Откакто се помня, се опитвам да следя всичко, което се случва под повърхността на мейнстрийма. Той никога не ми е бил особено интересен. Камо ли този в България с неговите песни.

Преди година и нещо, когато правих интервю с младите поп пънкари "Спални места", някой ми каза "трябва задължително да чуеш ТДК".

Това се запечата в главата ми, но мина известно време, преди един ден да видя, че в интернет пространството се е появила песен, носеща името "Автомонтьор". Беше на "ТДК" и си я пуснах.

Не, това не беше рок енд рол. Не беше и метъл. Не беше и индъстриъл, не беше и гръндж, не беше и психоделик. Това беше нищо и всичко накуп - от нойзкор до дарк уейв и от неометъл до прогресив рок.

А текстовете - бели рими, цитати, алегории, символики. Дори и визията бе такава, каквато можете да видите във филмите на Тарковски - опустошено битие, заснето в един болезнено дълъг кадър.

Още когато чух "Автомонтьор", си казах: "Тия пичове са адски смели. Не знам как ще привлекат публика към себе си". Само че имах много здраве - ТДК всъщност разпродадоха всички билети за промоцията на албума си в НДК. И три дни преди концерта пуснаха информация на страницата си :"Сори, пичове, ама сме sold out".

Нямаше как да не направя този разговор с пичовете от "ТДК". Той е малко за музика, повече за философия. И още повече за болка, отчуждение и упоритост. И за това, как можеш да седнеш на Джумаята в Пловдив и да си кажеш "Мамка му, отивам да запиша албума си при любимия си саундмейкър във Ванкувър" и после да го направиш. Без да ти пука дали инвестицията ти ще се върне или не.

С "ТДК" разговаряме във време на катастрофи, политически кризи и комедийни прокурорски сериали.

- Пичове, започвам това интервю в едно отвратително време - хора се помляха отново по пътищата, текат политически кризи. Цял ден слушам новия ви албум и кой знае защо най-много слушам песента "Автомонтьор"... Преди само две седмици мина представянето на албума ви в София, в НДК, където разпродадохте залата дни преди концерта. Но първият ми въпрос е свързан с друго - вие сте група, която няма никакъв аналог в най-новата ни, а и не чак толкова нова история на ъндърграунда и рока у нас. Не ви ли дразни това, че и на вас постоянно всички се опитват да ви залепят някакво стилово клише?

Здравко: Честно казано, мен не ме дразни, защото не ме интересува дали някой се опитва да ме вкара в някакви скоби. Самият аз знам, че нашата музика не може да бъде вкарана в никакви скоби. Предполагам, че другите в групата ще ме подкрепят, че не можем да бъдем вкарани в никакъв жанр, стил, така че преглъщаме тези опити и спира да ни пука. И не си тормозим мозъка с излишни глупости, като "Ооо, какъв е тоя стил?"...

- Да, но все пак това съществува - да се опитват да те сложат на някакво гише, на някакъв рафт...

Васил: Вероятно това е, за да се създаде някакво очакване у хората, като му кажеш на този човек "А бе това е такова", той да има едно наум. Но в крайна сметка това "определяне" е ненужно, когато си отворен да слушаш каквото и да било.

Никола: Това е начин да се ориентираш в тоя свят. Ние се ориентираме от стереотипи и от знаци. Някои даже се ориентират и от астрология...

- Слушам ви хем с ушите на човек, който е изкушен от рок енд рола, хем с ушите на човек, чийто живот е преминал сред класическата музика, и да ви кажа, откривам при вас много повече черти, характерни за класическата музика от началото и средата на XX век, та за това няма как да не ви попитам - били ли сте изкушени от така наречения "музикален авангард" в класическата музика, когато правите вашите парчета?

