприемаше като халосана работа, като че си дошъл от село. На мен като дете разбира се, не ми се искаше да се различавам от другите. Всички говореха руски и аз говорех руски. Всички предмети ни преподаваха на руски език. При това аз говорех украински често, майка ми с мен разговаряше на украински. В семейството чувах украински език, разбирах го, и първите книжки малко или много солидни по обем, аз четох на украински. После и на руски. След това в края на 90-те започнах да чета отново на украински. Аз имах баба в Хмелницка област, ние там ходихме за дълго там всяко лято, и там разговаряхме само на украински. Разбирате ли, замисляш се за това как всичко се е случвало и защо сега се намираме тук, където сме, през последните години. В тези възприятия има много неща, които са ми повлияли. И чак сега мога да ги оценя. Аз винаги съм отговарял на украински, когато човек се обръща към мен на украински, винаги съм знаел украински добре. А руски знам по-добре от средностатистическите руснаци. И аз даже не преминах на украински и в началото на пълномащабната война. Във войската се опитвах само на украински да разговарям, но не съм имал никакви претенции към хората, които продължаваха да разговарят на руски. Аз преминах 100% на украински когато бях в болницата, в края на 2022-ра година. Заедно със съпругата ми взехме това решение. За мен беше принципно важно, че не говорим украински само на показ, а и в семейното общуване. За мен е много важно моето дете да разговаря на украински. От нас зависи, от хората на моята възраст, зависи какво общество ще израсте в бъдеще. Аз не съм против руския, разбирате ли, но като се има предвид, че руският език сега е един от знаците на кацапите, аз не мога нормално да го възприемам. Нормално реагирам когато хората ми говорят на руски, но ми е много по-приятно, когато човек преминава на украински. Аз винаги съм мислил, че трябва да стимулираш хората чрез своя пример. Ако искаш всички около теб да разговарят на украински, винаги трябва да започнеш от себе си. Това се отнася за всичко, не само за езика разбира се.

- Мислите ли, че Западът достатъчно помага на Украйна?

- Мисля, че не достатъчно. Достатъчно ще е, ако дойде тука войската на НАТО и помогне да отблъснем руснаците. Достатъчно ще е, ако дойдат и воюват заедно с нас. Защото в някакъв смисъл ние сега воюваме за тях, и за вашата страна в това число. Във вашата страна може би е по-добре, но и тя навярно не може да се избави от тази постсъветска простотия, която е наоколо. И аз мисля, че нашата страна трябва да последва примера на Балтийските страни, където цялата тази съветизация, всичкото това комунистическо минало, максимално не се толерира. Да, трябва повече оръжие. Не толкова повече, колкото по-бързо. Когато е необходимо трябва да пристига. Мен много ме дразнеха тези новини в края на 2022-ра, началото на 2023-та година, за това, че някаква страна ни е изпратила бронетехника, която ще пристига в продължение на 8 месеца. Тези самолети… Трябват сега.

- Какво бихте казали на европейските граждани, които са започнали да забравят за войната?

- Да погледат новините от Украйна и просто да си представят, че се случва в техните градове. А това е много възможно, разбирате ли. Просто за малко да си го представят и да помислят, че тази беда, която се случва сега тук, в случай, че Украйна не устои, ще дойде до тях.

- Видях, че се интересувате от Азов, проблемът с военнопленниците, събирате пари за тях. Защо именно Азов?

- Не мога да кажа, че се интересувам единствено от Азов. Аз мисля, че това е едно от най-мотивираните, най-ефективните подразделения, които сега абсолютно заслужават максимално внимание и уважение, защото голяма част техни военни, които са преминали през ада на Мариупол, които са получили гаранции, че скоро ще ги приберат, досега се намират в плен. Това не значи, че омаловажавам останалите военнопленници. Но относно Азов ние точно знаем обстоятелствата как попаднаха в плен… Те всички можеха да останат там. Аз съм почти 100% сигурен, че никой от тях не се е предавал в плен, те просто изпълняваха заповедите на своите командири и на висшето командване. И те, както никои други, заслужават постоянно внимание, максимално бързо завръщане и всичко, което заслужава човек, който се бори за своята държава. Затова Азов.

- Какво за Вас е победа?

- Моят поглед относно победата се измени, за разлика от на много други. Аз мислех за победа до края на 2022-ра, началото на 2023-та. Сега не знам какво конкретно ще смятам за победа. За мен победата винаги ще бъде хората, които там са останали… Аз няма да мога нормално да възприемам победата, знаейки какво е коствала на тези, които са се борили за нея. И колко хора не са се борили, но ще ѝ се радват.

- Как си представяте денят, в който войната свършва?

