В Деня на анестезиолога: Д-р Златка Желева за ''меда и жилото'' на професията

Д-р Златка Желева е един от най-опитните анестезиолози в Клиниката по анестезиология и интензивно лечение на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“. Завършила е МУ-Пловдив през 2001 г., а през 2006 придобива своята специалност по Анестезиология и интензивно лечение. Има магистърска степен по здравен мениджмънт. От 2013 г. е асистент към Катедрата по анестезиология и реанимация на МУ-София и споделя знанията си с младите колеги.

В Международния ден на анестезиолога разговаряме с нея за мотивите да избере една от най-тежките и неблагодарни специалности в медицината и вече 24 години да не спира да работи с ентусиазъм, въпреки трудностите.

Д-р Желева, анестезиолозите са представители на една от медицинските специалности, която се стопява най-бързо по данни на здравните институции. Защо все по-малко ваши колеги искат да се занимават с анестезиология и реанимация?

На първо място е недоброто заплащане. В самата специалност трябва да се инвестират много знания и умения. Те се придобиват с практиката. Необходимо е много време, за да се развие един анестезиолог или реаниматор. Освен това работата на анестезиолога е много отговорна и високорискова. Не е случаен фактът, че в световен мащаб анестезиологията е сред водещите специалности, свързани със съдебни спорове. Затова осигуряването на оптимални условия на труд е от съществено значение. В противен случай свръхнатовареността, прегарянето, преумората могат да компрометират качеството на оказваната медицинска помощ и безопасността на пациента.

За съжаление, не мога да кажа, че в България, и в нашата болница като цяло, условията на труд са оптимални. Първо, ние сме недостатъчно като брой, обслужваме различни видове хирургии, работим в Централна реанимация, където случаите са много разнообразни, имаме грижата и за спешното отделение на болницата, където се приемат пациенти в шоково състояние, за които също се изискват адекватни и бързи реакции. На този фон финансовото обезпечение и материалната база не отговарят на усилията, които всеки от нас влага в работата си.

Защо тогава избрахте толкова неблагодарна специалност? След успешно извършена операция пациентите благодарят на хирурга и обикновено дори не знаят името на анестезиолога, който е подържал живота им?

Лично аз, откакто се помня, знам, че ще стана лекар. Вероятно за това е повлияла средата, в която съм израснала. И двамата ми родители, лека им пръст, бяха лекари. Никога за мен не е съществувала друга алтернатива освен лекарската професия, без никой вкъщи да е настоявал за това. Баща ми беше хирург. Той за първи път ми обясни какво прави анестезиологът и че е най-важният човек по време на операция. Мисля, че в четвърти курс реших категорично, че ще бъда анестезиолог. Мога да кажа, че до ден днешен практикувам специалността си с удоволствие и се старая да си върша работата по всички правила на медицинското изкуство.

За съжаление, поради липса на персонал и адекватна политика за задържането на този персонал, условията на работа са тежки, а това не е в полза нито на лекарите, нито на пациентите. Затова е много важно, когато се взимат управленски решения те да не се водят само от краткосрочните финансови резултати, а да се мисли за инвестиция в добрите условия на труд - това се отплаща видимо.

Има много горчивина в думите ви. Съжалявали ли сте досега за избора на професия, на специалност?

Може би се е случвало, когато съм била в пика на нощното дежурство, но все още съществува този ентусиазъм, който ме води в професията. Не гарантирам обаче докога.

От колко години сте анестезиолог?

От 24 години, само в тази болница. Имала съм добри учители, вслушвала съм се в техните съвети, до ден днешен уважавам това, което мога да науча от колегите си, не само в нашата специалност. Старая се, който се допита до мен да му давам адекватни отговори и да предавам по достъпен начин знанията си на младите колеги. Знам, че не навсякъде е така, но тук всеки от Клиниката по анестезиология и интензивно лечение, във всеки момент е готов да помогне на колегите си. Знанията и опитът трябва се споделят с тези, които идват след нас.

Случвало ли се е да си "носите работата вкъщи“?

Случвало се е, даже често. За добро или за зло, вече 20 години животът ми е свързан с друг лекар. Съпругът ми е хирург-онкогинеколог. Колкото и да се опитваме да избягваме вкъщи професионалните теми, това е неминуемо.

