Отново сме на път и отново към един от най-високите върхове на Балканите. Ще пътуваме с Asterix от Offroad-Bulgaria.com и неговите приятели и този път ще е към връх Триглав, най-високия в Словения. Ще се насладим на уникални места, през които минава пътят им и неповторимите гледки на планините, които изкачват!

Ето и разказа на Asterix:

Малко е спорно дали Словения е на Балканите, но това не е най-важното. Нейният първенец връх Триглав в Юлийските Алпи така или иначе заслужава да му бъде обърнато подобаващо внимание.

Две години беше планирано това пътуване, защото все някой или нещо го отлагаше. Но ето го, денят на заминаването дойде и в 3:30 ч на 3.07 натоварихме багажа и поехме към Калотина. Естествено имаше съмнения дали ще се натъпчем (4 човека с големи раници и планинска екипировка), но верният автомобил раздаде максимално багажното си пространство и в крайна сметка успяхме.

Групата се състоеше от 7 души.  Другата кола ни чакаше на Метро 2 след околовръстното и след като се срещнахме, поехме към границата със Сърбия.

За този ден по програма трябваше да разгледаме Загреб и да стигнем до хижа Алиажев дом в полите на връх Триглав, който беше целта ни за следващия ден. Общо взето до Загреб си беше строг транзит. По пътя ми направи впечатление огромния поток от гастарбайтери в обратната посока. Ама те буквално бяха задръстили границите, особено Сърбо - Хърватската. Лошото беше, че това ни чакаше и на връщане.

В Загреб пристигнахме към обяд, но виж ти проблем - нямаме никакви куни, а паркинга е платен и в събота. Горивото сипвахме с карта, а по магистралата - с евро. Бая въртене си беше, но не намерихме безплатно местенце. Накрая един услужлив човечец ни смени малко куни за евро та платихме, набутахме колите на сянка под една Черница и започнахме тура из града.

Имахме цял следобед на разположение – достатъчно, за да придобием представа за града и да разгледаме основното. Много чист и спретнат град, който малко ми напомня на Прага. Не съм и очаквал да видя нещо по-ралично де. Тук се държи на реда и чистотата, колко жалко, че у нас не е така.

На мен лично най–силно впечатление ми направи катедралата Сан Марко с малкото тихо площадче отпред, с лампите и висящите от тях цветя. Имаше и двама младоженци, които още повече допълваха картинката. Беше малко като сцена от приказка. Иначе самата катедрала не прилича на нито една от катедралите, които съм виждал досега. Беше цялата шарена и пъстра като българска народна носия... Иначе няма да се впускам в подробности за останалите забележителности. Видяхме основното от града и беше време да се отправяме към мястото за нощувка, че времето бая си напредваше.

От Загреб до х. Алиажев дом са около 220 км. Навлизайки в планината времето се поразвали, заваля и започнах да си мисля, че ще се разминем с хубавото време утре, но за щастие не стана така. Излязохме от магистралата и поехме по малко пътче в полите на планината, после се отклонихме по един още по-тесен път, за да достигнем накрая до съвсем тесен планински път с трошено каменна настилка, който да ви кажа честно беше по- равен от много асфалтови пътища в България. Тъжно, но факт! Изведнъж изскочи малък паркинг, а до него красив водопад.

Спряхме да се полюбуваме за момент, малко снимки и продължихме. До паркинга на хижата бяха още около 7-8 км. В хижата места нямаше, както и очаквах, палатки не се разрешаваха, дори да си платиш (и това го знаех) и стана ясно, че ще сме нелегални. Глобата за къмпингуване в национален парк тук е бая солена, но решихме да рискуваме, още повече, че вече се стъмваше, а утре възнамерявахме да станем към 5:00ч и да поемем към върха. Разпънахме огромната 8-местна палатка на едно чудесно местенце, хапнахме подобаващо на ливадата и заспахме. Аз лично спах чудесно и като часовника ни подкани да ставаме в 5 ч. хич не ми се щеше, ама няма как. Тук поради средиземноморския климат времето до обяд е по-хубаво, а след обяд почти винаги е мъгливо. Ние много разчитахме на хубаво време и гледки, които определено си заслужават повече от няколко часа повече сън.

И така след всичкото мотане и оправяне към 6:00 ч поехме към върха. До там са около 6:30 ч ходене като голяма част от маршрута по така известната Via Feratta или казано по нашенски има вертикални и почти вертикални участъци, обезопасени с метални въжета и набити железа и клинове, по които се набираш и катериш. Но да ви кажа не се стряскайте.