Никола: Ами виж, още като тръгнахме да правим този албум ("Неместа"), още в самото начало, първото нещо, което ми хрумна, докато задаваш въпроса е, че доста слушахме Дюк Елингтън и Ела Фицджералд. Те имат един много приятен общ албум и част от концепцията... то няма много концепция де, по-скоро част от усещанията сме намирали като адекватни за времето и за музиката, която правим именно в 20-те и 30-те години на 20-и век. Малко или много, не трябва да забравяме, че новият ни албум е правен по време на пандемията. Една голяма част от него е реакция на това да си затворен, да не можеш да разполагаш с времето си. На практика духът е антиавторитарен - не антипандемия, не анти COVID, а чисто и просто на базата на анти ограниченията - човешкото желание никой да не ти казва какво да правиш.

- Във философски план - нещо общо с "Погнусата" на Жан-Пол Сартр...

Никола: Ами... Точно това усещане, което той се опитва да предаде в "Погнусата"... Която е много тъпо преведена на български, защото заглавието всъщност е "Гаденето" по-скоро, отколкото "Погнусата". И да, гаденето е застъпено в албума. Те са много форми на едно и също усещане. Ние го наричаме понякога шеговито "желание за унищожение", наричаме го и "да натиснеш червения бутон" и да имаш абсолютната власт всичко да приключи моментално и никога нищо да не е имало, или просто желание да изчезнеш без никакви последствия.

- Ти отново ме връщаш на екзистенциализма и на Камю - той разглежда именно това като своя основна философска теза - особено в "Падането"...

Никола: Да, точно така...

- Да се опитам да направя скромен анализ на парчетата ви в албума "Неместа". Чувам саксофон, така характерен за банди като "Pain Killer" и легендарния John Zorn. Чувам и ниско настроени китари - прийом, така характерен за неометъл музиката. Чувам и неравноделни ритни, които вървят в една цикличност - в първата песен от албума ви, която се казва "Петнайската" - там размерът е 3/4+4/4, в един момент минава само на 3/4. Усещането ми е, че при вас са ползвани много изразни средства и по мое мнение, това е ключът към вашия звук, който е уникален. Искам обаче да ви попитам - как сядате с идеята да пишете подобна музика? Особено в контекста на това, че в България няма много банди, които дори да са свирили арт рок - това, гледайки историята на ъндърграунда ни. Сещам се за "Субдибула" единствено, но те са много далеч от това, което вие правите. Аз сега се сещам за втория албум на "Мистър Бънгъл" (проекта на Майк Патън), който може би донякъде е близък с вашите неща...

Здравко: Мога да кажа за себе си - аз не сядам да си измислям барабаните с идеята, че ще свиря това, което ти чуваш в албума. Въпросното парче - "Петнайската" - е доста добър пример, изобщо не съм го мислил така, "Сега ще изсвиря еди какво си и ще го превърна в песен", т.е. не си композирам по конвенционалния начин - да измисля идея, да отида и да я предложа. По-скоро всички заедно пишем песните. Събираме се, изсвирваме дадена идея - да кажем към 30 или 40 секунди. След това в продължение на няколко часа се опитваш тези 30 секунди, на базата на цялата музика, която си изслушал в живота си и от която си се вдъхновил, да ги превърнеш в музика. Например за "Петнайската" аз лично слушах адски много "Кинг Кримсън" и всъщност песента е доста близка, началните набивки например...

- Все пак има отпечатък на седемдесетарския арт рок върху вас.

Здравко: В историята на "Петнайската" инструментално, поне в частта на барабаните, може да се каже, че да, има.

- Историята със записа на вашия албум е повече от любопитна. Той е записан на другия край на света - в Канада. Как се случи това, защото аз не знам за друга българска банда, която да е правила подобно нещо?

Никола: Ами това е свързано с историята на бандата до този момент. Генералният ни подход към нещата е следният - ние имаме една последователност, следваме си линията спрямо това как смятаме, че трябва да ни звучат нещата. Предният ни албум - "Успех" - беше записан с Джеси Гандър, при когото записахме в Канада. Идеята там беше следната - още докато работехме по "Успех", бяхме повлияни от постметъл сцената и най-вече постметъл звука. Не изразните средства, а самият звук, начинът, по който звукът взаимодейства с пространството.