Това, че споделяте живота си с друг лекар помага или пречи?

О, много помага. Съпругът ми често ми дава съвети, не конкретно в моята специалност, но по принцип, подкрепя ме, насърчава ме. Само един лекар може да разбере тежкото ежедневие на друг лекар. Получавам много подкрепа и от него, и от семейството му за отглеждането на децата. С тази натовареност на графика аз не бих се справила сама с отглеждането на две деца.

Случаят от вашата практика, който няма да забравите?

Много са. Има и щастливи, и нещастни. Ще разкажа нещо по-весело. Бяха ме извикали в Клиниката по хемодиализа за пациентка, която е спряла да диша. Реагирах веднага, интубирах я, поставих я на изкуствена вентилация и я преведох в Централна реанимация. На следващия ден отидох да я видя и да проверя как е. Тя каза: „А, добре съм. Явно нещо ми беше прилошало, но дойде някакъв доктор и явно ме е оправил“. Този доктор не бях аз. Явно тя си спомняше последно колегата, който беше в хемодиализата. Въпреки това аз бях доволна от резултата. Бях щастлива, че съм ѝ спасила живота.

Като се замисля, все за забавните случаи се сещам. Може би, защото съм такъв човек. Имаше един пациент, на когото за кратко време трябваше да дам упойка при вземане на биопсия в две различни клиники. Във втората, преди операцията, хирургът го попита: „Познавате ли вашия анестезиолог, д-р Желева?“. А той отговори уверено: „О, да, разбира се, че я познавам, тя ми даде упойка на аутопсията“.

Кои чувства преобладават в работата ви – оптимизъм, че сте спасила още един човек, или неудовлетвореност, че има хора, при които медицината е безсилна?

В момент на критична ситуация мисля как да я преодолея в интерес на пациента. Понякога разсъждавам по-късно какво се е случило. На пика на критичната ситуация нямам време за това. Но щом съм още тук и продължавам да работя професията си с желание, най-вероятно преобладава удовлетвореността от добре свършената работа.

Как се отърсвате от стреса, на който ви подлага ежедневието? Каква е д-р Желева вкъщи?

Темпераментна, експанзивна, не мога да избягам от това. Но се старая, когато имам възможност, да си почивам с художествена литература, извън медицинската. Имам занимания, които са си лично мои. Например ходя на фитнес с треньор и се чувствам добре физически от това. Не държа на манекенските размери, това не е важно за мен. Важно е психичното здраве. Физическото натоварване маха от мен стреса.

С вашата квалификация лесно бихте се реализирала извън България. Мислили ли сте в тази посока?

Може би преди години, преди да срещна съпруга си. След като станахме семейство вече нямаше как. Неговата специалност е по-специфична и дори аз да се развия в чужбина, за него ще е по-трудно, а ние сме тандем. После дойдоха и децата и този ентусиазъм съвсем секна. Не съжалявам, че съм останала тук. Не мисля, че животът ми щеше да е много по-хубав в чужбина. Нещата изглеждат различни, когато се гледат отстрани.

Какво пожелавате на вашите колеги – анестезиолози на днешния ден?

За някого може да е смешно, но аз им пожелавам да дерзаят. След като са започнали нещо с ентусиазъм, пожелавам им той да продължи. Надявам се един ден това да бъде възнаградено подобаващо. Защото в нашата болница всички се трудим неуморно, даваме може би над възможностите си. Пожелавам на всеки колега анестезиолог този труд един ден да бъде оценен. И е много важно да кажа, че в нашата работа ние не сме сами.

Ако на нас ни е трудно, на анестезиологичните сестри, които са изчезващ вид, им е още по-трудно. Те са с нас навсякъде и във всичко. Те са още по-онеправдани от нас, защото са по-малко, налага им се да работят повече от необходимото и са най-подценени от системата. А така, както една операция не може да започне без хирург и анестезиолог, така и ние не можем без анестезиологична сестра. Същото важи и за сестрите в Централна реанимация. Благодаря им и се прекланям и пред техния труд.

Следете новините ни в GoogleNews