Само звучи страшно иначе не е кой знае колко трудно. Стига човек да не го е страх от високото де. Обаче погледнат отдалече нашият маршрут изглеждаше направо невъзможен за преминаване от обикновени планинари и срещнах известни трудности с убеждаването на част от групата, че това е пътят и наистина е възможно да се премине. Пътеките се нижеха една след друга редувани от парапети и вертикални участъци. Маршрута беше разнообразен и часовете се нижеха неусетно, а и с тези безброй спиращи дъха гледки просто няма как да се измори човек и да му досади ходенето.

Аз лично не бях ходил досега на планина с толкова разнообразен маршрут. Групата ни неминуемо се разкъса и една част изостана, но така е всеки си хваща темпо и крета нагоре. Аз и двама приятели стихнахме до хижа Триглавски дом. Обадих се на сестра ми , която каза, че другите трима са се отказали, но тя идва и да я чакаме за финалния участък. Предстоеше още около 1 час, но наистина по много стръмно.

Върхът се виждаше идеално от хижата и ни надъхваше да поемем нагоре. След около 30 мин сестра ми дойде и се просна на тревата много изморена. Изчакахме да се посъвземе и поехме по финалния участък. Наистина невероятно изкачване – тесни и стръмни предимно вертикални участъци като беше наложително да се изчаква слизащия трафик. Много от хората се осигуряваха и това доста забавяше разминаването с тях. Времето започваше да се мръщи доста сериозно и на върха ни срещна мъгла, но за щастие се разкара и се насладихме на панорамата. Ураа, ето ни най – сетне горе на покрива на Словения – 2864 м .

Нямаше много хора, което беше чудесно. Извадих едно пакетче сушени смокини и почерпих всичко живо на върха. Хората много се радваха на сушените плодове. Естествено имаше фотосесия. Постояхме около 20 мин и поехме по обратния път. На Триглавски дом, сестра ми сподели, че колената много я болят и няма да може да слезе. Варианта беше спане в хижата или връщане по друг по-лек маршрут. Като узнахме обаче цената на нощувката набързо на всички ни доидоха силите и хайде надолу. По този маршрут се стига до планински дом Ковинарска коча, където се разбрахме с другите да доидат да ни чакат с едната кола. Интересното беше, че на Триглавски дом пишеше, че разстоянието се взима за 3:30 ч, а на нас ни отне близо 5:30 ч без да спираме много. На около 1:30 ч от целта започна да се стъмва, а и се изсипа един пороен дъжд за десерт. Но след днешните емоции това не може да помрачи настроението на никой, дори и на единия от моите приятели, който дори дъждобран нямаше. В хижата хапнахме подобаващо и се срещнахме с другите трима, които се бяха видели в приключение докато намерят това място.

На следващия ден, след късно ставане, доста мотане и трансфер до Алиажев дом, за да взема колата половината ден мина. Добре че поне един Горски се съгласи да ни закара с бус и да не се връщаме пак до тук, че толкова народ в една кола не ставаше. След като пооправихме багажа се насочихме към езерото Блед – една от Словенските перли.

Наистина прекрасно местенце. Пред Бледския замък срещаме Томо от Димитровград (Сърбия). Той живее в Словения от 20 години. Благодарение на него влизаме гратис в замъка. Той ни развежда и ни разказва малко за историята и на замъка, и на своя живот. Сега е пенсионер и казва, че с 1000 евро пенсия не може да живее така, както би искал. Леле, а при нас пенсионерите с какви суми живеят просто без коментар. Разменяме си координати с Томо (той има желание да се качи на Мусала) и потегляме към Бохинското езеро. 

Там някъде ще се спи, места много,ама навсякъде забранено, защото всичко е национален парк. Има един къмпинг, ама решаваме да спестим някое евро и рискуваме. Установяваме се на едно страхотно местенце точно до брега на езерото. Някои се престрашаваме за нощно къпане в прилично студените води на езерото. Пийваме по чашка домашна ракия от Своге, но през цялата вечер вдигахме доста шум и бурния смях около палатката почти не спира. Имам предчувствие, че това няма да е на добре, а и не далеч от нас стоя човек с фенерче и ни наблюдаваше известно време. И резултатът не закъснява, но на следващата сутрин.