Чудихме се, лутахме се и в крайна сметка стигнахме до това кой според нас е най-добре звучащият албум, до който сме имали достъп в последните няколко месеца. Това беше "Нест" на групата "Брутус". Седим си ние на Джумаята в Пловдив, пием бири за по 1,30 лева и си говорим - "Добре де, какво ще стане, ако пишем на тоя пич, който е записал албума?". Казахме си, че или ще стане, или няма да стане. И му писахме, като му казахме - "Виж, братле, сега тука ние искаме да запишем албум, но очевидно няма как да стигнем до Канада. Така че дай да го запишем с едни братлета, които горе-долу добре се справят и ще стане много яко. Ще ти го пратим, ти ще го миксираш, ще ти платим и всичко ще е много яко!".

Той ни отговори: "Да, момчета, всичко е много хубаво, ама знаете ли, аз никога не съм бил в България. Защо, вместо да ми плащате хонорара, не ми купите едни билети и да дойда на място да го запишем?"

Тук аз му изкарах едни снимки от Google street view на къщата, където ще живее две седмици. Това е едно село, в което има регистрирани 120 души за избори, човек. Тоест, можеш да си представиш колко в действителност живеят там.

- Да кажем 18...

Никола: Много точно предположение. Но да се върнем на къщата - постройката не е пипана от 55-а година, когато е построена и съответно е с външен кенеф. При което Джеси каза: "Братлета, правим го!".

След това той дойде, хвана се с работата, разбрахме се супер яко с него. Записите бяха отново през месец септември. Тонрежисьорът седи под асмите в селото, хванал една китара, пийва домашна ракия... а бе щастие... Албумът стана супер добре, разбрахме се много добре. Джей (един от членовете на ТДК - Б.А.) тогава вика: "А бе, човече, ние май няма да е лошо да му върнем визитата на тоя човек. Да идем да запишем следващия албум там". Понеже аз се занимавам с финансовата дейност на групата, веднага казах: "Никакъв шанс това да стане".

Мина около година и половина. Вече сме започнали да правим разни неща, назрява моментът да записваме. В този момент изскачат едни хора от Национален фонд "Култура" и викат: "А бе, пичове, на нас ни писна да даваме пари на някакви хора, които правят някакви глупости. Няма ли как да кандидатствате и ако си напишете добре проекта, да ви дадем някакви кинти". Хванахме се, за три дни написахме проект. Спечелихме, дадоха ни нужните пари, купихме си самолетни билети. Тонрежисьорът каза: "Пичове, Ванкувър може би е най-скъпото място за спане". Поради тази причина отидохме там и... спахме 16 дни в студиото. И така записахме албума "Неместа".

- Вие сте група, която не прави компромиси с нищо. Нещо повече, при вас всичко е концептуално - визията, звука, текстовете. И тази ваша обща концепция не е нито лесна за възприемане, нито е, така да се каже, в мейнстрийма. От друга страна, преди буквално няколко дни при огромен успех мина концертyt ви в НДК, който представи новия ви албум. Няколко дни преди концерта разпродадохте залата. Как успяхте да възпитате своята публика - защото публиките се възпитават, те не се печелят наготово, особено когато им се предлага продукт, който ги кара да се замислят дълбоко и да не търсят лесното.