- Никога не съм си го представял. И не съм планувал. Особено на етапа, в който сега се намира войната, изобщо не си представям деня, в който свършва. Разбирам, че войната няма да свърши за 2-3 седмици, за 2-3 месеца, дори, не ми се иска да го казвам, но и за 2-3 години. Аз дори и в началото на войната, не съм се съмнявал, че ще продължи дълго. Харесваха ми някои наративи, че ние вече сме победили, че сме ги изгонили от някъде. Аз участвах в Харковсокото контранастъпление, беше прекрасно, много вдъхновяващо, беше без изключителни загуби от наша страна, те бягаха, те оставяха своята техника, но все едно не вярвах, че ще прерасне в нещо повече. Затова, денят на победата не си го представям. Иска ми се да бъркам. Искам да вярвам, че ще доживея до този ден. Войната няма да свърши, докато всички не разберат, че сме във война. Сега става това, което беше по времето на АТО, особено в градовете, които са далече от фронтовата линия. Тези хора, които живеят както и преди, живеят, благодарение на това, че там някой загива. Аз ненавиждам, когато ме питат защо съм отишъл на война. Смятам, че този въпрос е тъп. Ако ме питаш, обичайки Украйна, защо съм отишъл да я защитавам, то нещо не си наред. Има неща, които ако трябва да ги поясняваш, не трябва да ги поясняваш. Отношението ми към войната не се изменило от 24.02.2022 г. Абсолютно не се е изменило. Войната и сега е такава, каквато беше тогава. Точно толкова напрегната, точно толкова ужасна. Повтарям, ние тук живеем, аз живея, благодарение на това, че там някой друг загива. А отидох, защото в мен се появи мисъл, че там някой друг умира. Момчета, по-млади от мене с 20 години загиват, а аз тук живея, спя със съпругата си всяка вечер, играя си с детето, ходя на работа, изкарвам пари, всичко ми е нормално. И на мен ми беше тежко да живея с тази мисъл. Още повече, че от 2014-та и 2015-та година, много ме гнетеше това, че не се присъединих към арията още тогава. Да, аз не съм военен. През март 2014-та година обновяваха националната гвардия. Аз се бях обърнал към тях, казаха ми, че ще ми се обадят. Съпругата ми беше бременна. Те не позвъниха, но и аз не им се обадих.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

7925

9

Trabajo

26.02 2024 в 21:58

@Constanza
"диалект"?
не. диалект е да мьекаш, да ъ-каш и да "считаш" вместо да "смяташ".
а какво значи "кацап" питай гугъл. веднага ше намериш много изчерпателни отговори.

а пък за дълбоко културно разбиране на термина -
https://gorky-look.livejournal.com/.
за съжаление, прекрасният автор странно почина малко преди нападението на мОрдата.

1000

7

foreigner66

21.02 2024 в 10:22

Уважение за всички такива хора макар и малко останали по света. Съгласен съм със сър Уинстън Чурчил " Всички велики неща са прости и много от тях могат да бъдат изказани с по една дума: Свобода, Справедливост, Чест, Дълг, Милост и Надежда"

2550

6

alfakentavur

21.02 2024 в 09:52

Своим не бросаем. Мы посылаем к ним хищных птиц.

400

5

демотиватор

21.02 2024 в 09:46

Граблива птица кълве мърша на погинал на фронта орк- 12сек. видео- бърррр...

https://m.censor.net/ru/video_news/3474524/ptitsa_klyuet_vnutrennosti_likvidirovannogo_okkupanta_video_18

870

4

Constanza

21.02 2024 в 09:17

Не съм срещала думата кацап, това някакъв диалект ли е?

345

3

Джендо Джедев

21.02 2024 в 09:16

Обаче Путкин успя в много кратко време да постигне няколко уникални неща, които допреди това изглеждаха практически невъзможни:

1) Да накара украинците (дори етническите руснаци там) да намразят завинаги Русия. Барабар с котките си. Тая щета няма да бъде поправена в обозримо бъдеще, независимо от изхода на войната;

2) Да вкара в НАТО традиционно неутрални в това отношение страни, като с това практически си утрои границата с НАТО;

3) Да затрие основния си пазар на енергоносители.

Молодец!

2550

2

alfakentavur

21.02 2024 в 09:08

Слава на героите!!!!!

400

1

демотиватор

21.02 2024 в 08:34

След като човека, фронтови герой, казва за Бесарабия (където, както знаем, има и много етнически българи!), че "Там е многонационален регион, и руският винаги е бил като универсален език.", то е ясно че засега ще го говори с другите етноси, независимо че рашките са орки.
Езика ще е полезен също на фронта, напр. при усвояване инструкции на стара техника от СССР, или вземане/разпит на пленници.
(Аз също, както и мнозина от не съвсем младите ;-) , съм учил по задължение руски, но го ползвам охотно особено за преводна литература.)
А виж, следващото поколение ще говори украински, това е ясно, дори да разбира руски.
 
X

Да помогнем на украинските деца!