Към 7:00 ч, когато вече вдигаме лагера виждаме тежкото лице на закона да приближава.  Рейнджърът е много ядосан, вика, ръкомаха и разправя, че това не ни е България, тук имало ред и дисциплина и накрая произнася присъдата от 100 евро на човек, но тъй като никой няма намерение да плаща (все пак на някои това беше бюджета за почти цялото пътуване), човека разбира това и казва хайде съберете 100 евро всички и изчезваите. Веднага се навиваме на офертата, плащаме му, той ни дава квитанцийка и се омитаме Ами то равносметката се получи все едно сме си платили къмпинга.

В Бохини някой е разбил автоматите за паркиране и си мислим как може да обвинят българската групичка за това подло деяние и като най-големи престъпници се отправяме към границата с Австрия. Шегувам се, не е това причината, просто решихме този ден да разгледаме австрийското градче Willah, което е близо до границата.

Идеята е да спестим от тунела Караванкен и да пресечем границата през един планински проход в близост. А там такъв път, такова чудо не бях виждал. Имаше няколко километра такъв наклон, който през живота си не бях виждал. Спусках на 1-ва с постоянно натисната спирачка няколко километра. Можете да си представите миризмата на феродо, а оборотите отиваха към червената зона и така няколко километра.

Имах усещането, че двигателя всеки момент ще се изстреля като ракета от предния капак. На първата бензиностанция в Австрия спираме да купим винетки. Замислям се, ако има хора, които да минават редовно по този проход сигурно сменят накладки всяка седмица.

Във Вилах спираме на паркинг и правим един бърз тур из града. Спретнато и подредено алпийско градче с характерна архитектура. Не се мотаем много тук, а поемаме обратно към Словения. Прохода в обратна посока пак е интересно преживяване. Кретам на 1-ва, ама сега пък нагоре. Имам чувството, че спра ли не знам дали ще тръгна. На места има спрели коли по средата на пътя. Явно прегрели или просто не могат да продължат. Успешно преминаваме за щастие. Голямо изпитание беше за колата.

В Любляна стигаме късния следобед. Времето се мръщи и всеки момент ще завали. Успяваме да видим само Люблянския замък и започва да вали. По мъдрото решение е да отидем към Постойна яма, а пък Любляна на следващия ден. Тъкмо се качваме в колите и дъждът започва да се лее като из ведро. Почти не се вижда пътя. При Постойна яма вече не вали, но то в пещера и да вали не е страшно. Пещерата наистина е впечатляваща, движението в нея става с малко влакче, а после има и пешеходен участък. Всяка година няколко милиона туристи я посещават. Екскурзовода споделя, че може да не е най-голямата в света, но е най-голямата с образувания, което я прави най-красивата. Ами да наистина си заслужава, но каквото и да кажа трудно ще я опиша. Тя просто трябва да се види!

На 10 км от Постойна се намира Предямски град с едноименния Предямски замък. Отправяме се натък.

Това място навява мисли за отминали времена, за рицарски турнири и традиции. Замъка изглежда сякаш е естествено продължение на скалите, а не човешко творение. Атмосферата е толкова завладяваща, че никак не ни се тръгва оттук, но трябва. Тази вечер ще спим в един къмпинг, намиращ се недалеч от Постойна.

На следващия ден се разделяме на две групи – едната потегля директно за България, а другата прави обиколка на Любляна първо и тогава към България.

Все пак ние почти нищо не видяхме от словенската столица, а тя определено си заслужава разходката. Времето днес е хубаво. Минаваме покрай Моста на драконите, Операта, Тройния мост, Кметството с фонтана и т.н. Страхотен град, в който си заслужава да се остане по-дълго, но ние за съжаление нямахме време .

Разглеждаме основното да почувстваме атмосферата на града, купуваме един резен диня от пазара и по един бюрек и около обяд тръгваме обратно към България. Малко след Загреб спираме да заредим и да изядем бюреците и динята. На никой не му се тръгва, защото това е краят на това пътуване, а винаги когато едно пътуване приключва всички са унили и умислени. Даже се прокрадва лека депресия, защото това, което следва е отново работа, нерви и лудница в София, но няма как. Съсредочавам се в строг транзит и спирам чак след около 500 км за нещо бързо за хапване. После сипвам малко бензин и следващата спирка е в София. Интересно беше, че нямаше голямо чакане заради гастербайтерите. Може би просто сме извадили късмет. Към 23:00 ч сме в София. Чуваме се с хората от другата кола и разбираме, че са се прибрали само час преди нас. Объркали са пътя и са се забили в Белград, а и се чакали много повече по границите. И накрая равносметката е тотал 2333 км.

*   *   *

Пътеписа и снимките в реален размер можете да видите след регистрация в Offroad-Bulgaria.com