Никола: Аз ще започна отговора, защото съм единственият член на бандата, който е от самото начало. Това на практика в момента няма никакво значение, защото музиката ни до такава степен вече зависи от тези хора, които сме в групата в момента, че предишните членове са си свършили работата, просто към днешна дата те нямат общо с текущия изглед на "ТДК". В самото начало, защото то, началото, може би е много ключово - много е важно какво ще направиш точно тогава - ние бяхме тръгнали с една концепция, която изпълняваме до ден днешен и тя е много проста - всяко действие, което извършваш, независимо то какво е, дали ще е публикация във Фейсбук, дали ще е начинът, по който ще изглежда албумът, трябва да се направи абсолютно детайлно, трябва да е измислено и не трябва да се прави никакъв компромис. В този ред на мисли ние сме идентифицирали някаква липса и сме я запълнили. Даже напоследък си мисля, че нашата работа вече е свършена - хората, с които израснахме заедно - откривали сме с тях едни и същи неща в едно и също време. Тоест - това поколение, от което ние сме част, тази, макар и маргинализирана, малка група от хора, защото, като става въпрос за ъндърграунда у нас, това не са повече от 5000-10 000 души... Ние с тези хора сме расли заедно, имали сме едни и същи нужди от изкуство. И ако си слушал предишните ни албуми, много от нещата, които са разгърнати в "Неместа", ги има и в предишните ни албуми. Те обаче са повлияни от времето, в което са създавани, повлияни са и от хората, които сме били към тоя момент... 

- Вие сте пловдивска банда. Няма как да не ви попитам има ли и каква е клубната сцена в родния ви град. И още нещо - предстои ви участие на "Антибал" 2023, организиран от Тото от "Спални места", където ще се сблъскате с публика, която слуша поп пънк. Задавам ви два въпроса - как намирате концертния и клубен живот в родния ви град и как ви възприема публиката, която не е, така да се каже, вашата собствена?

Росен: Сцената в Пловдив е на практика несъществуваща. Тя, сцената, е голямо поле, а групите сме няколко изгубени кучета и зайци, които си щъкат по нея. И от време на време се срещаме и тогава пак не се случва нищо, защото на това поле храна няма, но няма и кой да ни убие... Доста е пусто, но на втория ти въпрос - ние самите сме доста флуидни. Ако питаш 50 човека, всеки ще ти каже различен отговор какъв стил свирят "тия идиоти". Това ни поставя в много лесна ситуация да се разбираме с различни публики. Много от тези публики, дори да не разбират музиката ни, се разбират с нас. Свириш им нещо странно, той (фенът) те поглежда и някак започва да разбира. Преживяването гледаме да е отвъд чисто музикалния "експириънс", а да има някаква добавена стойност. Не че това ни е цел, но ние композираме песните с тая идея - за нас да има добавена стойност, а това се прехвърля и към публиката, която и да е тя. Та свирили сме пред всякакви хора, дори пред гърци (смее се) и те са ни възприемали...

- Никола, с теб се засичаме по разни ъндърграунд събития в София. Видяхме се на концерта на "Шортпарис", видяхме се и на дарк уейв пичовете от "Плохо". Нямаш ли усещането, че твърде малко български музиканти си "сверяват часовника" с музика отвъд мейнстрийма?

Никола: Много съм съгласен с констатацията ти, Венци. Аз заради това се занимавам и с организация на подобни събития и концерти - поради простата причина, че някога така се запознахме и с останалите членове на групата - на концерти. Много е важно различните изразни средства, които някой може да ти предложи да не ги отхвърляш само защото това е жанр, който не слушаш, а по някакъв начин да ги разбираш, да ги оценяваш и да схващаш защо, по дяволите, тия неща имат влияние. Не мога да кажа със сигурност дали българските музиканти от ъндърграунда посещават достатъчно събития, защото ние, хората, които ходим на тия събития, се познаваме така или иначе. Но определено има така наречения "гейт кийпинг", който в Пловдив например не съществува, но в София го има. Дешифрирам термина - ако отидеш някъде, може би някой няма да те гледа особено добре после или пък няма да те покани на някакво събитие после, защото не си част от неговата клика.

- Искам малко да ви усмихна - някои казват, че името на албума ви - "Неместа" - било най-якият дислайк за "Спални места"...

Никола: Да, това май Тото (басиста на "Спални места") го беше написал във Фейсбук...

- Аз лично разсъждавам над името на албума ви. То показва нещо, което аз тълкувам така... Ние - и аз, и вие, и те - сме хора, за които няма място никъде. И се лутаме, отиваме на едно, на второ, на трето място, но никъде не намираме своето място. Накрая, когато теглим чертата и направим равносметка на шибания си живот, установяваме, че това са неместа. Което пък ми напомня за оня много кратък разказ от Франц Кафка за човека, който цял живот стоял пред сградата на закона. И когато, накрая, в последната си минута попитал пазача "Защо никой друг не дойде тук, мамка му", пазачът му отвърнал: "Защото този сграда беше само за теб. Сега отивам да я затворя".

Никола: Има го това, Венци, защото ние може би най-много време отделихме да измислим името на този албум. При предния албум беше много лесно, заради това, че той имаше ясна концепция от самото начало. Той разказва една история, която вече се беше случила. Ние просто имахме отговорността да я разкажем. При "Неместа" обаче имахме множество истории. И в един момент стигнахме до книгата на Marc Augé - "Non-Places". Marc Augé е социален антрополог. книгата му, написана през 1995 година говори най-вече за преходните пространства. Нищо кой-знае колко интересно на пръв поглед - обяснен е живота в дадени пристранства. Това, което е засегнато в книгата обаче е, че има едни пространства, в които въображението може да вирее по един доста специфичен начин. И тези въпросни пространства на преход - например летища, гари, спирки на автобуси - места на преход - там ти би могъл да си помислиш неща, които на друго място е невъзможно да си помислиш. Оттам нататък това, естествно, се обвързва с маргинализираните групи. В даден момент ние си дадохме сметка, че нямаме място никъде. Това, разбира се, не е най-големият проблем на света. Това донякъде е наше решение, донякъде е продукт на средата. Така стигнахме до концепцията за "Неместа".

Впрочем ние сами си избираме да не бъдем никъде. Това ли е най-важното? Да изберем да бъдем никъде? Да изберем да бъдем на неместата, пред това удобно да се курдисаме някъде?

Никола: Тук има няколко трактовки. Едната трактовка е смирението - където и да се намираш, каквото и да правиш, ти си знаеш мястото. Начинът, по който свършва песента "Автомонтьор" - "Аз съм никой и съм общак". Другото нещо, освен смирението е следното - когато нощем си лягаш - в 1, 2, 3 часа, няма някой, който да ти каже - "Всичко ще бъде наред". Това трябва да си го направиш сам...

- Нещо, което забравих да ви питам, но е задължително - вашият албум беше адски високо оценен, при това не от български медии, а от световна музикална критика. Сега искам да се похвалите, защото това е много важно...

Никола: Аз искам да отделя тук място за един въпрос, който според мен е важен. Ние имахме лек проблем с достигането до български медии, при това такива, свързани с музиката. И говоря конкретно за големите музикални радиа, които все пак са алтернативни и се занимават с рок музика - визирам "Тангра" и "Зи рок". За съжаление, съвсем целенасочено и методично и двете медии не обърнаха внимание на нашия албум. Не знам каква е причината за това. Зададох въпрос, защото аз се занимавах с маркетинга. Отговорите, които получих, бяха доста обезкуражителни. Направо ми беше казано, че това, което сме направили, е твърде експериментално. От една страна, да - то е експериментално. От друга страна, когато видя, че има естествено генериран интерес от българската публика за нещо подобно, най-вероятно бих наместил тази "експериментална" музика по някакъв начин в програмата си. Или най-малкото ще му обърна внимание, особено в контекста на това, че Антъни Фантано, който е най-големият музикален критик в момента в световен мащаб, обърна внимание на албума, беше го споделил в Туитър акаунта си и беше написал, че това нещо е важно. От друга страна, най-големият сайт за музикални ревюта с света в момента - https://rateyourmusic.com/ (към момента на вземане на това интервю - Б.А) сме на 27-о място, но дълго време бяхме на 20...